Арабски халифат: Разлика между версии

При първият от [[Умаяди]] – [[Муавия I]] (661 – 680 г.) [[араби]]те минават отвъд [[Амударя]] (Оксус) в [[Туркестан]], до Пейконда, [[Бухара]] и [[Самарканд]], а в [[Индия]] достигат до [[Пенджаб]]; в Африка достигат до [[Алжир]]. През този период е окупирана [[Мала Азия]] и от 674 до 678 г. е обсаден [[Константинопол]] . Въпреки яростните атаки градът устоява, което е първата и най-важна победа на християнска Европа срещу арабите.

 

 

Положението, което заемат арабите в покорените от тях земи, много напомня на военен лагер; фанатично вярващия в исляма [[Умар I]] съзнателно се стреми да укрепи в халифата ролята ислямските проповедници. Имайки предвид религиозния индиферентизъм на общата маса араби-завоеватели, той им забранява да владеят в покорените страни земя; [[Усман (халиф)|Усман]] отменя тази забрана и много от арабите стават чифликчии в завоюваните страни. Това естествено предполага те да станат по-склонни към мирен труд, отколкото към войни, но като цяло, дори при Умаядите арабските селища сред чужденците не изгубват характера си на военен гарнизон <ref name=' Vloten'> Vloten. '' Recherches sur la domination arabe'', Амстердам, 1894</ref>. Все пак религиозният характер на арабската държава бързо се изменя: едновременно с разширяването на границите на халифата и утвърждаването на Умаядите от религиозната община, ръководена от духовния глава на правоверните, поробителя на неверниците, заместника на пророка Божий, Халифатът се превръща в светско-политическа държава, управлявана от владетел над единоверците араби и покорените, стоящи по-ниско чуждоверци.

''Първите [[Абасиди]]:'' основател на династията е [[Абул Абас ас-Сафах]], тоест „Кръвопроливащия“ (750 – 754 г.); сравняваният по размаха на действията си с [[Людовик XI]], гениален държавен строител и финансист [[Ал-Мансур]] (754 – 775 г.); до разточителност щедрият и затова много популярен в литературата баща на Харун ар-Рашид – [[Ал-Махди]] (775 – 785 г.); свирепият [[Ал-Хади]] (785 – 786 г.); прославеният покровител на поетите и литераторите [[Харун ал-Рашид]] (786 – 809 г.), който бил свидетел на най-големия възход на халифата, макар че самият той бил лош управник и съвсем не приличал на онзи идеален образ, какъвто му приписват [[Хиляда и една нощ]]; [[Ал-Амин]] (809 – 813 г.); приятелят на учените и свободолюбивите философи, персиец по майка – [[Мамун]] (813 – 833 г.); продължилите неговата либерална политика [[Ал-Мутасим]] (833 – 842 г.) и [[Ал-Васик]] (842 – 847 г.).

 

 

По своето политическо, макар и вече не завоевателно величие и по културен разцвет векът на първите Абасиди е най-блестящото време в историята на халифата, донесъл му световна, приказна слава. И досега по света са разпространени пословици като: „времето на Харун ал-Рашид“, „разкоша на халифите“ и т. н.; много мюсюлмани и до днешни дни подкрепят духа си със спомени за онези времена. Впрочем трябва да се отбележи, че деспотичната, безсърдечна и често коварна жестокост на тези халифи, понякога била дори повод за гордост. Така например хитрият [[Ал-Мансур]], обичал да се облича пред народа в лицемерната одежда на набожността и справедливостта, предпочитал когато е възможно да действа с коварство и убивал хората, които считал за опасни след като първо приспивал вниманието им с клетвени обещания и милости. При Ал-Махди и Харун ал-Рашид жестокостта била уравновесявана от щедростта им, но пък вероломното и свирепо сваляне на везирското семейство на [[Бармекиди]]те, които били извънредно полезни за държавата, но налагали известни ограничения на властелина, е един от най-отвратителните актове на източния деспотизъм при Харун ал-Рашид. Трябва да се добави също, че при Абасидите в съдопроизводството била въведена системата на изтезаване. Дори известния с търпимостта си Мамун и неговите двама приемника може ад бъдат упрекнати в тиранство и жестокост към хората, които са им били неприятни. Още при първите Абасиди се забелязват признаците на наследствено безумие, които при потомците им се усилват<ref>„ Culturgesch. d. Or.“, II, 61", Кремер</ref> <ref>„ История на исляма“, II, 170, Мюлер</ref>.

За тяхно оправдание може да се каже само, че за потискане на тази хаотическа анархия, в която се намират ислямските страни при въздигането на Абасидската династия, вълнуващите се привърженици на свалените Омеяди, непризнатите Алиди, хищните [[хариджити]] и непрекъснатите въстания в северните части на държавата, подклаждани от различни персийски секти, може би твърдите, радикални и терористични мерки са били необходимост. Вероятно Абу-л Абас така е разбирал смисъла на своето прозвище „Кръвопроливащ“, благодарение на страшната централизация, която въвежда безсърдечния, но гениален политик [[Ал-Мансур]], поданиците получават възможност да се наслаждават на вътрешно спокойствие, а държавните финанси процъфтяват, дори научния и философски разцвет на халифата започва именно при същия жесток и коварен Мансур<ref>„Златните ливади“, Мас’удий </ref>. Мансур, въпреки прословутото си скъперничество, поощрява науката. Но от друга страна е безспорно, че разцвета на халифата едва ли бил би възможен, ако Сафах, Мансур и техните приемници бяха управлявали държавата непосредствено, а не чрез талантливото везирско семейство на персите Бармекиди. Докато безразсъдния Харун ар-Рашид не ги низвергва през [[803]] г. за да се отърве от тяхната опека, някои от членовете на това семейство са били първи министри или близки съвети на халифа в Багдад ([[Халид]], Яхя, Джафар), а други – на важни държавни длъжности в провинциите (като Фадл). Всички те съумяват от една страна в продължение на 50 години да поддържат нужното равновесие между персите и арабите, давайки на халифата политическа опора, а от друга да подкрепят стария, [[сасаниди|сасанидски]] начин на живот със съответното обществено устройство и култура.

 

 

Главно пристанище на халифата бил град [[Басра]]. Търговец и производител – това са главните герои на арабските приказки. Различни високопоставени лица, военачалници, учени и други не се срамели да добавят към титлите си прозвището Аттар (= бояджия), Хейят (= [[шивач]]), Джавхарий (= бижутер) и други подобни. Но по принцип характерът на мюсюлманско-иранската промишленост се изразявал не толкова в удовлетворяването на практическите потребности, колкото на желанията за разкош. Главните предмети на производство били [[коприна|копринени тъкани]], [[муселин]], [[атлаз]], [[моаре]], [[брокат]]), оръжие ([[сабя|саби]], [[кинжал]]и, [[ризници]]), бродерии на ленено платно и кожа, сърмени ширити, килими, шалове, сечени, гравирани, рязани [[слонова кост]] и [[метали]], мозаечни, стъклени и фаянсови изделия. Много по-малко били произвежданите за чисто практически цели неща – хартиени и сукнени произведения или такива от камилска вълна. Благосъстоянието на земеделската класа се подорило с възстановяването на напоителните канали, които при последните [[Сасаниди]] били запуснати.

*Ал-Мутаз (866 – 869 г.);

* Мухтади I (869 – 870 г.);

*Мутадид (892 – 902 г.);

*Муктафи I (902 – 908 г.);