|
Още по-двусмислено в развитието на исляма се оказва участието на персите. Много от тях смятат, че „царствената благодат“ (фаррахи каяник) се предава само [[наследственост|наследствено]]. Тази идея се възприема от сектата на [[шиити]]те, подкрепящи династията на Алия (мъж на Ф â тима, дъщеря на пророка Мохамед). Освен това, да се обявиш в подкрепа на преките наследници на пророка означавало за неарабите да се обявят в опозиция на омеядското правителство, с неговия ясно изразен арабски национализъм. Опозицията придобива реални размери когато [[Умар II]] (717 – 720 г.), единственият от Омеядите, предан на исляма се опитва да въведе благоприятни за мюсюлманите-неараби принципи на Корана и така внася в омеядската система на управление дезорганизация. 30 години след смъртта му, персите-шиити свалят династията на Омеядите (част от които избягват в [[Испания]]. Така персите получават при новите управници – [[Абасиди]]те надмощие в държавата. Дори столицата на халифата се премества към границата на Персия: първо в [[Анбар]], а по-късно в [[Ал-Мансур]] и още по-близко – в [[Багдад]]: почти на същите места, където е била столицата на [[Сасаниди]]те. Наследствени съветници на халифите за половин век по-късно станали членовете на везирското семейство на [[Бармекиди]]те, произхождащи от персийските жреци (отзвук от тази история има в арабските [[Хиляда и една нощ|Приказки от 1001 нощ]]).
=
== Възцаряване и могъщество на Абасидите (до средата на 11 век) ==
{{основна|Ислямски златен век}}
Настъпва политически и културен разцвет на ислямската империя с участието на победените неарабски народи.
''Първите [[Абасиди]]:'' основател на династията е [[Абул Абас ас-Сафах]], тоест „Кръвопроливащия“ (750 – 754 г.); сравняваният по размаха на действията си с [[Людовик XI]], гениален държавен строител и финансист [[Ал-Мансур]] (754 – 775 г.); до разточителност щедрият и затова много популярен в литературата баща на Харун ар-Рашид – [[Ал-Махди]] (775 – 785 г.); свирепият [[Ал-Хади]] (785 – 786 г.); прославеният покровител на поетите и литераторите [[Харун ал-Рашид]] (786 – 809 г.), който бил свидетел на най-големия възход на халифата, макар че самият той бил лош управник и съвсем не приличал на онзи идеален образ, какъвто му приписват [[Хиляда и една нощ]]; [[Ал-Амин]] (809 – 813 г.); приятелят на учените и свободолюбивите философи, персиец по майка – [[Мамун]] (813 – 833 г.); продължилите неговата либерална политика [[Ал-Мутасим]] (833 – 842 г.) и [[Ал-Васик]] (842 – 847 г.).
Границите на халифата се свили: спасилият се [[Омеяди|омеяд]] [[Абдаррахман I]] полага в Испания началото ([[755]] г.) на независимия [[Кордовски емират]], който от [[929]] г. официално се нарича „халифат“ ([[929]]—[[1031]] г.); 30 години по-късно [[Идрис I (Магрибски)|Идрис]], правнук на халифа Али и затова еднакво враждебен както към Абасидите, така и към Омеядите, основава в [[Мароко]] алидската династия на [[Идрисиди]]те ([[785]]—[[985]] г.), столица на която е гр. Тудга; останалата част от северния бряг на [[Африка]] ([[Тунис]] и др.) била на практика изгубена за абасидския халифат, когато назначеният от Харун ар-Рашид наместник Аглаб основава в Кайруван династията на Аглабидте (800 – 909 г.). Абасидите не смятали за нужно да възобновяват външната завоевателна политика срещу християнските или други страни, и въпреки, че понякога възниквали военни стълкновения и на източните и на северните граници, (като двата неуспешни похода на [[Мамун]] срещу [[Константинопол]]), халифата като цяло живеел мирно.
По своето политическо, макар и вече не завоевателно величие и по културен разцвет векът на първите Абасиди е най-блестящото време в историята на халифата, донесъл му световна, приказна слава. И досега по света са разпространени пословици като: „времето на Харун ал-Рашид“, „разкоша на халифите“ и т. н.; много мюсюлмани и до днешни дни подкрепят духа си със спомени за онези времена. Впрочем трябва да се отбележи, че деспотичната, безсърдечна и често коварна жестокост на тези халифи, понякога била дори повод за гордост. Така например хитрият [[Ал-Мансур]], обичал да се облича пред народа в лицемерната одежда на набожността и справедливостта, предпочитал когато е възможно да действа с коварство и убивал хората, които считал за опасни след като първо приспивал вниманието им с клетвени обещания и милости. При Ал-Махди и Харун ал-Рашид жестокостта била уравновесявана от щедростта им, но пък вероломното и свирепо сваляне на везирското семейство на [[Бармекиди]]те, които били извънредно полезни за държавата, но налагали известни ограничения на властелина, е един от най-отвратителните актове на източния деспотизъм при Харун ал-Рашид. Трябва да се добави също, че при Абасидите в съдопроизводството била въведена системата на изтезаване. Дори известния с търпимостта си Мамун и неговите двама приемника може ад бъдат упрекнати в тиранство и жестокост към хората, които са им били неприятни. Още при първите Абасиди се забелязват признаците на наследствено безумие, които при потомците им се усилват<ref>„ Culturgesch. d. Or.“, II, 61", Кремер</ref> <ref>„ История на исляма“, II, 170, Мюлер</ref>.
За тяхно оправдание може да се каже само, че за потискане на тази хаотическа анархия, в която се намират ислямските страни при въздигането на Абасидската династия, вълнуващите се привърженици на свалените Омеяди, непризнатите Алиди, хищните [[хариджити]] и непрекъснатите въстания в северните части на държавата, подклаждани от различни персийски секти, може би твърдите, радикални и терористични мерки са били необходимост. Вероятно Абу-л Абас така е разбирал смисъла на своето прозвище „Кръвопроливащ“, благодарение на страшната централизация, която въвежда безсърдечния, но гениален политик [[Ал-Мансур]], поданиците получават възможност да се наслаждават на вътрешно спокойствие, а държавните финанси процъфтяват, дори научния и философски разцвет на халифата започва именно при същия жесток и коварен Мансур<ref>„Златните ливади“, Мас’удий </ref>. Мансур, въпреки прословутото си скъперничество, поощрява науката. Но от друга страна е безспорно, че разцвета на халифата едва ли бил би възможен, ако Сафах, Мансур и техните приемници бяха управлявали държавата непосредствено, а не чрез талантливото везирско семейство на персите Бармекиди. Докато безразсъдния Харун ар-Рашид не ги низвергва през [[803]] г. за да се отърве от тяхната опека, някои от членовете на това семейство са били първи министри или близки съвети на халифа в Багдад ([[Халид]], Яхя, Джафар), а други – на важни държавни длъжности в провинциите (като Фадл). Всички те съумяват от една страна в продължение на 50 години да поддържат нужното равновесие между персите и арабите, давайки на халифата политическа опора, а от друга да подкрепят стария, [[сасаниди|сасанидски]] начин на живот със съответното обществено устройство и култура.
Обикновено наричат тази култура арабска, защото за всички народи в халифата държавният език бил арабски. Затова се казва ''„арабско'' изкуство“, ''„арабска'' наука“ и т.н., но в същността си това са най-вече останки от културата на сасанидите и въобще стяропейрсийската култура (която, както се знае, е възприела много и от [[Индия]], [[Асирия]], [[Вавилон]] и, непряко от [[Гърция]]). В западноазиатските и египетската части на халифата се срещат останки от византийската култура, докато в Северна Африка, [[Сицилия]] и Испания – от римската и римско-испанска култури. Не може да се каже, че наследената от халифата чужда култура се е издигнала качествено при арабите: архитектурно иранско-мюсюлманските постройки са на по-ниско ниво от старопарсийските, същото се отнася и за мюсюлманските изделия от коприна и вълна. Домашните съдове и украшения, въпреки че са много красиви отстъпват пред старинните изделия. За сметка на това в мюсюлманския, абасидски период в обширната обединена и подредена държава се засилило търсенето на предмети иранско производство, увеличило се количеството потребители. Мирните отношения със съседите позволили да се развие забележителна търговия с [[Китай]] през [[Туркестан]] и моретата, през [[Индийския архипелаг]], с [[волжки българи|волжките българи]] и [[Русия]], през [[хазари|Хазарското царство]], с испанския [[Кордовски емират|емират]], с цяла Южна Европа (с изключение на [[Византия]]), с източните брегове на Африка (от където получавали [[слонова кост]] и [[негри]]) и т.н.
Главно пристанище на халифата бил град [[Басра]]. Търговец и производител – това са главните герои на арабските приказки. Различни високопоставени лица, военачалници, учени и други не се срамели да добавят към титлите си прозвището Аттар (= бояджия), Хейят (= [[шивач]]), Джавхарий (= бижутер) и други подобни. Но по принцип характерът на мюсюлманско-иранската промишленост се изразявал не толкова в удовлетворяването на практическите потребности, колкото на желанията за разкош. Главните предмети на производство били [[коприна|копринени тъкани]], [[муселин]], [[атлаз]], [[моаре]], [[брокат]]), оръжие ([[сабя|саби]], [[кинжал]]и, [[ризници]]), бродерии на ленено платно и кожа, сърмени ширити, килими, шалове, сечени, гравирани, рязани [[слонова кост]] и [[метали]], мозаечни, стъклени и фаянсови изделия. Много по-малко били произвежданите за чисто практически цели неща – хартиени и сукнени произведения или такива от камилска вълна. Благосъстоянието на земеделската класа се подорило с възстановяването на напоителните канали, които при последните [[Сасаниди]] били запуснати.
Персийският дух овладява и арабската поезия, която вместо бедуински песни се радва на изтънчените произведения на басриеца Абу-Новас (наричан още „арабския [[Хайнрих Хайне|Хайне]]“) и други придворни поети на Харун ар-Рашид. Очевидно, не без персийско влияние <ref> Brockelman „Geschichte der Arabischen Literatür", I, 134</ref> възниква същинската [[историография]] и след „Житието на Апостола“, съставено от ибн-Исхак за Мансур, се появяват поредица от светски историци. [[Ибн-ел-Мокафа]] превежда от персийски език (около 750 г.) сасанидската „Книга на владиците“, пехлевийската обработка на индийските притчи за „Калил и Димн“ и различни гръцко-сирийско-персийски философски произведения, с които преди всички се запознават [[Басра]] и [[Куфа]], както и [[Багдад]]. Същата задача изпълняват и бившите персийски поданици християни-арамейци Джондишапур, Харан и др.
За превод на арабски език на гръцките медицински, математически и философски произведения се погрижва още Мансур<ref>„Златните ливади“, Мас’удий </ref>. Харун ар-Рашид предава ръкописите, донесени от малоазиатските походи за превод на джондишапурския лекар Йоан ибн-Масавейх. Специално за отвлечените философски идеи Мамун устройва специална преводаческа колегия в Багдад и привлича множество философи. Под влиянието на гръцко-сирийско-персийската [[философия]] коментарната работа по тълкуването на Корана се превръща в научна арабска [[филология]], на практика се създава арабската граматика, филологическото събиране на произведения от доислямското и омеядско народно творчество.
Векът на първите Абасиди е известен също така като период на висше напрежение на ислямската религиозна мисъл, като период на силно сектантско движение – персите, които сега масово преминават към исляма взимат почти изцяло мюсюлманското [[богословие]] в свои ръце и пробуждат оживена догматическа борба. Така еретическите секти, възникнали още при Омеядите, получават своето развитие, а правоверното богословие-законоведение се разделя на 4 школи или тълкувания: при Мансур – по-прогресивното на [[Абу-Ханифа]] в Багдад и консервативното на [[Малик]] в Медина, при Харун ар-Рашид – сравнително прогресивния Шафия, при Мамун – ибн-Ханбал, проявяващ се като груб и нетърпим пуританин, достигащ по въпросите за Бога до директен антропоморфизъм. Отношението на управниците към такива ортодокси не винаги било еднакво: когато Мамун и двамата му приемници въздигнали (от 827 г.) мутазилизма в държавно вероизповедание, последователите на правоверните тълкувания били подложени на гонения за „антропоморфизъм“, „многобожие“ и т.н.
При Мотасим бил бит и измъчван светият [[имам]] ибн-Ханбал (834 г.) Разбира се, халифите можели да покровителстват сектата на мутазилитите спокойно, защото нейното рационално учение за свободната човешка воля и за сътвореността на Корана не били политически опасни. Но към сектите с политически характер, като тези на [[хариджити]]те, [[маздакизъм|маздакитите]], крайните [[шиити]], които понягока вдигали много опасни въстания (лъжепророка на персите Мокан в Хорасан по времето на Махди, 779 г., храбрият [[комунист]] Бабек в Азербейджан при Мамун и Мотасим, и др.), отношението на халифите било репресивно и безпощадно дори и в най-добрите за халифата времена.
== Упадък на Абасидите (9 – 13 век) ==
|
