Разлика между версии на „Беласишка битка“

м (Замяна на ш. Бел2 с references)
Етикети: Редакция чрез мобилно устройство Редакция чрез мобилно приложение
Въпреки тежкото си поражение българите задържат крепостта Струмица в свои ръце. Василий II решава да се оттегли на своя територия. За да отвори пътя си към Солун, императорът изпраща солунския дук Теофилакт Вотаниат да разчисти преградите, поставени от Самуил южно от Струмица. Някъде там, вероятно в теснините между планините Беласица и [[Плавуш]], български стражи, предвождани от Гаврил Радомир, нападат от засада и разгромяват Вотаниат, който пада убит<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 738</ref><ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 55 – 56</ref>. Този неуспех принуждава Василий II да промени плановете си и да отстъпи обратно по долината на Струмешница. След като успява да подчини без бой крепостта [[Мелник]], той се оттегля обратно на изходния си пункт от началото на похода<ref name="pirivatric137">''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 137</ref>.<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 740</ref> За да отмъсти за Вотаниат и да прекърши българската съпротива<ref>''Гюзелев'', Кратка история на България, с. 74</ref>, или пък за да накаже „бунтовниците“, за каквито счита българските войници<ref>''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 178. ''С. Пириватрич'' посочва, че ослепяването е традиционно наказание във Византия за бунт срещу законния владетел.</ref>, Василий II заповядва да бъдат ослепени пленниците и ги изпраща при Самуил, като на всеки сто оставя един едноок за водач.<ref>Според ''Скилица'' броят на ослепените е 15 000 (''Подбрани извори'', т. II, с. 66), а друг византийски автор, ''Кекавмен'', твърди за 14 000 пленници, без да споменава за осакатявания (''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 166). ''Златарски'' (История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 739) и други изследователи смятат тази бройка за преувеличена. Според добавките към български превод от XIV в. на ''Хрониката на Константин Манаси'', цитирани от ''Пл. Павлов'' (Залезът на Първото българско царство, с. 50), пленниците наброяват 8 000.</ref>
 
Както показват гибелта на Вотаниат и фактът, че войната продължава още четири години, победата на византийците при Ключ далеч не е пълна<ref>''Holmes'', Catherine, [http://www.roman-emperors.org/basilii.htm Basil II (A.D. 976 – 1025)]</ref>. Някои съвременни историци поставят под сериозно съмнение тезата, че поражението на българите е толкова голямо, както е описано от византийските летописци [[Скилица]] и [[Кекавмен]].<ref>''Stephenson'', P., The Legend of Basil the Bulgar-Slayer, Cambridge University Press, 2003, ISBN 0521815304, p. 4</ref> Други учени подчертават, че ударът, претърпян два месеца след битката със смъртта на Самуил, е по-съдбоносен за българската държава<ref>''Златарски'', История на българската държава, т. I, ч. 2, с. 740 – 741</ref>. Българският цар умира в Преспа на 6 октомври 1014 г. вследствие от сърдечен пристъп, който получава, след като вижда какво е сполетяло пленените войници<ref name="skylitzes66" />.<ref name="pirivatric137">''Пириватрич'', Самуиловата държава, с. 137</ref> Наследниците на Самуил, [[Гаврил Радомир]] и [[Иван Владислав]], не съумяват да окажат отпор на Василий II, който със сила и дипломация успява да покори България през 1018 г.<ref>''Ангелов'' / ''Чолпанов'', Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 56 – 61; ''Павлов'', Залезът на Първото българско царство, с. 24 – 42</ref>
 
Друга теза в историографията набляга върху значението на Беласишката битка. В резултат на поражението при Беласица българската войска понася невъзвратими загуби. По-този начин възможностите на централната власт да упражнява ефективен контрол върху периферните и вътрешните области на царството намаляват. Затова поведението на областните и местните управители става определящо за изхода от войната с Византия. Голяма част от тях се предават доброволно на Василий II.<ref>''Николов'', Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 130 – 131, 143</ref> България остава под владичеството на Византия близо два века. С изключение на [[Калоян]] и [[Иван Асен II]], владетелите на [[Второ българско царство|Второто българско царство]], обособило се през 1185 – 1187 г., не успяват да включат трайно [[Македония (област)|Македония]] в неговите предели.
556

редакции