|
</ref>|quote=<poem style="margin-left: 4px; margin-bottom: -1.5em; margin-top: -1.5em">
Веднъж, среднощ, във час нещастен, аз, уморен, безучастен,
В късна нощ - преди години - сам над книгите старинни,
в стари томове заровен над проклетата наука,
безотраден, вниквах жаден в знания незнайни тук;
и наведен, и забравен, в мисли, в блянове отдаден,
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука -
ночух оборенвнезапно, вотчетливо сънна- скука, чухи внезапно бавенсе почука звук.-
„Гост навярно“ - аз казах си, отведнъж услушан в звука,
„Някой гост навярно чука - казах, вслушан в тихий звук. -
Някойказах, гостстреснат -аз иот никой друг!“звука.
</poem>
{{hidden begin}}<poem>Бе декемврий -декември, помня още!ясно, -време мрактежко и мраз от всички нощи;нещастно.
отОт камина белдвърху отблясъкпода предотблеск прагаогнен берешеси духиграйше...
Да се съмне чаках страстно! И безумно, а напрасно
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
търсех в книгите забрава на безкрайната си мъка
с благовест на алилуя името „Ленора“ тук!
по изгубена Ленора - безпощадната си мъка,
Светлото и редко име, що не шепне вече тук
на земятамечтите -мои никой друг!звука.
Завес тънък се люлейше, шум копринен тихо вейше;
А пурпурните коприни на завесите старинни
в тъмнината ръце страшни се простираха към мене;
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
и страхотност безпричинна пълнеше нощта пустинна.
Прималнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
И сърцето мое болно. Но... внезапно се почука.
аз се ободрявах строго: „Някой гост дошъл е тук!
„Гост навярно“ - си помислих, отведнъж услушан в звука,
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост„Гост - идругар никойнаминал другтука!“
И опомнен се изправих и високо се обадих:
И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
„Който и да си, що чукаш, ти, приятелю, прости ми,
като казах: „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук;
в дрямка падна морен дух и отведнъж аз не чух;
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
и не чух те аз веднага, и не станах да погледна!“
че когато се почука, аз не се опомних тук...“ -
И вратата аз широко кат открих, навънка взрех се -
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук?
Вред тъмница непрогледна...
Вън бе мрак - и никой друг!
И застанах мълчеливо, през таз пропаст от мъртвило,
И в бездънний мрак загледан, тръпнех вцепенен и бледен
и с потаени мечтания взрях се в тъмната пустиня...
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Мрак и хаос безконечен!... Но кат вик от хор далечен
Но отекна в миг простора като звук на Бог от хора
глухпрозвуча иза тъжен зовмиг „Ленора“ - ототзив скръбтатих мина святмойта отзвук.мъка
ТоМой бе моятшепот зовтоз „Ленора“ - иотзив тих на негомойта чухмъка в отзвук-
самоИ екзагина -в имрака никой друг!звука.
Влязох поразен, отчаян и от тоя звук замаян,
Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
и вратата аз притворих... Но внезапно се почука...
чух - и този път по-силно - пак таинствения звук:
Сви сърце ми страх неволен. „Вятър блъска своеволен,
„В прозореца непрестайно удря някой клон случайно
вятър блъска недоволен - и се бие във капака.
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
Глупав е подобен страх - вятър блъска се в капака,
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук -
вятърътвятър -си ииграе никойв друг!мрака...“
ПрезТъй завескатастрахът пурпурнаси блъснахаз оборих и прозореца бурноотворих.
Гарван черен, кат зъл спомен, във покоя мой се вмъкна,
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
шумно мина край стените в тая стая на бедите,
гарванът на мойто златно и свещено Безвъзвратно -
обиколи той стените, и строг, важен, неподвижен,
и във мойта стая пуста, тъкмо зад вратата тук -
върху бюста на Палада кръгкацна извибез и кацнапоклон, тукспокойно,
гарванъткато -мой иприятел никой друг!ближен...
Призрак черен, онемели, тежко върху шлема бели
И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
той стоеше. Аз засмях се и продумах му тогава:
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
„Вашто царство е гробница! Как е твойто име, птица,
„Нямаш ти качул разрошен, но не си страхлив, а мощен
във задгробний свят, когото Бог на вечна нощ обрече.
гост от край, де в мрак всенощен бродят сенки странен хор.
Как те казват във света, що Бог на вечна нощ обрече?“
Как те сенките наричат в черния Плутонов хор?
Гарван гракна - Нивга вече!
Той програка: „Nevermore!“
Малко смисъл туй откри ми, но с тоз отговор смути ме
Чух, но своя слух не вервах и учуден, поглед впервах;
тая птица, черна птица с глас вещаещ и злокобен...
не намирах - и пак дирех смисъл в този отговор.
Първи път таквоз злощастье в тоя покой на нещастье,
Никой смъртен - уверявам! - не е бивал посещаван
във покоя, де за щастье всяка мисъл е далече,
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
прати клетнику, оставен от надеждата далече.
над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
иПтица дас грака:думи „Nevermore!“- Нивга вече.
Той от шлема на Палада гледаше ме без пощада,
Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
и повтаряше без милост своя проговор жестоки,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен отговор.
и повтаряше туй слово, тъй спокойно и сурово,
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
че стори ми се навеки той на него ме обрече...
„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор -
„Не, до утре, си помислих, ще се махне той далече...“
както всичко - безвъзвратно! - пак далек от моя взор!“
ГракГарван отвърна:гракна „Nevermore- Нивга вече!“
„ТозиОт тоз отговор таинствензамаян, беаз умел,помислих носи бе единствен,отчаян:
„Дълго време той живял е у клетник безумен някой,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
кого вечно са терзали зли несрети и печали,
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
който в песните си вечно - теглилото го обрече
орис на беди и горест, на неволи и позор -
един припев да повторя - теглилото го обрече,
с укор спрямо свойта орис на неволи и позор -
иедин тойприпев беше:- „Nevermore!“Нивга вече.
И в креслото аз заврях се, в тая черна птица взрях се...
Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига.
впил бе - строг и безпощаден - във душа ми огнен взор.
Що? - аз мислех - той предрича, що вещае, що нарича
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
гарван черен, съдник страшен? - Участта ли ми предрече,
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
участта ли ми сирашка - в това слово той изрече
Що предсказва, горд и мрачен, той във своя отговор
сгрозно туйслово зловещо:- „Nevermore!“Нивга вече.
Но той там стои, мълчи си и пронизва ме с очи си...
И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Въз завесата облегнат, аз седях от скърб налегнат.
Ах! - в креслото осветено нявга двама ний блажено
Тъй при нея аз облегнат - бе отдавна и... далече,
смеехме се оживено тук след весел разговор.
да стоя обичах дълго - бе отдавна и далече -
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тяне даще седнебъде - „NevermoreНивга вече!“
И във блянове отвлечен, аз усетих шум далечен,
В миг... по меките килими сякаш стъпки чух незрими -
сякаш ангели дойдоха с кадила благоуханни,
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор,
на душа успокоенье вливаше това каденье,
„То в скръбта ти за Ленора Бог на ангелите с хора
и аз казах със смиренье: „Изцерен съм ето вече,
миг забрава ти изпраща! - викнах аз с възрадван взор.
пий, нещастнико, опий се - цяр найде за сявга вече!“
- Пий и забрави Ленора! Спри с надежда в Бога взор!“
ГракГракна отвърна:гарван „Nevermore- Нивга вече!“
„О!О, -ти извикахкой си, вти страхпророко обземан.вещ, - Птицаптица или дух на Демон,зловещ?
Бурята ил Сатаната са те пратили при мене -
ти предзказваш! О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
о, не искам аз да зная? Но кажи ми, аз желая,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
ще ли още да страдая - докога ми Бог обрече?
дето радостта посърна и погасна моят взор,
Ще ли мога да си кажа: „Утешен си ти, човече!“
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?“
ТойГракна предсказа:гарван „Nevermore- Нивга вече!“
О, ти слушай, ти, пророко вещ, птица или дух зловещ!
От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
Във небето те заклевам, в името на Страшний съд -
„Предскажи, о, древен Гарван - там, зад синия простор,
Но кажи ми, обади ми, ти: желая, ако аз отида в рая,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
Ще мога ли да узная аз Ленора там далече?
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
щоЩе зоватнамеря ли Ленора в- Раятам ангелитепри в божийангелите хорвече?“
ТойГарван отвърнагракна: „NevermoreНивга вече!“
И от шлема на Палада гледаше ме без пощада...
„Не! - извиках, пламнал в огън. - Този грак е твойто сбогом!
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Тъмен дух на Сатаната! Лъжеш! Вярвам в чудесата!
Не оставяй знак за спомен тук от теб, о, вероломен!
Бягай в оня свят, що Бог на вечна нощ обрече!
Остави ме сам, бездомен! Махвай се от моя взор!
Гарван гракна: Нивга вече!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!“
Той програка: „Nevermore!“
И прониза ме с очи, и остана да стои си
И стои на бюста бледен той, зловещо в мен загледан,
Тоя Гарван, черна птица, с глас вещаещ и злокобен...
сякаш Демон всеподобен впива своя огнен взор.
Тая сянка оттогава на душа покой не дава,
Бди с тържествена осанка - и над всичко хвърля сянка.
Тая сянка ме смущава, с тия думи, що изрече...
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор,
Не ще бяга - Нивга вече!...</poem>
знам - уви! - душата няма - към лазури и простор! -
пак да литне - „Nevermore!“</poem>
{{hidden end}}
|salign=right|source=—Едгар Алън По}}
| 