Клеман Маро: Разлика между версии

'''Клеман Маро''' ({{lang-fr|Clément Marot}}), роден през 1496 г., Каор''',''' [[Франция]] и починал през 1544 г., [[Торино]], Савой (сега в [[Италия]]), е един от най-големите поети на френския [[Ренесанс]]. Баща му Жан е бил поет и е заемал длъжност в двора на Ан дьо Бретан, като по-късно е служил на [[Франсоа I]].

С желание да следва стъпките на своя баща, който е получил място като придворен поет, след неговата смърт Клеман Маро става придворен на [[Франсоа I]], пост, който заема без прекъсване до 1542 г., с изключение на годините на изгнание (1534 г. -1536 г.).

Маро е арестуван през 1526 г. заради това, че нарушава правилата за въздържание на поклонници – поведение,  което провокира подозрение, че е [[Лутеранство|лютеран]]. Краткото му лишаване от свобода вдъхновява някои от най-известните му творби, особено "L'Enfer", алегорична сатира, и писмото към своя приятел Лион Жане (1526 г.). През 1527 г. той отново е хвърлен в затвора. Този път за атака срещу надзирател и освобождаване на затворник. Освобождаването си постига чрез писмо, което  адресира до краля и моли за амнистия си.  През 1531 г. Маро отново е арестуван за консумация на месо по време на Великия пост, но този път той успява да избегне лишаването от свобода. До 1530 г. неговата слава се утвърждава, а множеството му стихотворения се радват на широко разпространение.

След т.нар. ”афера с плакатите”, когато плакати са разлепени в големите градове и на вратата на кралската спалня (1534 г.), Маро бяга в [[Навара]], където е защитен от [[Маргьорит Наварска|Маргьорит]]. Когато преследването на протестантите се засилва, той отново бяга, този път до придворния двор на [[Рене Френска]] във [[Ферара]], [[Италия]]. След това Маро се завръща в [[Париж]] през 1537 г. едва след като Франсоа спира преследването.

Когато не се занимава с писането на официални стихотворения, каквито задълженията му във френския придворен двор го принуждават да създава, Маро прекарва по-голямата част от времето си, превеждайки Псалмите; първото издание на някои от тях се появява през 1542 г. („''Trente Pseaulmes de Davíd“)'' . Тези преводи са забележителни поради тяхната трезва и тържествена музикалност. Тяхното осъждане от [[Сорбона|Сорбоната]] обаче предивизкива Маро отново да замине в изгнание. Независимо от критичното мнение на отделни изследователи неговите преводи провокират възхищение от  страна на Джон Калвин, като дори той му предлга убежище в Женева. Поведението на Маро обаче става неприемливо в такъв строг град и той е принуден да се върне отново в Италия.

Макар че ранните стихотворения на Маро са съставени изцяло в стила на по-късно средновековните поети, известни като [[Реторици|Риторици]], той скоро изоставя утвърдените жанрове на тази школа, сред които нейните възгледи, дидактическото използване на алегория и сложното й обобщение. Вместо това знанията му за латинските класики и контактите му с италианските литературни форми му позволяват да се научи да имитира стиловете и темите от [[Античност|античността]]. Неговите [[Епиграма|епиграми]] и епистоларни стихове, по-специално, показват остроумие, интелектуално усъвършенстване, искреност и естественост, които характеризират френското използване на тези жанрове през следващите два века.

Маро се опитва да създаде нови или да подобри съществуващите лирични форми, съставящи [[Шансон|шансони]] и кантики и създавайки ''бласъна'' (англ. ''blason'', 1536 г.), сатиричен стих, описващ по правило някакъв аспект на женското тяло в най-малка подробност. Бласънът намира непосредствена популярност и е толкова широко имитиран, че е възможно да се публикува антология през 1555 г. Маро превежда [[Катул]], [[Вергилий|Виргилий]] и [[Овидий|Овид]] и редактира произведенията на [[Франсоа Вийон]]. Голяма част от постиженията му биват временно засенчени от кръга „Плеяда“ – група поети, които доминират на литературната сцена кратко след смъртта му. Но влиянието на Маро е очевидно в [[Англия]] и е възродено във Франция отново през 17 век.{{Личност

Маро е роден през 1496 г. в Каор, град в Югозападна Франция, разположен на р. Ло. Баща му Жан Маро (1463-1523 г.) е нормандец от региона на Кан и също така поет. Той става личен секретар на кралицата Ан дьо Бретан и през 1506 г. отвежда семейството си в двора. Клеман получава отлично хуманистично образование. Сред предпочитаните му римски автори са Вергилий, Овидий, Катул и Марциал. [[Франческо Петрарка|Петрарка]] чете в оригинал. От френските поети обожава Вийон, чете с увлечение Ален Шартие и „Роман„[[Роман за Розата|Роман за розата“розата]]“. По случай интронизирането на [[Франсоа I]] Маро му изпраща алегоричната си поема „Храмът на Купидон“.

През 1525 г. поетът е с кралската войска в Италия и взима участие в злощастната битка при [[Павия]], където бива ранен и пленен. Скоро го освобождават и се завръща в Париж. След това обаче започват другите му нещастия, които го следват до края на дните му. В началото на 1526 г. е затворен в кралската тъмница „Шатле“ по обвинение в еретичество. Смъртна присъда грози поета, защото ял свинско по време на пости. С много усилия и изобретателност приятелят му Лион Жане от Поату успява да го спаси, като чрез епископа на Шартр го прехвърля в тъмницата в този град, уж да го съдят за друго, по-ранно престъпление. По време на тримесечния си престой в Шартр Маро написва поемата „Ад“, посветена на пребиваването му в затвора „Шатле“. По същото време той подготвя и изданието на „Роман за розата“, появило се на следващата година. Очевиден е биографичният паралел Вийон – Маро, свързан с пребиваването на двамата поети в затвора и появата на „Голямото завещание“ и „Ад“. Макар поемата на Маро да не достига висотите на Вийоновото „Завещание“, тя има своята художествена стойност с опита едно болезнено преживяване да бъде преосмислено в пародийно-ироничен план.

И по-нататък успехите и злочестините се редуват непрестанно. В 1532 г. излиза от печат първият поетически сборник на младия лирик – „Благосклонна младост“ (фр. „''Adolescence Clementine''”). Още преди да усети сладостта на славата, пада тежко болен и същевременно започва процес срещу него по обвинение е еретичество. Благодарение на застъпничеството на [[Маргарита Наварска|Маргьорит дьо Навар]] процесът бива потулен. Скоро след това Маро публикува най-пълното дотогава издание със стихове на любимия си поет Вийон (1532 г.).

Облаците се сгъстяват над главата му отново две години по-късно по време на „аферата с плакатите“. Маро се спасява в двора на Маргьорит дьо Навар, където прекарва няколко месеца в безопасност. След това кралицата го съветва да се укрие в Италия. Там поетът пребивава главно във [[Ферара]], в двора на [[Рене Френска|Рьоне дьо Франс]], съпругата на херцог [[Ерколе I д’Есте|Ерколе д‘Есте]]. Във Ферара се отнасят изключително доброжелателно към протестантите и едва ли е случайност, че скоро там се озовават [[Франсоа Рабле|Рабле]] и Калвин.

Новите неприятности на поета започват с успеха на преведените от него 30 Псалма. Те имат голям успех и в двора, придворните ги тананикат по модни тогава мелодии, но праволинейните католици са нащрек. Отново започват преследвания и Маро бяга в [[Женева]], където през 1543 г. публикува ново издание на Псалмите, които вече са петдесет. На следващата година поетът се озовава в Торино, където умира скоропостижимо.

Много от текстовете на Маро са определени като [[Шансон|шансони]], особено от съвременника му Клод де Сермизи (фр. Claudin de Sermisy).

В характера си Маро изглежда е бил типичен французин на стария печат, весел, добродушен и достатъчно развлекателен, но вероятно не много склонен към сериозен размисъл. Той се разбира добре с други поети като [[Франсоа Рабле]] и [[Бонавантюр де Перие]]. Независимо от личните му слабости, значението му в историята на френската литература е много голямо и дълго подценявано. Идвайки непосредствено преди великата литературна реформа – тази на кръга „Плеяда“ – Маро страда от недостатъците на позицията си; той е засенчен и омаловажен от реформаторите.

Маро не е просто "поет на прехода", чието единствено значение е да установи основата за по-популярните му наследници. Той е радикален реформатор, който извършва собствената си реформа – както в поезията, така и в мисълта. Неговата ранна творба е изработена в стила на [[Реторика|реториката]], отличителните черти на която са сложни стихотворни размери и рима, алегорична материя и педантичен език.

Първите поетични опити на Маро – включително първи пълен превод на „Буколики“„[[Буколики]]“ от Вергилий – са създадени под влияние на запознанството му с поета Жан Лемер де Белж. Сред ранните съчинения на Маро е поема в традицията на „Роман за розата“, чийто спор относно авторството не е окончателно решен и "Изкуството на любовта", напомнящо Овидиевия "Храм на Купидон“. Престоят му в тъмницата е отразен в стихотворението "Ад", което е саркастична сатира на съдебната система. Маро е особено склонен към жанра на поетичното послание: първо от тях е „Малко послание към краля“ (около 1518 г.), посрещнато с добре от публиката и допринесло за развитие кариерата на поета. През 1526 г. Маро публикува с голям успех сборник с ранните си стихове, озаглавен "Юношеството на Клеман“, а след това – през 1533 г. или 1534 г. – негово продължение, както и превода на първата книга от "Метаморфози" на Овидий. Не е изключено Маро да е участвал в написването на поемата с протестантски мотиви "Огледало на грешната душа" от Маргьорит дьо Навар.

Изключителното жанрово разнообразие е важна характеристика на поезията на Маро. Той е написал голям брой стихотворения в модните за епохата ренесансови жанрове: послания (65 на брой), [[Елегия|елегии]] (27), но също така и познатите на средновековната реторика видове: 15 [[Балада|балади]], 80 [[рондо]], 54 етрени (жанр, подобен на [[Мадригал|мадригала]]), 294 [[Епиграма|епиграми]], 42 песни и т. н. Автор е и на 35 симетиери (сериозни [[Епитафия|епитафии]] по повод смъртта на виден човек).

Маро не е първият, който описва Псалта, но начина, по който го е направил (форма, съдържание, изучаване на източниците, имплицитно тълкуване), прави тази част от неговите творби повече от забележителна: това е първото поетично и научно постижение. Фактът, че Псалмите биват добре възприети от нововъзникващите Реформаторски църкви и се пеят по време на [[литургия]], отчасти обяснява техния траен успех. Същото обстоятелство също така помрачава това, че те са повече от принос само в Реформацията: те също принадлежат към Ренесанса (няма противопоставяне между тях).

Преди да са публикувани официално, песните на псалмите циркулират в [[Ръкопис|ръкописи]] и се появяват скрити (нелегални) копия – Женева, 1538 г. (загубена); Страсбург, 1539 г. и Антверпен, 1541 г. Отпечатаният текст се различава значително от тези  предварителни издания. Маро не само преработва собствената си работа преди отпечатване, но дори редактира своето вече отпечатано издание от 1541 г., което води до това, че дори разрешените издания изобщо не са идентични. Това обстоятелство довежда до различни теории за това защо Маро е променил по-ранните си версии на псалмите. Най-вече защото хронологията на текстовете все още не е била известна. Проблемът е легендата (сега фалшифицирана), че Маро представя своите 30 Псалма още през януари 1540 г. на император Шарл V, преминаващ през Париж по пътя си към Гент. В днешно време хронологията на основните текстове се счита за установена.

Царска песен (фр. [[:en:Chant_royal|'''Chant royal''')]] е фиксирана форма на стих, разработена от френски поети през 13 – 15 век. Стандартната форма през 14 век се състои от пет строфи от 8 до 16 реда на еднаква степен без рефрен, но с идентичен ритъм на всеки. През 15 век Царската песен придобива рефрен, а заключителната строфа обикновено е около половината от дължината на строфата, която е от 10 до 12 реда, като броят е продиктуван от броя на сричките в рефрена.

Подобно на баладата Царската песен признава вариации. Например стихотворението в чест на [[Богородица|Дева Мария]]: първоначално има рефрен, но след това го губи. Подобни разновидности са ''amoureuse'' („любовна поема“), ''sotte amoureuse'' („игрива любовна поема“) и ''thesotte chanson'' („комично стихотворение“).

Шансоните на Маро му донасят голям успех през 20-те год. на 16 век, когато той е все още млад придворен поет. Неговите музикални колеги в придворния двор със сигурност допринасят за успеха, като осигуряват мелодии за текстовете. Френският музикален издател Пиер Атейгнант (фр. Pierre Attaingnant) включва тези композиции в следващите си антологии на [[Шансон|шансони]] („''Chansons nouvelles en musique à quatre parties''“), публикувани от 1528 г. нататък. Атейгнант използва метод с една импресия за музикално отпечатване, при който отделните бележки са отпечатани директно върху сегменти, така че бележките, редовете на петолинието и текста могат да бъдат отпечатани за един път. Много от шансоните на Маро са аранжирани с музика и някои остават популярни далеч в 17 век.

'# ''[[Симеон Хаджикосев#Многотомникът „Западноевропейска литература“|Хаджикосев]] 2012''': Хаджикосев, С. Западноевропейска литература. Част първа. София. Изд.: Сиела.''