Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Разлика между версии

Така на [[23 октомври]] [[1893]] година в [[Солун]] шестима български интелектуалци основават революционен комитет. На тази първа среща, която изиграва ролята на учредителен конгрес, се събират доктор [[Христо Татарчев]], [[Дамян Груев]], [[Иван Хаджиниколов]], [[Петър Попарсов]], [[Христо Батанджиев]] и [[Андон Димитров]]. Срещата се провежда без да се водят протоколи и без да се избира първоначално ръководство. Решено е една от основните задачи редом с борбата за освобождение да бъде противодействието срещу ширещите се сръбска и гръцка пропаганди. Според Попарсов първоначално групата била наречена „''Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени от Берлинския договор''“.<ref>Пандев, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878 – 1903, стр. 76.</ref> На ново събрание на същата група, проведено пак в Солун в началото на 1894 година, присъстващите вече имали под ръка екземпляр от „[[Записки по българските въстания]]“ на [[Захари Стоянов|Захарий Стоянов]], в който били публикувани Уставът и Наредбата на [[Български революционен централен комитет|Българския революционен централен комитет]]. Те я взимат като образец за първия схематичен устав на организацията, който не е запазен. Изработването му е възложено на Попарсов. Според Татарчев

На [[23 септември]] [[1902]] г. четите на [[Върховен македоно-одрински комитет|ВМОК]] вдигат [[Горноджумайско въстание|Горноджумайското въстание]]. Тази прибързана постъпка нанася силен удар върху ВМОРО. Унищожени са бази и канали, през които преминават хора и оръжие за вътрешността на Македония. Вътрешната организация се стреми да намали размаха на въстанието и дори се стига до въоръжени стълкновения между четите на двете организации. Тези фактори водят до ускоряване на подготвяното от ВМОРО въстание, което избухва на 2 август 1903 г. и в което участват и чети на ВМОК. След първоначално доброто сътрудничество с ВМОРО, Върховният комитет влиза постепенно в конфликт и с нея, и с българското правителство и през 1903 г. организацията е забранена в България, а в 1905 г. се саморазпуска и част от дейците му преминават във ВМОРО.

В началото на 1903 г. под председателството на [[Иван Гарванов]] [[Солунски конгрес на ВМОРО (1903)|Солунският конгрес]] взема решение за вдигане на [[Илинденско-Преображенско въстание|въстание]] през лятото на същата година. В края на [[април]] същата година още едно събитие ускорява избухването на революцията. Група младежи, известни впоследствие като [[Солунски атентати|„гемиджиите“]], извършват серия от атентати в [[Солун]]. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но не постигат особен резултат. На [[Смилевски конгрес|Смилевския конгрес]] на [[Битолски революционен окръг|Битолския окръг]] се решава въстанието да започне в окръга на [[20 юли]] (2 август по нов стил) [[Илинден]]. Началото на бойните действия в [[Одрински революционен окръг]] се определя на [[конгрес на Петрова нива]] за [[6 август]] (19 август) ([[Преображение Господне]]), а [[Серски революционен окръг|Серският окръг]] решава да се вдигне на [[27 септември]] ([[Кръстовден]]). Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, затова масово то се проявява само в два революционни окръга. Всички обществени слоеве в България, независимо от своите различни схващания, съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. На 17 септември щабът на въстанието в [[Битоля]] изпраща молба до българското правителство да обяви война на [[Турция]]. През [[1903]] г. обаче не съществуват реални възможности за победен изход от война. Освен възпиращите предупреждения на Великите сили българското правителство е предупредено, че съседните държави няма да останат безучастни при евентуална военна намеса. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална военна помощ. Въпреки поражението въстанието събужда европейското обществено мнение. Започват контролирани от европейските държави реформи, предвидени в [[Мюрцщегска реформена програма|Мюрцщегската реформена програма]]. След неуспеха на въстанието революционната организация продължава своята въоръжена борба.

Така наречената [[Младотурска революция]] в [[1908]] г. прокламира ограничаване правата на султана и равноправие на етносите в империята. Първоначалната еуфория кара българските чети да прекратят въоръжената борба и с благоволението на османските власти да слязят от планините. Основните крила на ВМОРО през 1909 г. дават началото на две легални политически партии – [[Съюз на българските конституционни клубове]] и [[Народна федеративна партия (българска секция)]]. И двете успяват да вкарат български депутати в Османския парламент. Българското правителство се възползва от нестабилността, настъпила в Османската империята непосредствено след идването на младотурците на власт, и на [[22 септември]] в [[Велико Търново|Търново]] със специален манифест провъзгласява [[Обявяване на независимостта на България|независимостта на България]]. Не след дълго национализмът на младотурците надделява над реформаторските идеали и те възобновяват репресиите. От втората половина на 1909 г. новото правителство повежда политика на „отоманизация“ – заличаване на институциите и самосъзнанието на националните малцинства посредством административен, полицейски и икономически натиск и превръщане на всички жители на империята в османци.<ref>Карнегиева анкета, [http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/glava1_2.html стр. 33 – 35.]</ref> В 1910 г. османското правителство забранява и двете български партии. След разбиването на четата на [[Дине Дробенов]] започва [[Неврокопска афера|Неврокопската афера]], а през пролетта на 1910 г. младотурците предприемат широката [[Обезоръжителна акция на младотурците|обезоръжителна акция]], съпроводена с масови репресии над българското население. В отговор на това идва възстановяването на революционната организация и четническото движение от страна на десницата.<ref>Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи, Том III, стр. 249 – 256.</ref>

В края на 1909 г. очевидните тенденции в развитието на младотурския режим довеждат до преориентиране на някои от левите. Между тях е [[Христо Чернопеев]], който с група дейци от [[Солунски революционен окръг|Солунски]], [[Струмишки революционен окръг|Струмишки]] и [[Серски революционен окръг|Серски]] революционен окръг, между които [[Тане Николов]] и [[Апостол Петков]], но без санданистите, основават на [[4 май]] [[1910]] г. [[Българска народна македоно-одринска революционна организация]].<ref>Алманах на българските национални движения след 1878 г. С., 2005, стр. 109.</ref><ref>Първанова, Зорка. Възстановяване на въоръжената борба и възстановяването на ВМОРО, в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 – 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 – 1919, МНИ, София, 1997, стр. 249 – 262.</ref> По същото време, в началото на май 1910 г., е проведено съвещание и е взето решение за възобновяване на революционната дейност на ВМОРО. В центъра на тези събития са активисти на десницата, като задграничните представители [[Христо Матов]] и [[Христо Татарчев]] и щипските дейци [[Тодор Александров]] и [[Тодор Лазаров]]. След преговори в [[София]] в началото на 1911 г. БНМОРК се обединява с дясното крило. Старият ЦК на ВМОРО, избран на [[Кюстендилски конгрес на ВМОРО|Кюстендилския конгрес]], вече се смята неспособен да отговори на изискванията на момента. Така в началото на 1911 г. е избран нов ЦК, в който влизат [[Тодор Александров]], Христо Чернопеев и [[Петър Чаулев]], а за запасен член е избран върховистът [[Александър Протогеров]], макар пълно обединение с дейците на ВМОК да не се постига.<ref>[http://focus-news.bg/?id=f13437 Цочо Билярски: Неточни оценки и статии на много ниско ниво има в Македонската енциклопедия, 17 ноември 2009, Агенция „Фокус“]</ref> Те са избрани не от общ конгрес, а с писмено разбирателство от окръзите, като междувременно задгранични представители са Тодор Лазаров, Павел Христов и Ефрем Чучков, но последните двама се отказват.<ref>Спомени на Георги Попхристов [http://www.promacedonia.org/gph/gph_33.html]</ref> В резултат на преговорите между революционните дейци ВМОРО е възстановена със старото си име и програмни документи.<ref>[http://macedonia-history.blogspot.com/2010/03/blog-post.html. Добринов, Дечо. Тодор Александров – Легендарният водач на ВМРО, стр. 14 – 17.]</ref> Междуособиците в организацията обаче не спират. Яне Сандански отказва да участва в общо съвещание на войводите, на което да се реши как ще се действа в условията на предстоящата война.

В 1914 г. ВМОРО организира т.&nbsp;нар. [[Комитет на дезертьорите]], който има за цел да ръководи и координира прехвърлянето към [[България]] на дезертирали от сръбската армия българи след избухването на [[Първа световна война|Първата световна война]].<ref>[http://www.macedonia-science.org/page.php?89 Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 136 – 137, 151 – 153.]</ref> Нападението на Австро-Унгария над Сърбия кара организацията открито да прояви симпатии към [[Централни сили|Централните сили]]. Ръководството на ВМОРО осъществява контакт с австро-унгарската и германската легации в София и си издейства солидни средства за въоръжаване. На [[20 март]] [[1915]] г. е извършена [[Валандовска акция|Валандовската акция]], насочена срещу сръбските войски във [[Вардарска Македония]]. Акцията е едно от най-големите сражения в историята на ВМОРО.<ref>[http://www.macedonia-science.org/page.php?89 Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 147 – 148.]</ref> През октомври 1915 г., в навечерието на намесата на България във [[България в Първата световна война|войната]], ЦК на ВМОРО издава заповед до четите, куриерите и милицията на организацията да оказват всестранно съдействие на българските войски и да разстройват тила на сръбските части.