Алфонс дьо Ламартин: Разлика между версии

 

== Ранни години ==

Роден е в семейството на обеднели дворяни. В детството му любимо са латинските класици, а от френските поети – [[Жан Расин|Расин]]. Ламартин учи първо в [[Лион]], а след това, в йезуитското училище в [[Бел]]. Завърнал се в родината, той изучава класическите автори, възхищава се от [[Русо]] и от [[Бернард дьо Сен-Пиер]], и с увлечение възприема новите литературни повеи. Юношеските увлечения съставят сюжета на многочислени негови поеми. В разказите за Елвира, Леонора и Грациела, са предадени истински епизоди от живота на поета. Особена роля в живота на Ламартин играе любовта му към младата жена починала рано, възпята от него под името Елвира. Тъжните мечти за изгубеното щастие и печалната меланхолия са наложени на поезията на Ламартин и са го заставили да търси утеха в Бога. Много е пътешествал, живял е в Италия и изгражда дипломатическа кариера.

 

В младостта си Ламартин служи в кралската гвардия, от 1823 до 1829 г. е секретар на посолствата във [[Неапол]] и във [[Флоренция]]. Премиерът [[княз Полиняк]] му предлага мястото на главен секретар на министъра на външните работи, но Ламартин отказва, тъй като не споделя реакционните възгледи на този кабинет.<ref name="Croisille">{{Цитат уеб| уеб_адрес=http://www.persee.fr/doc/roman_0048-8593_1983_num_13_39_4670 | заглавие= Ecrivains et artistes en 1830|фамилно_име= Croisille|първо_име=C. |дата= 1983|издател=Romantisme n°39. Poésie et société. p 161 |език= fr}} </ref> Разбирайки за [[Юлска революция|Юлската революция]], Ламартин подава оставка. От 1831 г. започва да се кандидатира за депутат в [[Национално събрание (Франция)|Националното събрание]]. Избран през 1833 г. за представител на Дюнкерк<ref name="Croisille"/>, в първата си реч се обявява за независим консерватор. В политиката е преди всичко моралист, в социалните въпроси е проповедник на прогрес и религиозна търпимост, защитник на свободата и пролетариата. Блестящите му речи вълнуват Палатата на депутатите и са били много четени.

 

 

Ламартин няма определени политически планове; поддържа консервативния кабинет на [[Моле]], но когато му предлагат председателство на Националното събрание, отказва, заявявайки, че той е с напредничави убеждения, а те са консерватори. През 1840 г., противодействайки на политиката на Тиер по [[Източен въпрос|Източния въпрос]], Ламартин се изказва за унищожаването на [[Османската империя]], предлагайки да се даде [[Константинопол]] на [[Русия]], [[Египет]] – на [[Англия]], а [[Сирия]] – на [[Франция]]. От 1843 г. той става решителен противник на консервативното направление Гизо. Славата на Ламартин достига своя апогей през 1847 г., когато той издава „История на жирондистите“, която представлява апология на [[жирондисти]]те.

След абдикацията на [[Луи-Филип]] ([[24 февруари]] [[1848]] г.) Ламартин решително въстава в Националното събрание против регентството на херцогиня Орлеанска и произнася гореща реч, предлагайки да се учреди временно правителство и да се свика Национално събрание. В качеството си на член на временното правителство, Ламартин се захваща с работата на министър на външните работи. Само под напора на обстоятелствата, Ламартин решава незабавно да провъзгласи република, в която той, благодарение на таланта и красноречието си, е посредник между консерваторите и крайните сили. В тези бурни дни Ламартин показва голямо мъжество и такт. На 25 февруари временното правителство е заплашено от опасността да бъде разгонено от народната тълпа, но Ламартин произнася знаменита реч, в която красноречиво описва ужасите на революцията и възпява трицветното знаме (в противоположност на червеното).

 

На [[4 март]] Ламартин изпраща манифест в миролюбив дух към европейските монархии. Народните манифестации през март и април го заставят да прибегне към военна сила, при което спокойствието е възстановено, но популярността му намалява. Въпреки това е избран в 10 департамента за депутат в Учредителното събрание и в Националното събрание, като член на изпълнителната комисия. Негова политическа заслуга е отмяната на робството и смъртното наказание, както и формулирането на правото на работа в националните програми за заетост.

 

Неговият талант в много отношения не отстъпва на [[Виктор Юго]], но по своя артистичен темперамент Ламартин не е водач на школа; това го отличава от Юго и определя неговото положение към романтизма. Той е стоял извън литературните разпри на своето време и сам е наричал себе си дилетант. В своите първи стихотворения Ламартин подражава на [[Волтер]], Парни и на смехотворния жанр на [[Гресе]]. Големите негови философски поеми в александрински стихове, „Човекът“, „Молитвата“, „Безсмъртието“, неговите оди, например „Въодушевление“ и някои от строфите повтарят маниера на Жан Батист Русо и други поети от XVIII в. [[Франсоа Рене дьо Шатобриан|Шатобриан]], [[Гьоте]] и [[Ан дьо Стал|Мадам дьо Стал]] са го приобщили към духа на времето; под тяхното влияние е укрепнал лирическият талант на Ламартин, търсейки само рамка за отразяване на вътрешния мироглед.

 

Тема на неговата поезия, субективна и отчасти ораторска, е станала набелязаната още преди него от [[мадам дьо Стал]] „загадъчна човешка съдба“; нейното главно съдържание е „тъжното съзерцателно настроение, уединението в горите, безпределността на хоризонта, звездното небе, вечността и безкрайността, таящи се в душата на християнина“. Шатобриан внася идеята за християнството в художествената проза, Ламартин внася дълбоко християнско настроение в поезията; тези черти обединяват двама велики представители на романтизма. Но Шатобриан, поет на страстта и на ярките багри, вкарва в религията елемент на любовта и страстта, неговото християнство е пълно с чувственост и жизнерадост; Ламартин, за когото вярата е свързана с природния инстинкт и възпитанието, възпява любовта, пречистена и одухотворена от смъртта и близостта на приближаващата се или вече настъпила смърт.

 

 

== В България ==

Българите и тяхната участ присъстват в трудовете на Ламартин „Пътуване в Ориента“ (1835 г.), „ Възгледи, речи и статии върху Източния въпрос“ (1840 г.) и „История на Турция“ (1854/1855 г.).

 

Ламартин определя отношението си към българите още по време на първото си преминаване през българските земи (1832/1833 г.). Той се спира в Пловдив, Пазарджик и с. [[Ветрен (град)|Ветрен]], където лежи болен известно време. Своите впечатления той споделя откровено с читателите си: „Аз успях да изуча тук (в Йеникьой – Ветрен), в самите семейства, нравите на българите; това са нравите на нашите, швейцарски и савойски селяни. Те са обикновени хора, приятни, работливи, пълни с уважение към своите свещеници и с вдъхновение към своята вяра ... Свещениците са също обикновени работливи селяни като тях. Българите са няколко милиона и се увеличават непрекъснато; те живеят в големите села и малките градове отделени от турците... Жените и момичетата са облечени почти като тези от планините на Швейцария. Те са красиви, живи, грациозни.“ <ref>Voyages en Orient, souvenirs, impressions, peusees et paysages. P., 1832 – 1833.p.435.</ref>

 

Той признава политическите и духовните качества на българите и прозира тяхното по–светло бъдеще: „Те (българите) презират и мразят турците; те са узрели напълно за независимост и образуват заедно със сърбите, техните съседи, основите на бъдещите държави в Европейска Турция. Страната, която населяват, ще стане скоро възхитителна градина, ако безогледното и групово потисничество – не на турското правителство, а на турската администрация – ги остави да обработват земята с малко по–голяма сигурност; те са влюбени в земята ...“ <ref>Д. Цанев, „За българите“, София, 1981.</ref>