Ернст Теодор Амадеус Хофман: Разлика между версии

Първите преводи на Хофманови произведения в България датират от края на [[XIX век]] – най-напред се появява в превод от френски приказката ''„Щастието в играта“''; тънката книжка излиза в [[Сливен]] през [[1882]] г., а четири години по-късно – и в Пловдив. Преводач е [[Димитър Бръзицов]]. През [[1898]] г. Никола Денчев превежда от руски и публикува в [[Севлиево]] новелата ''„Песъчний человек. Нощен разказ, любопитен за всекиго“''. Вече от немски Иван Кръстев превежда и публикува две десетилетия по-късно – през [[1921]] г. – приказката на Хофман ''„Троши-Орешко“'' – в библиотеката за деца на Ал. Паскалев „Слънчеви лъчи“. А през [[1926]] г. Петър Спасов предлага в сп. „Хиперион“ разказа ''„Дон Жуан. Приказно събитие, което се случи с един пътуващ ентусиаст“'' – всички преводи вече са от немски. През [[1928]] г. в поредицата на Ив. Игнатов „Любими романи“ излиза повестта на Хофман ''„Принцеса Брамбила“'' в превод на Екатерина и Вера Бояджиеви. А на следващата – 1929 г. – пак в същата поредица е публикуван романът ''„Еликсирите на дявола. Следсмъртни книжа на капуцина отец Медардус“'' в превод на Панайот Чинков. Едва през [[1933]] г. в седем поредни книжки на сп. „Седмичен преглед“ излизат откъси от новелата ''„Мадмоазел дьо Скюдери“''. Това е всичко за период от половин столетие.

 

[[Файл:Hoffmann sandmann.png|мини|300px|вляво|„Пясъчният човек“ от Е.Т.А. Хофман]]

В годините на догматизма в България се установява официалното становище, че Е.Т.А. Хофман спада към представителите на ''„пасивния, реакционен романтизъм, който търси идеала в миналото, а мечтите му са свързани с отмиращи форми на обществен живот“''. Хофман е определян като „антиреалист“, творбите му се обявяват за „нездрави, упадъчни и консервативни“.