Дон Кихот: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Редакция без резюме
Ред 38:
Произведението започва с предговор, в който авторът се обръща към читателя, казвайки, че иска това да е най-хубавата от всички книги. Мигел де Сервантес казва, че не очаква от нас (читателите) да оправдаем недостатъците на героите и че можем сами да преценим ситуациите, в които Дон Кихот изпада и доколко решенията на героя са адекватни. Признава също, че написването на предговора към романа е била най-сложната част от книгата. Авторът предупреждава за липсата на сонети, епиграми и възхвали, писани от важни личности, които са характерни за повечето произведения. Освен обръщение към читателя, предговорът съдържа и диалог с приятел на автора, който се опитва да опровергае решенията му относно написването на книгата. Въпросният приятел смята, че мнението на Сервантес е неадекватно и че той трябва да включи в произведението сонети, епиграми, възхвали, които просто да напише сам и да ги припише на някоя високопоставена личност. Освен това смята, че задължително в романа трябва да присъстват известни латински фрази, защото това е начинът авторът да бъде сметнат за граматик, което е доста престижно. Съветва го задължително да включи и списък с автори в своя роман, който да издейства да друга книга. Всички свои предложения оправдава с това, че дори да бъде заподозряна измама - тя не може да бъде доказана по никакъв начин. Сервантес, разбира се, не се вслушва в тези съвети и създава една "истинска и неподправена история на знаменития Дон Кихот де ла Манча".
 
Романът започва с главния герой – Алонсо Кихано, наближаващ петдесетте години, който живее със своята племенница и икономката си, в част на Ла Манча. Алонсо Кихано е един обикновен благородник, вманиачен в четенето на рицарски истории и книги, вярвайки, че всичко, написано в тях, е вярно. Неговите приятели и роднини го вземат за луд, когато ненадейно главният герой променя името си на дон Кихот и се самопровъзгласява за [[рицар]]. Прави сам костюма си, и поема на път из земите на тогавашна Испания, яхнал своя стар кон, който кръщава Росинант (на испански тозначаваозначава „кранта“). Въобразява си, че съседското момиче – обикновена селянка, е девствена принцеса [[Дулсинея]], на която той е обрекъл сърцето си във вечна любов и посвещава подвизите си именно на нея.
 
С напускането на дома, Дон Кихот отсяда в крайпътна кръчма, която през своя поглед приема като замък. Кръчмарят, разбира се, е приет като владетел на замъка и точно поради тази причина Дон Кихот го моли да го посвети в рицарство. На сутринта е извършена „церемонията“. След като вече е истински рицар, той се запътва към дома, за да се снабди с пари и да намери верен слуга. По-късно го открива в лицето на Санчо Панса, който напълно осъзнава, че господарят му е луд, но се придържа към илюзията, надявайки се да спечели богатства. Връщайки се към дома, Дон Кихот забелязва завързно момче, което бива тормозено от господаря си. Смята, че е решил разпрата с преговори, но след заминаването му момчето е набито още по-жестоко.
Ред 48:
Друго тяхно приключение отново е свързано с отсядането им в крайпътен хан, който Дон Кихот отново вижда като замък, а прислужниците като принцеси. Там двата персонажа споделят едно таванско помещение. Господарят спи на леглото, а оръженосецът на килима да него. Там отново предизвикват сблъсък и биват тежко ранени. Заради вярванията на Кихот лекуват раните си със смес, която ги кара да се чувстват още по-зле.
 
Първата част на романа завършва с арестуването на Кихот и прибирането му вкъщи. Авторът загатва за създаването на втори роман като споменава, че има намерени още ръкописи от пътешествията на героите. Двете части са публикувани като едно произведение, но реално втората излиза едва 10 години след първата. Първата част на е комедийна, докато втората е доста по-сериозна и философска. Книгата завършва с осъзнаването на Дон Кихот. Той е тежко болен и една нощ, след като се буди от някакъв сън, успявада върне целия си здрав разум и се извинява за всички нанесени щети. Авторът подчертава, че няма повече приключения, свързани с героите и всяка следваща книга за тях ще бъде фалшива. В процеса на развитие на историята и двамата герои преживяват метаморфоза, като възприемат част от основните черти на другия. Техните приключения са смешни и забавни, като в повечето случаи вършат повече зложастиязлощастия на себе си и на хората около тях, отколкото добрини.{{сюжет-край}}
 
= Персонажи =
Двата главни персонажа в романа са Дон Кихот и Санчо Панса. В началото на творбата те са две изключително противоположни личности. Нека започнем от там, че Дон Кихот е благородник, а Санчо Панса е един обикновен селянин, прагматик, материалист. Светът на Дон Кихот сякаш е пълен с хармония. Той смята, че трябва да следваш своя идеал, да успееш да го осъществиш, да се бориш за мечтите си, да вършиш добро, да носиш справедливост, за да може да оставиш някаква следа след себе си. Непрекъснато се хвърля в приключения, без да се замисля за последствията, до които могат да доведат. За разлика от него, оръженосецът му гледа да бъде страничен наблюдател на тези подвизи. Санчо Панса е човек от простолюдието, реалист, който има доста житейски проблеми и е силно обременен от тях. Той е лаком, хитър, предпазлив и остроумен. За него важна е не психическата удовлетвореност, а физическата, т.е да се чувства отпочинал, да няма липса на храна и вода. Образите на двамата герои не са измислени просто така, напротив- те са образ на огромна част от испанското население през епохата. Персонажите са толкова реалистични и убедителни, поради причината, че освен хубавите, включени са и не толкова приятните черти в характерите им. Санчо Панса се различава от своя господар с трезвия си ум. Докато Дон Кихот вижда вятърните мелници като великани, крайпътните ханове като замъци, неговият оръженосец ги вижда такива, каквито всъщност са- мелници и ханове. Това качество на Санчо Панса е оценено от Сервантес. Чрез постоянните разговори между двамата, Дон Кихот успява да накара оръженосеца си да се докосне до този различен от неговия свят, който в последствие дори му допада. Той научава много от уроците по доблест, честност и мъдрост, които получава от господаря си и тази промяна се забелязва, когато става губернатор. Грижи се за бедните, налага справедливи наказания, но не забравя от къде е тръгнал. В крайна сметка от управлението се отказва сам, защото осъзнава колко важна е свободата.
 
Дон Кихот е личност, която отразява духовното противоречие между двата свята (реален и въображаем). Неговите идеи и цели остават напълно неразбрани, но това не успява да промени нравствените му възгледи. Той предпочита да живее в своя въображаем свят, в който доброто и злото са две напълно различаващи се понятия. Въпреки силната му вяра, идеите му не успяват да бъдат реализирани и той се предава. Заради грубата действителност се отказва от борбата срещу неправдата и злото, но успява да спечели за свой последовател Санчо Панса, който вече е приел красотата на идеалите на господаря си. Дон Кихот се превръща в един художествен образ, който вече няколко века продължава да вълнува човечеството.{{сюжет-край}}
 
== Любопитни подробности ==