Английска ренесансова литература: Разлика между версии

{{обработка|форматиране}}

'''Английски ренесанс''' е термин, който описва културното и художествено направление в Англия от ранния 16-ти до ранния 17 век<ref>[[Симеон Хаджикосев]], [[Огнян Ковачев]]</ref>. Свързва се с Ренесанса в Европа, за чието начало се възприема северна Италия през 14 век. Този период в английската история е наричан "ерата на Шекспир" или "Елизабетинска епоха"

Сред най - популярните книги от епохата на Ранния английски ренесанс беспорно се нареждат и „ Книга на Управника „ (1531) от Томъс Елиът, „Владетелят“ на Макиавели,“Придворният“ на Кастилионе и „ Утопия“ на Томас Мор.

 

За упадъка на английската поезия към края на XVв и началото на XVIв английските историци на литературата са склонни да винят преди всичко [[Джефри Чосър|Чосър]]. Обновяването на английската лирика в началото на XVI в преминава под знака на италианското влияние и възприемане на новите поетични жанрове. Реформата в английската поезия се осъществява главно през 30-те и 40-те години и съвпада с края на управлението на [[Хенри VIII|Хенри VIII.]] Поетите, които я осъществяват, са близките до двора Томас Уайът и Хенри Хауърд, граф Съри.

 

Поетическото наследство на Томас Уайът е твърде скромно и в това отношение той напомня за испанския си връстник и основоположник на ренесансова поезия в родината му. Уайът написал само 32 сонета, 12 от които са всъщност свободен превод от сонети на [[Франческо Петрарка|Петрарка,]] от когото той се учи. В няколко от сонетите на Уайът заключителните терцини са слети, като римната схема е разхлабена и творбата завършва с едно римувано двустишие. В стиховете му се намират редица несъвършенства : съкратени думи и неточни рими. За разлика от големия си вдъхновител Петрарка английския поет няма вкус към природните пейзажи, майстор на каквито е италианецът. Това придава на сонетите му известна тромавост.

 

Развитието на драмата в Англия през първата година на XVIв не се различава принципно от развоя на драмата в Италия и Франция. И в Англия традициите на средновековния театър и драма са силни. Дългото устояване на народния средновековен театър влиза успоредно с първите опити са създаване на т.нар школска комедия, която черпи истории от античната история. Нарича се школска комедия, защото най-често изпълнителите са били студенти от университета в Оксфорд и Кембридж.Безспорно най-значителният драматург от ранната епоха е Джон Хейууд . Той доживява ранния разцвет на елизабетинската драма. Дж. Хейууд има разностранен натюрел, освен драми писал стихове и епиграми. Автор е на алегоричната сатира „ Паяк и муха“. Несъмнено Хейууд притежавал жив усет за комичното в живота, както и умение да го въплъти в драматическо действие. Най-значимите му комедии са „ Изповедник и Монах „ и „ Четирите Пе-та“ . В „ Четирите Пе-та“ драматургът извежда на преден план четири лица, чиито професии започват с буквата П: изповедник , пилиграм, аптекар и пътуващ търговец. Същинската комедия в Англия започва с „Терсит“ на Никълас Юдал . По -късно се появява и „Ралф Ройстър Дойстър“ , но за разлика от „ Терсит“, която е съвсем кратка, по- късната му творба е в пет действия. Друга стойностна комедия от този период е „ Губерката на стрина Гъртън“ (1553г) , чиито авторство е неуточнено. В изданието достигнало до нас, авторът е обозначен само с инициала С. Редица, изследователи го свързват с Джон Стийл.

В началото на XVI възниква и английската ренесансова трагедия. Първи неин образец е „ Горбодюк или Ферекс и Порекс“ (1561), създадена от Томас Нортън и Томас Секвил. Въпреки легендарния британски сюжет, драмата е силно повлияна от трагедията на Сенека. По образеца на античната драма убийствата не се показват на сцената, а се явяват вестители. Освен това е написана в петостъпен ямб без употреба на рима, а това е формата на елизабетинската драма .

 

По образеца на Петрарка твърде популярни в началото на 80-те години стават сонетните цикли, посветени на дама. Началото полага Филип Сидни с цикъла „Астрофел и Стела“ написана около 1579г. През 1592г се появява цикъла „Дилайя“ на Даниел, още същата година излиза и „Диана“ на Кенстейбъл. Най–големите сонетисти на епохата са безспорно Сидни, Спенсър и Шекспир, а сред всички значителни поети стои и [[Кристофър Марлоу|Кристофър Малоу,]] който подобно на Шекспир е бил драматург. [[Филип Сидни]] и [[Едмънд Спенсър]] са почти неразделни в историята на английската поезия, но двамата са твърде различни и по-скоро се допълват.

 

'''Едмънд Спенсър''' (1552-1599) е най- значителният поет на английския Ренесанс. След като завършил колеж в Кемридж, младия Спенсър станал секретар на граф Лейстър. През тези години поетът създава първата си значителна творба „Овчарски календар“, която посвещава на Ф. Сидни. Първата публикация на младия поет бил преводът на шест сонета от [[Франческо Петрарка|Петрарка]] в 1569г. Като лирик той е известен главно с цикъла си от 88 сонета, озаглавен по италиански модел „ Аморети“ . Цикъла е посветен на бъдещата съпруга на поета Елизабет Бойл, като част от него е завършен след сватбата. Вероятно поради това сонетите са по-скоро банално подражение на Петрарка. Спенсър е автор на още една сватбена песен „Проталамий“, посветен на сватбата на високопоставен покровител. В младите си години поетът написал и „ Химни на любовта и красотата“ , които по- късно му се сторили елементарни и написал палинодии под заглавие „ Химни на Божествената любов и на Божествената красота“. Безспорно внимание заслужава късният сборник на Спенсър „ Жалби „ , където се откроява елегията, „ Отломките на времето“, епитафията „Астрофел“, написана по повод смъртта на Фили Сидни, както и поемата „ Приказка на майка Хюбард“. Сред късните работи на поета внимание заслужава и поемата „Завръщането на Колин Клаут“, съдържаща както автобиографични, така и сатирични черти. Според концепцията на Спенсър всеки приказен образ е трябвало да се раздвоява между традиционното си значение в алегорическата литература и съвременността . Сред големите английски ренесансови поети се откроява [[Кристофър Марлоу]] (1564-1593) .С основание го определят като най-даровитият сред непосредствените предшественици на [[Уилям Шекспир|Шекспир.]] И двамата са от буржоазен произход: бащата на Шекспир е ръкавичар, този на Марлоу – обущар. Родени са през една и съща година, но Марлоу започва литературната си кариера по -рано. Кристофър Марлоу е бил изключително даровит поет: писал сонети и други стихотворения, много от които не са се съхранили. Автор е на недовършената малка поема „ Херо и Леандър “.С „ Херо и Леандър“ поетът спомага за превръщането на епилия във водещ жанр в елизабетинската поема. За разлика от големия стихотворен епос, наложен от Ед. Спенсър с „Кралицаа на феите“, епилият представлява относителна кратка поема, с опростен сюжет обикновено взет от античната митология. „ Херо и Леандър“ останала недовършена поради неочакваната смърт на поета. Античните сюжети били обща черта на елизабетинските епилии. Като автор на епилии Шекпир се нарежда сред най – значителните елизабетински поети, а като сонетист е сред най-едромащабните европейски лирици. Шекспировата сонетна поредица отчетливо се дели на две различни по обем части: първите 129 сонета са посветени на приятеля, а останалите 25 на загадъчната „смугла „ лейди., В стиховете посветени на загадъчната любима , Шекспир е по-игрив и по–шеговит. Някои изследователи на творчеството му смятат, че Смуглата дама е проекция на противоречивата двойствена природа на самия поет, раздвоен между мъжкото и женското начало. В елизабетинска Англия се развиват водещите жанрови разновидности на романа – пасторалът и реалистичният роман. Ренесансовият пасторал е модерната модификация на античната идилия, съобразена с условностите за изискания живот на придворната аристокрация.

 

Ренесансовият театър в Англия има няколко източника. Първият е установената традиция на средновековния театър. В Англия имало пътуващи актьорски групи, за които обаче не се знае нищо. Превръщането на театъра в публична институция с определен статут изиграва огромна роля за разцвета на драмата в епохата на Високия английски ренесанс. Интересът към драматичните представления бил всеобщ и засягал всички обществени слоеве. Поради това наред с градските възникват и частните театри. Основната разлика между тези два типа театри е била в публиката, за която били създадени. Градските театри били предназначени за масова публика, сред която преобладавали представители на социалните низини. В частните театри гастролирали детски групи. В елизабетинския театър жената има достъп, но само като зрител. Театърът е смятан за мъжко занимание, мъжка професия. Сцената на театъра имала твърде специфично устройство. Главната сцена била дървен подиум , ограден с ниски перила. Завеса отделяла главната сцена от втората, която се намира зад нея. Съществувала и трета сцена , използвана относително рядко. Тя се издигала като балкон над задната сцена. Там се разигравали някои специфични епизоди, като например [[Ромео и Жулиета|Ромео и Жулиета.]] Прочут комедиен актьор от времето на Високия ренесанс бил Ричард Тарлтън, докато за Шекспир било известно, че бил посредствен актьор. Особеностите на елизабетинския театър изключват наличието на богат декор. Бедността на декорацията била компенсирана от изключителна пищност на театралните костюми. Театърът бил любимото място за забавление, но и своеобразен народен университет. Затварян е само при чумни епидемии, когато смъртните случаи надхвърляли определена квота за седмицата. Един от най -значимите драматурзи преди Шекспир е Томас Кид. Твърде малко се знае за него. Най- прочутата му драма е „ Испанска трагедия“. С нея драматурга утвърждава жанра на т.нар кървава трагедия, която по същество е подражание на трагедиите на [[Сенека Стари|Сенека.]] С основание се смята, че „Испанската трагедия“ е оказала влияние върху Шекспир при написването на Хамлет.

<references group="доц. д-р Огнян Ковачев, лекционен курс" />