Елизабет I: Разлика между версии

Вместо да иска от парламента да отпуска повече субсидии по време на война, през последните години от управлението си, Елизабет все повече разчита на правото на монарха да издава монополи като безплатна система за покровителство от името на короната.<ref>Притежаването на кралски патент или монопол дава привилегия върху определен аспект от търговията или производството, вж. Neale, 382.</ref> Пример за такъв монопол е [[Британска източноиндийска компания]], създадена през 1600 г. Практиката скоро води до спекула, обогатяването на придворни за сметка на обществото и широко разпространено негодувание.<ref>Williams ''Elizabeth'', 208.</ref> То кулминира във вълнения в [[Камара на общините на Обединеното кралство|Камарата на общините]] по време на парламентарната сесия през 1601 г.<ref>Black, 192 – 194.</ref> В отговор Елизабет произнася известната си „Златна реч“ от 30 ноември 1601, уверява в неведението си за злоупотребите и спечелва депутатите с обещания и обичайния си порив към чувства.<ref>Речта е произнесена в Двореца Уайтхол пред делегация от 140 депутата, които след това и&#768; целуват ръка. Neale, 383 – 384.</ref>

С напредването на възрастта образът на Елизабет постепенно се променя. Изобразяват я като [[Белфиби]] или [[Астрея]] и след Армадата – като Глориана, вечно младата [[Кралицата на феите|Кралица на феите]] от поемата на [[Едмънд Спенсър]].<ref>Бланш Пари, главната Дама на спалнята на Елизабет, поръчва нейния епитаф в Бактънската църква. Датиран от преди ноември 1578, той съдържа първото изображение на Елизабет като Глориана: Richardson, 145 – 148.</ref> Нейните портрети стават по-малко реалистични и по-загадъчни, приличат на икони, които я представят много по-млада отколкото е. Всъщност кожата ѝ е белязана от едра шарка през 1562 г., оставяйки я полуплешива и зависима от носенето на перуки и козметика.<ref name=loades92>Loades, 92.</ref><ref>Gaunt, 37.</ref> Обаче колкото красотата на Елизабет избледнява, толкова повече придворните ѝ я възхваляват.<ref name=loades92/>

Елизабет охотно играе тази „роля“, защото смята [[имидж]]а си за важен символ на властта<ref>Haigh, 179.</ref>, но е възможно в последното десетилетие на живота си сама да е започнала да си вярва. Тя харесва и глези чаровния, но сприхав Робърт Девъро, граф Есекс, който е заварен син на Дъдли и си позволява фриволности с нея, които тя му прощава.<ref name="Lds">Loades, 93.</ref> Неколкократно го назначава на военни постове, въпреки недобрата му репутация. След като дезертира от командването в Ирландия през 1599 г., Елизабет го поставя под домашен арест и на следващата година го лишава от монополите му.<ref>Loades, 97.</ref> През февруари 1601 г. графът се опитва да вдигне бунт в Лондон. Той възнамерява да плени кралицата, но събира малцина в своя подкрепа и на 25 февруари той е обезглавен. Елизабет осъзнава, че до това стечение на събитията отчасти са довели собствените и&#768; погрешни преценки. Един наблюдател съобщава през 1602 г.: „Нейната утеха е да седи на тъмно и понякога да оплаква Есекс със сълзи“.<ref>Black, 410.</ref>

Старшият съветник на Елизабет [[Уилям Сесил]] умира на 4 август 1598. Политическата му роля преминава върху сина [[Робърт Сесил (политик)|Робърт Сесил]], който скоро става водач на правителството.<ref>Croft, 48.</ref> Пред него стои задачата да подготви гладкото наследяване на трона. Тъй като Елизабет така и не посочва официално наследник, Сесил се излага на голям риск и трябва да действа тайно.<ref>Willson, 154.</ref> Затова той започва шифрована кореспонденция с основния претендент [[Джеймс I (Англия)|Джеймс VI Шотландски]] и го съветва как да завоюва доверието на Елизабет. Планът му до голяма степен успява и според историка Джон Нийл, Елизабет може да не е открила пред Джеймс одобрението си директно, но го намеква с „еднозначни, макар и завоалирани фрази“.<ref>Neale, 385.</ref>

Здравето на кралицата остава задоволително до есента на 1602 г., когато смъртта спохожда поредица нейни приятели и ѝ причинява дълбока депресия. През февруари 1603 г. кралицата приема особено тежко смъртта на Катрин Хауърд, графиня Нотингам. През март Елизабет се разболява и изпада в „упорита и нелечима меланхолия“.<ref>Black, 411.</ref> Тя умира в Ричмъндския дворец край Лондон на 24 март 1603 г., между два и три часа през нощта. След няколко часа Сесил и съветът задействат плана си и обявяват за крал на Англия [[Джеймс I (Англия)|Джеймс VI Шотландски]].<ref>Black, 410 – 411.</ref>

Въпреки присъствието на няколко други претендента за престола, преходът на властта минава гладко. Наследяването от Джеймс обаче пренебрегва ''Третия закон за наследяването'' и завещанието на Хенри VIII. Вместо тях се дава предимство на линията на по-младата сестра на Хенри, [[Мария Тюдор (Франция)|Мария Тюдор]].<ref>Goldsworthy, 145</ref> За да поправи това, Джеймс прокарва през парламента ''Закона за наследяване на короната'' от 1603 г. Въпросът дали парламентът може да контролира наследяването на короната със закон е предмет на спорове през целия [[17 век|XVII век]].<ref>Goldsworthy, 145; „The Law of Succession to the Crown in New Zealand“ in: ''Waikato Law Review'' (1999), [http://www.austlii.edu.au/nz/journals/WkoLRev/1999/3.html#Heading89 Austlii.edu.au].</ref>

Още в първото си обръщение към поданиците, Елизабет обещава да управлява, като се консултира със съветниците си.<ref>„Имам намерение във всичките си действия да се ръководя от добри съвети и мъдри съветници.“ Първата реч на Елизабет като кралица, [[Хатфийлд хаус]], 20 ноември 1558 г. Loades, 35.</ref> Наистина, тя се уповава много на [[Таен съвет на Обединеното кралство|група доверени съветници]], водени отначало от [[Уилям Сесил]], [[барон Бъргли]], а към края на царуването от неговия син, [[Робърт Сесил]]. Във вътрешната политика подкрепя създаването на английска протестантска църква, като утвърждава върховенството на монарха над църквата. Елизабетинското религиозно споразумение се спазва през цялото ѝ царуване и от него води началото си днешната [[Англиканска църква]].

Елизабет е оплаквана от мнозина от поданиците ѝ, но други въздъхват с облекчение.<ref name =Ld>Loades, 100 – 101.</ref> Очакванията към крал Джеймс са високи и първоначално той откликва, като приключва войната с Испания през 1604 г. и намалява данъците. До смъртта на Робърт Сесил през 1612 г. правителството работи в значителна степен по същия начин като преди.<ref>Willson, 333.</ref> Управлението на Джеймс обаче става непопулярно, когато той се заобикаля с придворни фаворити и през 20-те години на 17XVII век настъпва носталгично възраждане на култа към Елизабет.<ref name=somerset726>Somerset, 726.</ref> Тя е прославяна като защитила протестантската кауза и установила Златен век, в противоположност на Джеймс, описван като католически симпатизант и царуващ над корумпиран двор.<ref>Strong, 164.</ref> Триумфалният имидж, култивиран целенасочено от Елизабет към края на управлението и&#768; на фона на военни и икономически трудности<ref>Haigh, 170.</ref>, е възприет буквално и нейната репутация расте. Царуването на Елизабет се идеализира като време, когато короната, парламентът и църквата са постигнали баланс.<ref>Dobson and Watson, 257.</ref>

Този образ на Елизабет, нарисуван от нейните протестантски привърженици в началото на 17XVII век, се оказва траен и влиятелен.<ref>Haigh, стр. 175 – 182.</ref> Спомените за нея се появяват и по време на [[Наполеонови войни|Наполеоновите войни]], когато страната отново се намира на ръба на нашествие.<ref>Dobson and Watson, стр. 258.</ref> През [[Викторианска епоха|Викторианската епоха]], Елизабетинската легенда е адаптирана за актуалната имперска идеология.<ref name=Ld/> Епохата на Елизабет е представена като епоха на [[рицар]]ство, резюмирана от придворни срещи между кралицата и мореплаватели като Дрейк и Роли. Подобно отношение има в средата на 20XX век. Историци от този период като Джон Нийл (1934 г.) и Алфред Раус (1950 г.) тълкуват царуването на Елизабет като златна епоха на прогреса<ref>Haigh, стр. 182</ref>, но те също идеализират кралицата. Тя винаги прави всичко правилно; по-неприятните ѝ черти са игнорирани или обяснени като признаци на стрес.<ref>Kenyon, стр. 207</ref>