Отваря главното меню

Промени

м
редакция без резюме
Според [[Вера Мутафчиева]] аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В [[1779]] година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на [[Валовища|Демирхисар]], [[Петрич]] и [[Мелник]], които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.<ref>История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ - средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.</ref> Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите.
 
В [[1785]] година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял: {{цитат|Във всичките градове и [[каза|кази]] са се появили по двадвама-тритрима аянааяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната [[рая]] и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длужност, а ние ще ги утвърдим. От днес се зебранява дори да се произнася думата „аянин“.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23-24.</ref>|}}
 
Въпреки този закон аянският сепаратизъм не бил ликвидиран до второто десетилетие на ХІХ век. Според някои историци към [[1803]] година аянските противоборства, въвлекли както централната власт, така и широки маси от местното население, придобили характер на гражданска война. <ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 91.</ref>