Дойран: Разлика между версии

В [[1332]] година градът е завоюван от [[Сърбия|сръбския]] крал [[Стефан Душан]], а след разпадането на Душановата държава в [[1355]] година, Полин влиза в малкото феодално владение на [[Богдан (феодал)|Богдан]], чиято столица е крепостта [[Женско]] (Гинекокастрон). След разгрома на [[Вълкашин Мърнявчевич|Вълкашин]] и [[Иван Углеша|Углеша]] Мърнявчевичи от [[Османска империя|османските турци]] в [[Черноменска битка|битката при Черномен]] през [[1371]] година пътят към Македония е отворен и Полин е завоюван през зимата на [[1371]]/[[1372]] година от османския пълководец [[Евренос|Евренос бей]].

С появата на османските турци се появява и новото име на града '''Дойран'''. Във втората половина на [[15 век]] Дойран е център на [[нахия]] от няколко селски общини. В [[1519]] година според запазени османски документи в Дойран живеят 232 семейства, от които само 3 са мюсюлмански, останалите 229 християнски. През [[17 век]] османският пътешественик [[Евлия Челеби]] пише за Дойран:

В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от [[вилает]]а Малешева от [[1621]]-[[1622]] година е отбелязано село Дойран с 333 [[джизие]] [[хане]]та (домакинства).<ref>Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 285 </ref> Войните с [[Унгария]] и [[Хабсбурги]]те от [[16 век|16]] и [[17 век]] допринасят за икономическия просперитет на града, който постепенно се превръща във важен занаятчийски център. С този възход през 17 век постепенно се променя и демографската картина на града след масово заселване на [[турци|турско]] население. Така Дойран придобива традиционния си и за по-късния период вид на град от две части – долен град – Вароша, където живее християнското население и горен, където живее турското и циганското мюсюлманско население.

Към [[18 век]] Дойран вече напълно придобива облика на голям търговски център. В турски документи и в рапортите на френските консули в Солун се говори за панаир в Дойран, който привличал търговци от цялата околия. Започва да се развива и търговия с [[Австрия]] и други европейски държави. Много дойрански търговци се заселват във Виена, един от които е известният Кирил Николич, дал голям принос за просветата в града чрез изпращане на парични средства за помощ на бедните деца в дойранското училище. В Дойран в края на [[17 век]] е роден големият български зограф и поет [[Христофор Жефарович]]. Една султанска заповед от [[1751]] година сочи Дойран като център на [[хайдутство]].<ref>„История на България, т.5, Българско възраждане. XVIII – средата на XIX век“, София, 1985, стр.96.</ref>

Стопанският възход на Дойран е още по-забележителен през първата половина на [[19 век]], когато не само жителите на града се увеличават (над 2000 в средата на века), но и градът става административен и стопански център на Дойранската [[каза]]. В Дойран е роден архимандрит [[Теодосий Синаитски]], основал първата българска печатница в [[Солун]] в [[1838]] година.

В [[19 век]] Дойран е главен град на [[Поленинска и Кукушка епархия|Поленинската епархия]] и постепенно става един от центровете на българското движение за църковна независимост. В [[1848]] година [[Йордан Хаджиконстантинов Джинот]] се опитва да отвори българско училище в Дойран, но е изгонен от гръцкия владика [[Антим Воденски|Антим]], който му заявява: „Аз виждам, че си дошъл тук да размиряваш българите. До довечера да се махнеш от града“. В писмо до „[[Цариградски вестник]]“ Джинот говори за духовното невежество на дойранските българи:

В [[1848]] година дойранци построяват с доброволни помощи голямата катедрална църква „[[Свети Илия (Дойран)|Свети Илия]]“, чийто архитект е [[Георги Новаков Джонгар]] от велешкото село [[Папрадище (Община Чашка)|Папрадище]].<ref>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://sveti-arhangel-mihail.dir.bg/_wm/library/item.php?did=534546&df=673185&dflid=3&GDirId=91d393a649e47d85f7684f01c1dffd5b | заглавие = Църквата „Свети Пророк Илия“ – Дойран (Република Македония) | достъп_дата = 6 април 2014 г | фамилно_име = Сивриев | първо_име = Сава | дата = 29.06.11 | издател = Научен център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“ }}</ref> С разгорещяването на борбата на българите за самостоятелна църква [[Цариградска патриаршия|Цариградската патриаршия]] назначава в 1848 за владика в Дойран [[Мелетий Византийски|Мелетий]], известен противник на българското богослужение и българското образование, наречен от населението Дели Милети (Лудия Милети) заради развратното си поведение. Но българската партия в града, начело с видните граждани Киро Ристенин, Коста Ичков, Хаджи Дине, Христо Бръзицов, Костадин Кьосев и Дине Ампов, успява да спечели в някои празнични дни в катедралния храм да се чете на български. Около 1850 година учител в Дойран е охридчанинът [[Андроник Йосифчев]], който преподава само на гръцки, но и разпространява идеята за българската просвета.<ref>Трайчевъ, Георги. „Дойранъ и неговото езеро“, Македонска библиотека №2, София, 1923, стр. 12.</ref>

В [[1856]] година няколко дойрански чорбаджии условят за учител в Дойран светогорския монах Арсений от [[Галичник]], който за пръв път освен на гръцки започва да преподава два дни в седмицата и на български език. С това училище започва и възраждането на [[българщина]]та в Дойран. След две години Арсений е уволнен от гръцкия владика. Градът на няколко пъти е посещаван от [[Димитър Миладинов]], по това време учител в [[Кукуш]], във връзка с неговата идея за отваряне на българска гимназия в Кукуш. И под негово ръководство на 8 юни [[1858]] година 29 български първенци от казите Дойран, Кукуш и Карадаг се обръщат с прошение към руския император, като молят да се разреши събирането на помощи в [[Русия]] за откриването на българска гимназия в [[Кукуш]] и за обзавеждането на български църкви.

След дълга борба с владиката Мелетий и след като населението в епархията, водено от будните кукушани, [[Опит за уния в Кукуш|заплашва с уния]], през [[1859]] година Мелетий е отзован и на 29 октомври [[Партений Зографски]] е ръкоположен за Поленински епископ. Унията все пак се осъществява през [[1860]] година и макар в Дойран тя да не успява да спечели поддръжници, малка част от населението в епархията и&#768; остава вярна дори и след като през юни [[1861]] водачите на униатското движение – [[Йосиф Соколски]] и [[Драган Цанков]] се отказват от нея. Партений Зографски отваря в Дойран отделно българско училище, в което преподава по [[Ланкастърски метод|Ланкастърската метода]] Киро Ристенин.

В [[1863]] година австрийският консул [[Йохан Георг фон Хан]] в „Пътуване в районите на Дрин и Вардар, предприето в 1863 година“ пише за Дойран:

След като опасността от разрастване на униатството отшумява, през [[1868]] година Патриаршията отзовава Партений Зографски и отново връща в Дойран Мелетий, който веднага издейства от турските власти арестуването на Киро Ристенин и се опитва да затвори българското училище. Ристенин е заместен от помощника си [[Христо Телятинов]], а българските първенци пращат писмо до Цариградското българско читалище, в което молят да им бъде изпратен учител. От Цариград изпращат младия [[Стоян Михайловски]], който заедно с помощника си Телятинов между [[1872]] и [[1873]] урежда образцово българско училище и читалище в Дойран. В [[1872]] след основаването на [[Българска екзархия|Българската екзархия]] в града е основана и самостоятелна [[Дойранска българска община|българска църковна община]] с председател хаджи Дине Хаджидимитров и видни членове Киро Ристенин, Коста Ичков, Христо Бръзицов, Коста Ахтаров, Хаджи Киро, Костадин Кьосев и други. В 1873 година обаче Михайловски е арестуван от османските власти и българското училище е затворено.

[[Александър Синве]] („[[Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique]]“) в 1878 година пише, че в Дойран живеят 3600 гърци, а цялата Поленинска епархия е населена с православни българи.<ref>[[:fr:s:Page:Les Grecs de l’Empire Ottoman.djvu/24|Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 49.]]</ref> Според „[[Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника]]“, издадена в [[Константинопол]] в [[1878]] година и отразяваща статистиката на мъжкото население от [[1873]] в ''Дорян'' има 815 домакинства с 1&nbsp;012 [[мюсюлмани]] и 1&nbsp;524 [[българи]].<ref>„Ethnographie des vilayets d'Adrianople, de Monastir et de Salonique“. Constantinople, 1878</ref>

Според решенията на [[Берлинския конгрес]] през [[1878]] година Дойран с цяла [[Македония (област)|Македония]] остава в рамките на [[Османската империя]].

В [[1888]] след като владиката Йоаким забранява честването на „Свети Кирил и Методий“ с аргумента, че празникът е политически, българската община построява отделна църква до езерото, която им служи до 1908 година.<ref>[http://pravoslavie.domainbg.com/03/snegarov/sneg-shizmata-fener2.html Иван Снегаров. „Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата“.]</ref> В града се учредява и българско девическо училище, а мъжкото прераства в прогимназия.

В [[1894]] година учителят [[Антон Костов]] получава писмо от своя съученик от [[Солунска българска мъжка гимназия|Солунската българска гимназия]] [[Гоце Делчев]] за основаване на комитет на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|Вътрешната македоно-одринска революционна организация]] в града. На Великден [[1895]] година лично Гоце Делчев основава революционния комитет в Дойран. След като Антон Костов е преместен за учител в [[Гевгели]], начело на комитета застават председателят [[Янаки Илиев (Дойран)|Янаки Илиев]], [[Никола Минцев]] и [[Никола Хаджиташев]]. Четите на ВМОРО за кратко време очистват района на Дойран от вилнеещите турски разбойнически шайки и обуздават произвола на турските власти. Дойран влиза в Първи [[Солунски революционен окръг]] и дава много четници на революционната организация. Убиецът на румънския журналист от [[арумъни|куцовлашки]] произход [[Стефан Михайляну]] – събитие за кратко изправило в началото на [[20 век]] [[България]] и [[Румъния]] на прага на войната – е дойранецът Кольо Прочков. В Дойранско революционната организация води борба и срещу [[Гръцка въоръжена пропаганда в Македония|гръцката]] и [[Сръбска пропаганда в Македония|сръбска пропаганда]]. В Дойран е убит видният [[гъркомани|гъркоман]] Дели Григор, а в село [[Патарос]] [[сърбомани|сърбоманският]] поп Янко.

Удар върху Дойранския комитет на ВМОРО нанасят [[Валандовска афера|Валандовската афера]] от [[1899]] и особено [[Солунска афера|Солунската афера]] от [[1901]], след която са заточени Антон Костов, Никола Минцев, [[Никола Текелиев]] и Никола Хаджиташев. Ръководството на Дойранския комитет е поето от [[Георги Кулишев]] и [[Тенчо Тенчев]].

В [[1900]] година според [[Васил Кънчов]] в Дойран живеят 4&nbsp;000 българи християни, 2&nbsp;300 турци, 160 евреи и 320 цигани.<ref>[http://www.promacedonia.org/vk/vk_2_09.htm Кънчов, Васил. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, стр. 162.]</ref>

По данни на секретаря на екзархията [[Димитър Мишев (публицист)|Димитър Мишев]] в [[1905]] година в Дойран живеят 2&nbsp;072 българи екзархисти, 1040 патриаршисти гъркомани и 160 [[сърбомани|патриаршисти сърбомани]].<ref>Brancoff, D.M. „La Macedoine et sa Population Chretienne“. Paris, 1905, pp. 100 – 101.</ref> В 1906 година [[Хенри Брайлсфорд]] също отбелязва в „Македония, нейните народи и тяхното бъдеще“, че

Според Кирил Хаджидинев около [[1910]]-[[1912]] година Дойран има 1&nbsp;600 – 1&nbsp;650 къщи, половината от които турски, 500 български православни, 150 гъркомански, 20 сърбомански, 60 цигански, 40 – 50 еврейски и 10 български протестантски. Градът има население от около 7&nbsp;500 – 8&nbsp;000 души, от които 3&nbsp;000 българи, 700 гъркомани, 50 – 60 сърбомани, 200 цигани, 100 евреи и останалите турци.<ref>[http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/hadzidinev-doiran.html Хаджидинев, Кирил. „Дойран. Разцветът и гибелта на един град“, С. 1960 г.]</ref> Сходни числа дава и [[Георги Трайчев]] в „Дойран и неговото езеро“:

В [[1901]] година българите в Дойран построяват ново прогимназиално училище, наречено „Екзарх Йосиф I“, а през [[1911]] година печелят от гъркоманите и катедралната църква на града „Свети Илия“. Патриаршистите си построяват нова църква „[[Свети Георги (Дойран)|Свети Георги]]“ от другата страна на рекичката на запад от „Свети Илия“, която е известна като Гръцката църква.

През август [[1912]] година, вторник преди [[байрам]] членът на ВМОРО Борис Демирджиев извършва бомбен атентат на пазара в Дойран, при който са убити между 35 и 50 души.

Дойран е освободен след 541 години османска власт през октомври [[1912]] година от части на [[Седма пехотна рилска дивизия|Седма рилска дивизия]], като местната чета на ВМОРО, начело с подпоручик [[Никола Лефтеров]] действа в тила на османските войски. В града е въведено българско управление с избрани от народа представители, а околията е включена административно към [[Кукуш]]ки окръг. В града се установява българска военно-административна управа, като начело на Дойранска околия е назначен Ив. Тонков<ref>Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.125</ref>. При избухването на Балканската война 56 души от Дойран са доброволци в [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]].<ref>„Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 843.</ref>

пишат кореспондентите на френския вестник „Мир“ на 18 юли [[1913]].<ref>Цитирано по: Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония – мит или реалност“. София, 1996, стр. 138.</ref> По [[Букурещки договор (1913)|Букурещкия договор]] градът остава в [[Сърбия]], а гарата му в [[Гърция]] (днешното гръцко село [[Дойран (Гърция)|Дойран]]).

След намесата на България в [[България в Първата световна война|Първата световна война]] Дойран е отново освободен, този път от сръбска власт, на 19 ноември [[1915]] година от [[Втора пехотна тракийска дивизия]], като българските части са посрещнати с неописуем ентусиазъм, цветя и викове "ура" .<ref>Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 – 1944, Т. III, С., 1997, с. 357</ref> Според [[Димитър Гаджанов]] през април 1916 година в Дойран живеят 748 турци и 2452 българи.<ref>[http://www.promacedonia.org/bg_1916/bg_1916_2_13.htm Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 246.]</ref> След спирането на българското настъпление на сръбско-гръцката граница от страна на германското командване, Дойран се оказва на самата фронтова линия и през пролетта на [[1916]] година населението на града е евакуирано в [[Струмица]] и [[Валандово]]. Църквата е изцяло унищожена, а материалите от нея са използвани за военните окопи<ref>Илюстрация Илинден, бр.98, стр.4 – 5.</ref>.

В следващите 3 военни кампании – през 1916, [[1917]] и [[1918]] г., [[Антанта|съглашенските]] войски правят 5 опита да пробият българската отбрана при Дойран, като и 5-те завършват с неуспех на Антантата и огромни жертви. Особено тежка и кръвопролитна е последната [[Битка при Дойран (1918)|Дойранска битка през септември 1918 година]], когато българската [[Девета пехотна плевенска дивизия]], под командването на генерал [[Владимир Вазов]], отблъсква настъплението на четири английски и две гръцки дивизии.<ref>[http://www.vi-books.com/vis/vis4/vis4_1/01.htm Зафиров, Димитър. „Отбраната при Дойран“. в: Военноисторически сборник, брой 1, 2004.]</ref>

По [[Ньойски договор|Ньойския мирен договор]] [[1919]] година Дойран остава в [[Кралство на сърби, хървати и словенци|Кралството на сърби, хървати и словенци]].

След разрушаването на града около 80 – 90 рибарски семейства в [[1919]] – [[1920]] създават ново селище на 5 километра на север в местността Топлец, в близост до основите на стария Тавриана и го наричат Нов Дойран. Сръбската власт се опитва да колонизира района и създава с 29 сръбски семейства селото [[Сретеново]]. Постепенно хората започват да се завръщат и в стария град Дойран и по традиционни причини административният център е разположен в него, положение запазено и до днес. Така започва паралелното съществуване на двете силно свързани и като традиция, и като име, и като икономика населени места – вече селата Стар и Нов Дойран.

Дойранчани участват активно в съпротивата на [[ВМРО]] срещу новите сръбски окупатори. През [[1919]] година девет души от Дойран се подписват под Манифеста на македонските студенти до Великите сили за оставяне на [[Македония (област)|Македония]] в границите на [[България]].<ref>Гоцев, Димитър. Младежките национално-освободителни организации на македонските българи (1919 – 1941). София, БАН, 1988, стр. 157.</ref> Дойранчанецът Илия Бугарчев е сред основателите на [[Македонско студентско дружество Вардар|Студентското дружество „Вардар“]].<ref>Гоцев, Димитър. Младежките национално-освободителни организации на македонските българи (1919 – 1941). София, БАН, 1988, стр. 160.</ref> Дойранчаните [[Димитър Гюзелов]] и Йордан Сапунджиев са основатели и основни фигури в [[Македонска младежка тайна революционна организация|ММТРО]] и са осъдени на [[Скопски студентски процес|Скопския студентски процес]] през [[1927]] година,<ref>[http://www.promacedonia.org/kc/cyrn16_v.html Църнушанов, Коста. „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 1992]</ref> а лидерът на ММТРО в Дойран Никола Чакъров и членът на организацията Борис Ангюшев са убити.<ref>Гоцев, Димитър. Младежките национално-освободителни организации на македонските българи (1919 – 1941). София, БАН, 1988, стр. 55.</ref><ref name="promacedonia1919">[http://www.promacedonia.org/mni/mni4_5.html Националноосвободителната борба в Македония, 1919 – 1941 г., МНИ, София]</ref>

В Дойранско действат четите на войводите [[Йосиф Киров]] и [[Христо Андонов]]. На 17 юни [[1929]] година четата на Йосиф Киров е открита близо до връх Висока чука над Дойранското езеро. Деветимата четници на [[ВМРО]] оказват няколко часа съпротива на сръбската жандармерия и при пробиването на блокадата загиват войводата Йосиф Киров заедно с още двама четници. Сръбските потери дават 13 убити, в това число и командирът им капитан Желкович.<ref name="promacedonia1919"/>

През април [[1941]] година Дойран е освободен за трети път и влиза в [[България]] като [[околия|околийски]] център до есента на [[1944]] година, когато влиза в рамките на нова комунистическа [[Югославия]].

От началото на 90-те районът навлиза в период на икономически упадък, свързан и с катастрофалното свиване на езерото и надвисналата над него екологична катастрофа. От началото на [[21 век]] екологичното равновесие в екорегиона се стабилизира и езерото вече е с ниво почти равно на това отпреди [[1988]], което води и до увеличаване на заетостта през туристическия сезон.

* Развалините на изградената от дойранци в [[1848]] катедрална църква „[[Свети Илия (Дойран)|Свети Илия]]“, надвиснали над пътя покрай езерото, дълги години напомнят за разрушаването на града. В 2003 година Република Македония започва проект за възстановяване на дойранската катедрала.<ref>[http://www.mpc.org.mk/dojran-donacija.asp МПЦ. Донација за соборниот храм во Стар Дојран]</ref>

По тази легенда известният македонски композитор [[Трайко Прокопиев]] е написал балета „Лабин и Дойрана“, игран за пръв път в сезона [[1957]]/58 година.