Суверенитет: Разлика между версии

 

'''Държавният суверенитѐт''' ({{lang-fr|souveraineté}} — върховна власт) е неотчуждаемо юридическо качество на независима държава, символизиращо нейната политическо-правна самостоятелност, висша отговорност и ценност като първичен субект на международното право; необходимо за изключителното върховенство на държавната власт и предполагащо независимост от властта на друга държава; възникващо или изчезващо по силата на доброволно изменения на статуса на независимата държава като цялостен обществен организъм; обусловено от правовото равенство на независими държави и стоящо в основата на съвременното [[международно право]].<ref>Моисеев А. А. Суверенитет государства в современном мире. Международно-правовые аспекты. — М., „Научная книга“, 2006. 246 с.</ref>

 

 

Корените на категорията „суверенитет” могат да бъдат намерени във [[Вестфалски мирен договор|Вестфалския мирен договор]] от 1648 г., чрез който за първи път се обособява ролята на държавата като субект на международната политика<ref>кап.I ранг доц. д-р Боян Медникаров, Защитата на морския суверенитет като особена функция на системата за държавно управление</ref>. Категорията получава разпространение в края на XIX век заедно с категорията “държава”.

 

В теорията съществуват различни определения за суверенитет. Българският тълковен речник го дефинира като:

* 1. Право на върховна власт;

* 2. Вътрешна и външна независимост на държавата.

 

 

В суверенитета се включват 2 основни понятия:

 

Според българо- английския юридически речник, суверенитетът е върховната власт в държавата, това е властта на институцията, лицето или органът, който разполага с окончателната власт да налага закони върху всички останали в държавата и с правомощията да променя всеки предишен закон. Политическият характер на държавата определя кой и как упражнява тази власт.

 

 

 

Доминиращата теза на абсолютния суверенитет е, че “държавата има право да предприема всички мерки, за да оцелее”. За целта тя може да елиминира както вътрешни, така и външни заплахи. В категорията се включва и представата за независимост, самостоятелност на страната и населяващия я народ (нация), откъдето идва и понятието “национален суверенитет”.

В категорията “суверенитет” се съчетават две начала – върховенството и независимостта, което означава съединяване в него на прерогативите на правата и свободите. Ето защо по отношение на държавата суверенитетът има същия смисъл, както за личността понятието “права и свободи“. За суверенната държава това е не само право на независимост и свобода от посегателства отвън и отвътре, но и право да управлява, заповядва; свобода да взема решения, да осъществява всички функции на върховната власт. Поради тази причина защитата на суверенните права, на правото самостоятелно да се осъществява външна или вътрешна политика са много важни характеристики на държавата.

 

Суверенитетът има политически, икономически и правни измерения. Негова материална основа е владеенето на територия, на определена собственост, на културните достояния на нацията. Политическа основа са съществуването на стабилна, работеща държава, наличието на достатъчно развита политическа организация и структура на властта. За правна основа на суверенитета служат конституциите, декларациите, общоприетите принципи на международното право, които фиксират суверенното равенство на държавите, тяхната териториална цялост, ненамесата във вътрешните и външните им работи, правото на нациите на самоопределение. Това разбиране за държавен и национален суверенитет е закрепено в Устава на [[Организация на обединените нации|ООН]].

В международното право важен аспект на суверенитета е върховният контрол на самата държава върху нейните вътрешни дела при спазване на задължителните ограничения, наложени от международното право. Тези ограничения включват, в частност, международните закони за човешките права и нормите, забраняващи използване на сила. Никоя държава или международна организация няма право да се намесва в неща, които попадат в обхвата на вътрешната юрисдикция на друга държава . Концепцията за държавния суверенитет е изложена в Декларацията за принципите на международното право (Резолюция 2625), обявена от Общото събрание на Обединените нации през 1970 г.

 

През последните няколко десетилетия се наблюдава процес на размиване на националния суверенитет. Тази тенденция е свързана със създаването на система от международни организации и договорености по време на блоковото разделение на света. Днес тя става по-отчетлива, в резултат на активизирането на ролята на междуправителствените и международните интеграционни организации (ООН, [[Световна търговска организация]], [[НАТО]], [[Европейски съюз]], [[ОССЕ]], и др.). Тези организации първоначално са своеобразни “проводници” на политиката на държавите участнички, но постепенно започват да играят самостоятелна роля и оказват значително влияние както на международните отношения като цяло, така и на своите създатели.

 

Във връзка с развитието на процеса на [[глобализация]] напоследък се налага и едно ново тълкование на категорията „суверенитет”. То се свързва с факта, че в новите условия, интересите на държавата, институциите и отделните личности могат да бъдат застрашени и извън формалните граници на страната, при което основен източник на опасност е световния тероризъм. Тъй като тероризмът, като явление, има трансграничен характер се налага държавата да предприема мерки за защита на своите интереси (т.е. да се стреми да запази своя суверенитет) и извън границите на страната . Тази тенденция се задълбочава и от процеса на размиване на границите в условията на изграждане на единното европейско пространство.

 

Дотолкова, доколкото националните интереси на страната обхващат всички сфери на обществения живот, то неминуемо се разкриват аспекти на суверенитета, кореспондиращи с дейността на институциите, организациите и гражданите, свързана с използване на морето. Най-често тези дейности се осъществяват в НМП, някои от които са неделима част от територията на държавата, а в други тя има свои международно регламентирани права и респективни интереси.

 

За реализирането на тази важна функция на държавното управление, насочена към отстояването на националните интереси, се привличат множество институции и организации, като при това относително най-голям дял имат въоръжените сили на Р. България. Това е установено и в Конституцията на Република България, според чл. 9 на която, въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост.

 

 

Съгласно Терминологичния юридически речник понятието „юрисдикция” означава:

Освен това юрисдикцията се определя като компетентност (власт) на държавен орган да разглежда определените му дела и да издава държавен акт по тях. Тя ограничава дейността на държавните органи.

 

Понятието „[[юрисдикция]]” не е еднозначно за [[международното публично право]]. То включва осъществяването и на законодателна власт и в този смисъл се приближава до категорията „суверенитет”. Независимо обаче от наличието в “публичната” юрисдикция на всичките три компонента, присъщи на суверенитета - осъществяване на законодателна, изпълнителна и съдебна дейност, цялата дейност при осъществяване на юрисдикцията се прилага в по-ограничен обем и за конкретни цели, докато при суверенитета става въпрос за пълно върховенство. Т.е. критерий в случая е обемът на упражняваните права и целите, с които тези права се упражняват. В този ред на разсъждение, суверенитетът предполага наличие на пълно и безусловно върховенство на държавната власт, без ограничение в обема и целите.

 

Суверенните права предполагат упражняване на власт, в т.ч. законодателна, в по-ограничен обем и с по-конкретни цели в сравнение със суверенитета, но пък значително по-общи в сравнение с понятието „юрисдикция”. Например, съгласно чл.56 от Конвенцията по морско право, “... в изключителната икономическа зона крайбрежната държава има суверенни права за промишлено проучване и експлоатация, съхраняване и стопанисване на природните ресурси - живи и неживи, намиращи се на морското дъно, в неговите недра и в покриващите го води, както и по отношение на други дейности за икономическо разработване и експлоатация на зоната, като получаване на енергия чрез използване на водата, теченията и ветровете и юрисдикция, както се определя от съответните разпоредби на тази конвенция, по отношение на създаването и използването на изкуствени острови, съоръжения и структури; морски научни изследвания; защита и опазване на морската среда; други права и задължения, предвидени в конвенцията”.

 

От направеният анализ се налагат изводът, че е целесъобразно да се прилага разширено тълкуване на понятието „морски суверенитет”, при което тя да се свързва както с правото на държавата да упражнява пълен контрол на морските пространства, които са част от нейната територия, така и с международно регламентираните суверенни права в останалите зони на НМП.

 

<references />

 

* Моллов, Стоил. Принципът на суверенитета. Конституционноправни и европейски измерения. С., Сиби, 2012.

 

{{Право}}

{{Системи за международна сигурност}}

[[Категория:Суверенитет| ]]