Пенчо Славейков: Разлика между версии

Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с [[Алеко Константинов]]. Двамата сътрудничат на списание „[[Библиотека Свети Климент]]“ с преводи от руски поети. През [[Стефан Стамболов|Стамболовия]] режим Славейкови, активни дейци на опозиционната [[Демократическа партия]]{{факт|, преживяват тежки години|2018|3|1}}. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици{{факт|, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища|2018|3|1}}. Това затвърждава критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на [[1890-те]] години („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Същевременно Славейков пише и интимна [[лирика]]. Събира я в първата си книга „[[Момини сълзи]]“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането ѝ Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.