Георги Лвов: Разлика между версии

Представител на княжеският род Лвови (Рюриковичи). Баща му е княз Евгени Владимирович Лвов който живее от 1817 до 1896, алексински предводител на аристокрацията, майка му е Варвара Алексеевна Мосолова, която живее от 1828 до 1904 г. Семейството не е богато, притежават имението Поповка в [[Тулска област|Тулска провинция]]. По-големият му брат Алексей оглавявава Московското живописно училище от 1896. Другият брат Владимир, ръководи Московският главен архив към МНвР. Георги Евгениевич Лвов завършва частната Поливановска гимназия в Москва (1881) и юридическият факултет към Московският университет (1885). Става тулски землевладелец като същевременно работи в съдебните и имотните органи в Тулската провинция той много скоро си извоюва широка популярност, като имотен деец: председател на Тулската провинциално имотна управа (1903 – 1906) и участник на имотни конгреси. Земляк на княза [[Лев Толстой]], познаващ цялото семейство Лвови, одобрява неговата дейност. През 1901 година в Богородицкото имение княз Лвов се оженил за Юлия, по-малката дъщеря на собственика на имота, граф А.П. Бобрински. Родът на Бобриските произхожда от извънбрачният син на Екатерина 2. Избранницата на княза, била в не добро здраве и починала след две години, нямали деца. Участник в имотната опозиционна група ‘Беседа’ и либералното движение ‘Съюз на освобождението’. Лвов е избран за първият събор на народното събрание. Там Лвов оглавява лечебно-хранителният комитет с широки благотворителни цели: с парите на правителството и руски и чуждестранни финансови организации се строят пекарни, столове, санитарни пунктове за гладуващите, бездомните и жертвите от пожари. Оказва помощ за преселниците в [[Сибир]] и Далечният Изток на Русия. За изучаването на мигранското дело Лвов през 1909 година посещава [[Съединени американски щати|САЩ]] и [[Канада]]. От 1911 година – член на Московският комитет на партията на ‘прогресивните’ /по-рано от 1905 година членувал в партията на кадетите/. През 1913 година, след оставката на Н.И. Гучков, Г.Е. Лвов бил избран от московското народно събрание за глава на град [[Москва]], но кандидатурата му не е подтърдена от министъра на вътрешните работи Н.А. Маклаков. Това събитие дало началото на продължителен конфликт между московското градско самоуправление и правителството. През 1913, след Г.Е. Лвов, Московското събрание избира още два пъти кандидати за поста, които биват отхвърляни от правителството. На конгрес в Москва През 1914 година подготвен от московската управа и с участието на боляри от цяла Русия е създаден ‘Всеросийският болярски съвет за помощ на болните и ранените военни’, оглавяван от Лвов. За кратко време тази организация за помощ на армията с годишен бюджет 600 млн. рубли, става основна организация занимаваща се с оборудването на болници и санитарни влакове, доставка на дрехи и обувки за армията /под нейно ръководство се намирали 75 влака и 3 хиляди болници, в които получили помощ повече от 2,5 милиона болни и ранени воиници и офицери/. След година този съюз се обединява с Всеросийският градски съюз в единна организация – [[ЗЕМГОР]]. От 1915 до 1917 година Лвов оглавява обединеният комитет на имотният и градският съюзи, борел се и с корумпирането и политизацията на ЗЕМГОР. На конгреса на имотните дейци през септември 1915 година той заявява: ‘’Толкова желаното от цялата страна, мощно съчетание на правителствените дейци и обществеността не се състоя’’. От 1916 година името Лвов фигурира в много списъци на ‘’отговорното министерство’’ или ‘’министерство на доверието’’, което заменя съществуващото ‘’министерство на бюрокрацията’’. 2(15) март 1917 година с временен комитет Народното събрание назначава Лвов, като министър-председател и министър на вътрешните работи на първото Временно правителство, като също така оглавява и първото коалиционно правителство. Важно е да се отбележи, че заедно с отричането си от престола императорът Николай II, подписва указ за назначаването на Лвов като председател на Съвета на министрите (2(15) март 1917 година), но указът остава без внимание. Провалът на юнските настъпления и организираните от [[Болшевизъм|болшевиките]] юлски въстания довеждат до правителствена криза. 7 (20) юли 1917 година Лвов подава оставка, като глава на кабинета и министър на вътрешните работи. След това временното правителство оглавява военният и морски министър Керенски. След Октомврийската революция Лвов се заселва в Тюмен, зимата на 1918 бил арестуван и преместен в [[Екатеринбург]]. След 3 месеца Лвов и още двама арестанти (Лопухин и княз Голицин), са освободени предсрочно със забрана от напускане, при което Лвов веднага напуска Екатеринбург и се промъква в [[Омск]], окупиран от въстаналият Чехословашки корпус. Временното Сибирско правителство на чело с П. Вологородски заръчва на Лвов да замине за САЩ (тъй като се смятало, че именно тази държава е способна да окаже, най-бързата и ефективна помощ на антиболшевишките сили) за да се срещне с президента У. Уилсон и другите правителствени дейци за да ги осведоми за целите на антисъветските сили и получаването на помощ от бившите съюзници на Русия от [[Първа световна война|Първата световна война]]. През октомври 1918 година пристига в САЩ. Но Лвов закъснва – през ноември същата година Първата световна война завършва, започва подготовка за мирната конференция в Париж, където се и премества световният политически център. Не добивайки никакви практически резултати в САЩ, Лвов се върща във [[Франция]], където от 1918 до 1920 година членува в управлението на Руският политически съвет в Париж. Стоял в източника на системата на трудовата борса за помощ на руските емигранти, предал на тяхно разположение средства от ЗЕМГОР, съхранявани в Националната банка на САЩ. По-късно се отдръпнал от политическата си дейност и заживява в Париж. Прехранва се със занаятчийски труд, пише мемоари. Умира в [[Париж]] и е пограбан в гробището Сен-Женевиев де-Боис.