Гражданска война в Гърция: Разлика между версии

'''Гражданската война в Гърция''' ({{lang-el|Ελληνικός Εμφύλιος Πόλεμος}}) е първият голям въоръжен конфликт в [[Европа]] след края на [[Втората световна война]], продължил от [[1946]] до [[1949]] г. Поражението на комунистите и левите сили в страната, поддържани от [[СССР]], [[Югославия]], [[България]] и [[Албания]], довежда до присъединяването на Гърция в [[НАТО]] и установяване на влиянието на [[Великобритания]] и [[САЩ]] в [[Егейско море]] в периода на [[Студената война]].

През април [[1941]] г. след успешния край на [[операция Марита|операция „Марита“]], завършил с окупирането на [[Гърция]] от [[Нацистка Германия]], крал [[Георгиос II]] със своето [[правителство]] бяга в [[Лондон]] и живее в изгнание.

Съгласно споразумение между гръцкото и британското правителства, сключено в [[Касерт]] на 20 септември [[1944]] г., всички въоръжени формирования в страната преминават на подчинение на върховното главно командване на Гърция, което фактически е възглавявано от британския генерал Скоби.

Но още на 3 декември 1944 г. в Атина избухва т.нар. [[декемвриана]] - престрелка между гръцки демонстранти-комунисти и полицията. Този инцидент фактически поставя началото на гражданската война в Гърция, която с малки прекъсвания се води до [[1949]] г.

Като следствие въоръжените формирования на ЕЛАС с численост около 40 хил. души в началото на [[1945]] г. се опитват по следите на отстъпващите германци да завладеят [[Атина]], но се сблъскват с ожесточената съпротива на британските войски. Добре въоръжените англичани при поддръжката на [[авиация]] и [[артилерия]] нанасят на ЕЛАС тежко поражение, хиляди гръцки бойци са обкръжени и се предават в плен. Само част от най-непримиримите успяват да се оттеглят в [[планина|планините]]. С нарастването на трудностите се образува разкол в самото ръководство на Национално-освободителния фронт на Гърция: значителна част от него иска да се прекрати въоръжената борба.

Британските войски съвместно с гръцките правителствени сили започват кампания по преследване на поддръжниците на Национално-освободителния фронт (ЕАМ) и Гръцката народно-освободителна армия (ЕЛАС). При това положение ръководството на КПГ се опитва да получи поддръжка от комунистическите партии на съседните страни, преди всичко на [[Югославия]] и [[България]]. През ноември [[1944]] г. членът на Политбюро на ЦК на КПГ П. Русое се среща с Й. Б. [[Тито]], който се съгласява да помогне на ЕАМ/ЕЛАС във военно отношение в случай на конфликт между тях и британците. Опитите да се получи поддръжка и от БКП срещат уклончив отговор. На 19 декември [[1944]] г. [[Георги Димитров]] изпраща телеграма до Л. Стрингос, член на Политбюро на ЦК на КПГ, където пише „при сегашното международно положение въоръжената поддръжка на гръцките другари отвън е напълно невъзможна. Помощ от страна на България или Югославия, която ще ги постави тях и ЕЛАС против английските въоръжени сили, малко ще помогне сега на гръцките другари, но в същото време, може силно да навреди на Югославия и България“.

На 29 май [[1945]] г. в Гърция се връща генералният секретар на ЦК на ГКП Никос Захариадис, намирал се от 1941 г. в [[концлагер]]а [[Дахау (концлагер)|Дахау]]. Той е настроен за въоръжена борба за власт. На 2 октомври 1945 г. на VII конгрес на ГКП, Захариадис отхвърля позицията на някои членове на КПГ относно пътищата за установяване на народно-демократичен строй, считали, че съществува възможност за мирно завземане на властта. Той заявява, че това е ''„само възможност, но не и действителност, защото е съществувал и съществува чуждестранен, английски, по-точно англосаксонски фактор...“''

Като начало на войната се счита завладяването на населения пункт Литохоро от въоръжен отряд под командването на Ипсилант. Това става в надвечерието на изборите, състояли се на 31 март [[1946]] г. На свой ред в [[Западна Македония|Западна]] и [[Централна Македония|Централна]] [[Егейска Македония]] започва въоръжена борба и [[Народоосвободителен фронт|Народоосвободителният фронт]] (НОФ) на „славяногласните“ който до лятото на 1946 г. разпространява своето влияние върху цялата Егейска Македония.

Към [[1947]] година комунистическите партизани наброяват около 23 000 души, като около 20% от тях са жени. Срещу тях са изправени вече 180 000 души правителствени войски, но те са разсеяни в малки гарнизони по градчета и села.