Папа: Разлика между версии

'''Папа Римски''' ({{lang-la|papa}}, и {{lang-el|πάππας}} – в пр. ''отец, баща'') е глава и върховен суверенен йерарх ([[понтифекс]], понтифик) ({{lang-la|Pontifex Romanus}} – ''римски понтифекс'', или {{lang-la|Pontifex Maximus}} – ''върховен суверенен понтифекс'') на [[Римокатолическата църква]], а в международно[[Международно право|международното право]] – суверенно лице с изключителни пълномощия (persona sui generis), защото едновременно притежава три неразделни функции на властта:

# наследник на [[Петър (апостол)|Свети Петър]] (първият епископ на Рим) и, глава на [[Католическа църква|Католическата църква]] и неин върховен [[Йерархия|йерарх]];<ref>Св. Петър не е бил първи епископ на Рим. До 67 г. (блажената кончина на Светия Апостол) не е употребявана думата епископ и не е имало такъв чин. Първи епископ на Рим е [[Лин (папа)|Лин (68 – 80)]], след това е [[Анаклет I|Анеклет (80 – 92)]] и трети е [[Климент I|Св. Климент (92 – 100)]]. Справка: Църковна история на [[Евсевий Кесарийски|Евсевий]], възприета впоследствие като история на Светата Съборна и Апостолска Църква, от която са отпаднали римо-латинците (паписти) през 1054 г. и са преминали в ерес, заради упоритите си заблуждения и непризнаване на Църковните вселенски събори.</ref>

Пълният суверенитет на папата като глава на Светия Престол, се запазва независимо от наличието на териториални владения. [[Суверенитет|Суверенитетът]] на Ватикана (територията, на която се разполага Светия престол), потвърден от [[Латерански договори|Латеранските съглашения]] през 1929 г., произтича от суверенитета на Светия престол.

В първите векове на [[Християнство|християнството]], името папа се използва за всички епископи. Има свидетелства за това, че през [[6 век|VI век]], все още някои [[Епископ|епископи]] се наричали папи. <ref>Gergely, Jeno, [http://www.gumer.info/bogoslov_Buks/History_Church/Gerg/intro.php История папства]: М.: Республика, 1996. – 463 с.</ref> От началото на [[7 век|VII век]] до наши дни, тази титла се дава само на римските и александрийските епископи. Първият римски епископ, който използва титлата „папа“ е [[Сириций]] през [[384|384 г.]]

Според католическото учение, папата е наследник на епископския престол на Свети Петър, и затова има предимство в цялата християнска Църква пред останалите епископи.

Пълната титла на римския папа е : [[Епископ]] на [[Рим]], Наместник на [[Исус Христос]], Приемник на [[Петър (апостол)|Княза на апостолите]], Върховен понтифекс на [[Римокатолическа църква|Вселенската църква]], [[Патриарх]] на [[Западен свят|Запада]], [[Примас]] на [[Италия]], [[Архиепископ]] и [[митрополит]] на [[Римска провинция|Римската провинция]], [[монарх|Mонарх]] на [[град-държава|града-държава]] [[Ватикана]], [[Роб]] на робите на [[Света Троица|Бога]].

Първите епископи на Рим са избирани от народа и духовенството, след което са били утвърждавани от епископите на съседните епархии. След това избраният кандидат бил посвещаван в епископски сан. През [[5 век|V век]] обаче започнало ограничаване влиянието на светските лица върху избора на римския епископ и постепенно той станал изключително право на духовенството. Одобрението на народа се превърнало в обикновена формалност. За сметка на това все по-често в изборът на епископи започнали да се намесват представителите на върховната светска власт – крале и императори, както и представители на римската аристокрация – проблем, просъществувал чак до края на [[XIX век]].

В резултат на григорианската реформа (11XI – 13XIII в.) бил направен опит да се изключи влиянието на светските фактори върху избора на папа като той бъде предаден на елита на римското духовенство или [[Кардинал|кардиналската колегия]]. В този дух били постановленията на папа [[Николай II (папа)|Николай II]] от [[1059]] г. и папа [[Александър III (папа)|Александър III]] от [[1179]] г., по силата на които кардиналите получили правото да избират папата. Така се оформила и изборната колегия – [[конклав]]ът.

От [[13 век|XIII в.]] процедурата по избор на папа започва да придобива много от особеностите, които се спазват и в съвременностттасъвременността. Така например, за да се ускори изборът на първосвещеник (който понякога се проточвал месеци) и да се ограничи възможността за външна намеса кардиналите били заключвани в залата, където заседавали (оттук произлиза и самата дума „конклав“ – cum clavi, т. е. „под ключ“), с течение на времето храната им също била ограничавана. Залата почти винаги е [[Сикстинска капела|Сикстинската капела]]. През следващите векове регламентът на конклава бил многократно променян и допълван, но независимо от това влиянието на външни политически фактори никога не е било премахнато напълно.

Последните папски решения, приети едва през [[20 век|ХХ в.]], гарантират в много по-голяма степен свободата и независимостта на конклава при избора на нов папа. Освен това е въведено изискването да се пази в пълна тайна хода на изборите. Този, който наруши това изискване, е заплашен от сурови църковни наказания. Гласуването за папа се извършва тайно с бюлетини, които се изгарят след всеки тур в специална камина. Цветът на дима от тези бюлетенибюлетини известява на римляните резултатите от гласуването – ако е черен, значи кардиналите не са постигнали съгласие по кандидатурите, а ако е бял означава, че новият папа е избран.

До [[6 век|VI в.]] римските епископи запазвали собствените си имена. Първият, който променил името си бил [[Йоан II (папа)|Йоан II]] (533 – 535). Той се казвал Меркурий и вероятно е смятал за непристойно да носи римско езическо име. Едва от средата на [[16 век|XVI в.]] обаче всички папи започнали да приемат ново име, почитайки по този начин определени свои предшественици. В съответствие със сега действащите правила, след избирането на папа деканът на кардиналската колегия се убеждава, че избраният е съгласен да заеме престола на Свети Петър, след което му задава въпроса: „Какво име желаеш да приемеш?“.

== Продължителност на [[понтификат]]итепонтификатите ==

Най-дълго управлявалият папа в историята на църквата е [[Пий IX]] – 32 години, а след него се нареждат [[Йоан Павел II]] и [[Пий VI]] – 24, [[Пий VII]] – 23 и [[Александър III (папа)|Александър III]] – 22 години. Папа Лъв XIII (1878 – 1903) бил на 68 години, когато го избрали и след това управлявал цели 25 години. Много повече обаче са кратките [[Понтификат|понтификати]]. Така например, [[Стефан II (избран за папа)|Стефан II]] (752) умрял на третия ден след избирането му, без дори да доживее до официалното си коронясване и по тази причина дори не е вписан дори в официалния папски регистър. Няколко папи пък се отказвали от тиарата под заплаха от смъртно наказание.

Не е възможно да се установи националността на римските епископи до [[3 век|III в.]], но най-вероятно повечето са били гърци, тъй като раннохристиянската римска община се е състояла в мнозинството си от преселници, а не от местни жители. Според официалната статистика от 261 папи около 200 са родом от [[Италия]], 50 са чужденци а националността на останалите не е установена. Сред чужденците преобладават гърци и сирийци, 7 папи са родени във [[Франция]], 7 – в [[Германия]], 2 – в [[Испания]], има и по 1 от [[Африка]], [[Англия]], [[Фландрия (графство)|Фландрия]] и [[Полша]]. Холандският папа [[Адриан VI]] (1522 – 1523) бил последният папа-неиталианец до избирането през 1978 г. на [[Йоан Павел II]]. Половината от италианските папи били родени в [[Рим]].