Крайцер: Разлика между версии

 

Още първите опити за бойно използване на небронирани крайцери показват тяхната крайна уязвимост. Разположението на [[артилерия|артилерийските]] [[погреб за боеприпаси|погреби]] и [[двигател|силовите установки]] под [[водолиния]]та не позволява да се подсигурят каквато и да е надеждна защита, а с прехода от хоризонталните към вертикалните парни машини това става въобще невъзможно. Но необходимата ниска цена за строителството на крайцери и следователно ограничената водоизместимост, не позволяват на голяма част от крайцерите да получат [[брониран пояс|бордова]] броня.

Резултата е компромисно решение – поставянето на крайцерите на специална [[бронирана палуба]] със скосения, прикриваща машините и погребите за боеприпаси. Допълнителната защита по [[борд]]овете от [[снаряд]]и се осигурява от „въглищни ями“, съставляващи част от корпуса, – слоя [[въглища]] с дебелина 2 [[фут]]а е примерно еквивалентен на 1 [[дюйм]] [[корабна броня|стоманена броня]]. Във военноморските флотове от онова време новите кораби започват да се наименуват „бронепалубни“ или „защитени“ (англ. ''protected cruisers''). Първият представител на новия подклас става британския [[Бронепалубни крайцери тип „Комюс“|„Комюс“]], построен през 1878 г. Впоследствие, благодарение на относително ниската си цена, бронепалубните крайцери стават основата на крайцерските сили в повечето морски държави.