Атанас Далчев: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Бот: премахване на уикивръзки към дати
м Бот: премахване на уикивръзки към години
Ред 24:
}}
 
'''Атанас Христов Далчев''' е сред най-видните [[българи|български]] [[поет]]и и [[преводач]]и на XX век. Автор е на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели. Носител е на [[Хердерова награда|Хердеровата награда]] на [[Виенския университет]] ([[1972]]).<ref>[http://www.oesterreich-bibliotheken.at/preistraegerinnen.php?preis=preise_herder „HerderpreisträgerInnen“], oesterreich-bibliotheken.at {{икона|de}} Списъкът с лауреати следва този източник: Kastner, Georg. ''Brücken nach Osteuropa. Die Geschichte und Bedeutung des Gottfried von Herder-Preises 1964 – 2003''. Hamburg: Alfred Toepfer Stiftung F.V.S., 2004.</ref>
 
== Биография ==
Ред 37:
=== Зрял период ===
[[File:Atanas Dalcev's Herder Prize 1972.jpg|мини|250п|Хердеровата награда на Далчев, 1972 г.]]
През [[1927]] г. Далчев успешно завършва [[педагогика]] и [[философия]] в [[Софийския университет]]. По време на следването си там той развива осъзнат интерес към литературата и културата на Западна Европа. Чрез [[гьотинген]]ския доктор [[Константин Гълъбов]] и завършилия архитектура в Мюнхен [[Чавдар Мутафов]] се запознава с „[[Нова вещественост (литература)|новата вещественост]]“ и [[експресионизъм|експресионизма]] – течения в [[Германия|немското]] изкуство между двете световни войни. Лекциите на [[Атанас Илиев (психолог)|Атанас Илиев]] го въвеждат в съчеталата [[медицина]], [[психология]] и рационалност [[психоанализа|психоаналитична школа]].
 
През [[1928]] година публикува стихосбирката [[„Стихотворения“ (Атанас Далчев)|„Стихотворения“]]. Същата година, без да знае, че е болен от [[малария]], заминава за Франция. В [[Тулуза]] попада на специалист, който познава болестта. През [[1928]] – [[1929]] г. слуша лекции в [[Сорбона|Парижкия университет]], където завършва курс за преподаватели по [[Франция|френски език]]. През [[1930]] г. излиза от печат стихосбирката му [[„Париж“ (Атанас Далчев)|„Париж“]]. По предложение на [[Никола Фурнаджиев]] през [[1937]] г. е изпратен за учител по български език в българското училище в Цариград. Прекарва там шест месеца, но турските власти не му позволяват да преподава. След завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и [[учител]] по български език в тогавашната 13<sup>-та</sup> гимназия. Занимава се и с преводаческа работа.
 
През [[1939]] г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През [[1941]] г. е назначен за директор на I прогимназия „Христо Ботев“. През [[1943]] г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си книга „[[Ангелът на Шартър]]“, в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения.
 
По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари [[1944]] г. половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуира в [[Лясковец]]. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви.
 
Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9 септември [[1944]] г., той спира да пише. През [[1945]] г. се ражда третото му дете, Виктория. До края на [[1947]] г. е началник на отдел „Обществено възпитание“ към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа. След като през [[1950]] г. се ражда четвъртото му дете Райна, е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги като „Бунтът на масите“ на [[Хосе Ортега и Гасет]], „[[Братовчедката Бет]]“ на [[Оноре дьо Балзак]], „Басни“ от [[Жан дьо Лафонтен]], „[[Червено и черно]]“ на [[Стендал]], разкази на [[Антон Чехов]], съвременни испански поети, лирика на [[Фридрих Хьолдерлин]] и др.
 
През [[1952]] г. Далчев заема поста на [[Радой Ралин]] като редактор на списание „Пламъче“. Назначен официално за негов редактор през октомври 1953 г., той продължава да превежда. През следващите години той и [[Александър Муратов]] плодотворно сътрудничат в множество съвместни преводи на чуждестранна художествена литература.
 
Едва през [[1956]] г. Далчев започва да пише отново, а през [[1965]] г. публикува „Стихотворения“. През [[1972]] г. излиза сборникът [[Балкон (Атанас Далчев)|„Балкон“]], съставен от приятеля му [[Радой Ралин]]. През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли [[Фрагменти (Атанас Далчев)|„Фрагменти“]], издаден през [[1967]] г. под редакцията на [[Борис Делчев]]. Удостоен е със званието Заслужил деятел на изкуството и културата. Същата година получава „Знак почета“ – орден на Президиума на Върховния съвет на [[Съюз на съветските социалистически републики|СССР]], за принос в популяризацията на руската и съветска литература в България.
 
=== Късни години ===
През [[1974]] г. на руски език излиза том избрани негови съчинения. Далчев е особено радостен от този факт, главно от това, че преводът е осъществен от поетесата Мария Петровых. Същата година чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден [[Народна република България (орден)|„Народна република България“]] – III степен. През лятото на [[1977]] г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в [[бял стих]] и последното за творческия му път.
 
Далчев умира в [[София]] на 17 януари [[1978]] г.
 
== Наследство и влияние ==