Уикипедия

Междусъюзническа война: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м Бот: премахване на уикивръзки към години
м Бот: Форматиране на ISBN; козметични промени
Ред 12:
* стотици хиляди бежанци
* трайна политическа нестабилност на региона и [[Европа]]
|страна1= [[ImageФайл:Flag of Bulgaria (bordered).svg|25px]] [[Царство България]]
|страна2=[[ImageФайл:Flag of Serbia.svg|25px|borderръб]] [[Сърбия]], <br> [[ImageФайл:Flag of Greece.svg|25px]] [[Гърция]] <br> [[ImageФайл:Flag of Montenegro.svg|25px]] [[Черна гора]] <br> [[ImageФайл:Flag of Romania.svg|25px]] [[Румъния]] <br> [[ImageФайл:Ottoman Flag.svg|25px]] [[Османска империя]]
|командир1= [[ImageФайл:Flag of Bulgaria (bordered).svg|25px]] [[Михаил Савов]] <br> [[ImageФайл:Flag of Bulgaria (bordered).svg|25px]] [[Радко Димитриев]]
|командир2=[[ImageФайл:Flag of Serbia.svg|25px|borderръб]] [[Радомир Путник]] <br> [[ImageФайл:Flag of Greece.svg|25px]] [[Константинос I]] <br> [[ImageФайл:Flag of Romania.svg|25px]] [[Александру Авереску]] <br>[[ImageФайл:Ottoman Flag.svg|25px]] [[Ахмед Изет паша]]
|сила1= [[ImageФайл:Flag of Bulgaria (bordered).svg|25px]] 500 000<ref>Филипов, стр. 158; Атанасов, стр. 225 (492 528)</ref>
|сила2= общо над 1 200 000<ref>В това число 350 000 сърби, 10 – 12 000 черногорци, 170 – 220 000 гърци, 437 000 румънци и 255 000 османци (Филипов, стр. 163 – 164, 171; Атанасов, стр. 224; {{Харв|Христов|1922|loc=37, 40 – 41}})</ref>
|жертви1=[[ImageФайл:Flag of Bulgaria (bordered).svg|25px]] 93 000<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=232}} (18 000 убити, 60 000 ранени, 15 000 умрели)</ref>
|жертви2=общо 80 000<ref>От сръбска страна 47 000 (8 000 убити, 9 000 починали от рани и болести, 30 000 ранени), от черногорска 3000, от гръцка 20 000 (4 000 убити, 4 000 починали от рани и болести, 12 000 ранени), от румънска 6 000, от османска 4 000 ({{Харв|Христов|1922|loc=232}}).</ref>
}}
Ред 35:
{{основна|Балканска война}}
[[Файл:First Balkan war - liberated territories 1913.png|мини|250п|Територии, контролирани от съюзниците в края на Първата балканска война, и граница между „спорната“ и „безспорната“ зона в Македония]]
През есента на 1912 година страните от [[Балкански съюз|Балканския съюз]] завоюват почти всички европейски владения на [[Османска империя|Османската империя]] (без [[Одрин]], който е превзет през март 1913 година, [[Истанбул|Цариград]], [[Галиполски полуостров|Галиполския полуостров]] и части от [[Албания]] и [[Епир]]).<ref>{{харв|Димитров|1999|loc=332 – 335}}</ref><ref>{{харв|Hall|2000|loc=52}}</ref> [[Македония (област)|Македония]] е фактически разделена на три части, заети съответно от български, сръбски и гръцки войски. Идеята за [[автономия]] на областта е отхвърлена по време на мирните преговори в Лондон през декември същата година.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=209}}</ref> [[Лондонски мирен договор|Лондонският мирен договор]], подписан на 17 май 1913 година, оставя нерешен въпросът за подялбата и&#768;ѝ.<ref name="markov44">{{харв|Марков|1989|loc=433}}</ref>
 
=== Спор между съюзниците ===
[[FileФайл:King George I of Greece and Tsar Ferdinand of Bulgaria at Thessaloniki.jpg|мини|250п|Гръцкият крал [[Георгиос I|Георгиос]] и българският цар [[Фердинанд]] в [[Солун]], през декември 1912 г. Градът е ябълката на българо-гръцкия раздор. По време на посещението си Фердинанд подчертава претенциите си върху него.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=194}}</ref>]]
 
Статуквото, оформено в хода на [[Балканска война|Първата балканска война]], е възприето отрицателно в България. Сръбските и гръцките власти, установили се в по-голямата част от Македония, се заемат да изкоренят българското влияние от там (чрез закриване на училища и църкви, преследване на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|ВМОРО]]<ref>{{Харв|Гоцев|1981|loc=26 – 36}}</ref>). Опирайки се на [[Българо-сръбски договор (1912)|българо-сръбския договор]] отпреди войната, българското правителство настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна“ зона (югоизточно от линията [[Крива паланка]] – [[Струга]]) и арбитраж от руския император за „спорната“ зона (със [[Скопие]] и [[Дебър]]).<ref>{{харв|Марков|1989|loc=420}}</ref> Въпреки че в [[Българо-гръцки договор (1912)|довоенните договорености с гърците]] липсват териториални клаузи,<ref>{{Харв|Лалков|1992|loc=72 – 73}}</ref> София има претенции и към тях заради [[Солун]] и [[Костур (град)|Костур]] в Македония и островите [[Тасос]] и [[Самотраки]] в Егейско море. Българските искания се обосновават отчасти с довода, че населението в някои от въпросните територии е преобладаващо българско, отчасти с твърдението, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници.<ref>{{харв|Марков|1989|loc=194, 200, 204 – 205, 216}}</ref><ref>{{Харв|Стателова|1994|loc=473}}</ref>
 
От своя страна, Сърбия настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските и&#768;ѝ – на изток до [[Щип]] и на юг до [[Лерин]]. Един от главните аргументи на Белград е, че София не е изпълнила първоначалните си задължения по [[Българо-сръбска военна конвенция (1912)|двустранната военна конвенция]] и вместо 100-хилядна войска е отделила за [[Вардар]]ския оперативен театър само една дивизия ([[Седма пехотна рилска дивизия]]). Така сръбската армия е била принудена да поеме основната роля за прогонването на османците от Македония (вижте [[Кумановска битка]]), а след това е подпомогнала българите при [[обсада на Одрин (1912-1913)|обсадата на Одрин]]. Друг аргумент на сръбската страна е, че съгласно предварителната подялба на османското наследство, тя е трябвало да получи адриатическото крайбрежие до [[Драч]]. По време на Лондонската конференция обаче, Италия и [[Австро-Унгария]] принуждават сърбите да се оттеглят от тези земи, на които [[Декларация от Вльора|се създава]] самостоятелна албанска държава. Сръбското правителство, въпреки че клауза от договора с България предвижда военна помощ срещу австро-унгарците, решава да не изостря конфликта с тях и отстъпва пред дипломатическия натиск.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=187 – 189}};{{Br}}{{Харв|Ћоровић|2001|loc=[http://www.rastko.rs/rastko-bl/istorija/corovic/istorija/7_20.html VII.20 Балкански ратови]}}</ref><ref name="jelav220">{{Харв|Jelavich|1986|loc=219 – 220}}</ref>
 
Доводът, върху който Сърбия и Гърция са единодушни, е, че в резултат на победите си над османците, България постига твърде голямо разширение в Тракия и на северния бряг на Егейско море, а допълнително уголемяване на българските територии би довело до запазване на баланса на силите в региона в нейна полза.<ref name="jelav220"/> Видни сръбски етнографи и филолози ([[Йован Цвиич]], [[Александър Белич]]) оспорват тезата за българския характер на Македония.<ref>{{Харв|Карнегиева анкета|1995|loc=27 – 29}}</ref> В Атина също не приемат етническия аргумент на София. В пределите на Източна Македония и Одринска Тракия, попаднали под българска власт, има многолюдни гръцки общини, които настояват за присъединяване към гръцката държава.<ref>{{Харв|Llewellyn-Smith|2008|loc=147}}</ref> Гръцкото правителство смята за свои сънародници и т. нар. „славяногласни елини“, наричани в България „българи-патриаршисти“.<ref name="markov89216">{{харв|Марков|1989|loc=216}}</ref>
Ред 59:
 
=== Посредничество на Русия ===
[[FileФайл:Sergei Dmitrijewitsch Sasonow.jpg|мини|250п|Сергей Сазонов]]
На 13 април правителството на [[Иван Евстратиев Гешов|Гешов]] се обръща към [[Русия]] с молба да посредничи в спора му със Сърбия. Основание за молбата е чл. 4 от тайното приложение към [[Българо-сръбски договор (1912)|българо-сръбския договор]], който допуска руски арбитраж само за „спорната“ зона с районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга. В отговор от 15 април, руският външен министър [[Сергей Сазонов]] приканва българската страна да направи териториални отстъпки, но Гешов отказва.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=232 – 233, 237 – 238}}</ref> Опитите на Сазонов да издейства помирителна среща между политическите ръководители на България, Сърбия, Гърция и Черна гора в Солун не сполучват. На 26 май император [[Николай II (Русия)|Николай II]] изпраща писмо до българския цар [[Фердинанд I|Фердинанд]] и сръбския крал [[Петър I (Сърбия)|Петър]], в което се нагърбва с ролята на арбитър и предупреждава двете страни да се въздържат от война. Дни по-късно [[Никола Пашич|Пашич]] и [[Стоян Данев|Данев]] (който наследява Гешов на министър-председателския пост веднага след сключването на Лондонския мир) са поканени в [[Санкт Петербург]]. В началото на юни двете страни приемат поканата за преговори, но конференцията е осуетена от избухването на бойните действия в Македония.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=316 – 317, 338 – 339, 341 – 343}}</ref>
 
Ред 74:
 
== Сили, планове и съсредоточаване на противниците ==
[[FileФайл:Serbian soldiers in Kratovo, 7 June 1913.jpg|мини|250п|Сръбски войници в [[Кратово]], снимани в навечерието на войната]]
 
[[FileФайл:2nd-balkan-war-bulgarian-plan.png|мини|250п|Схема на българския план за войната]]
 
Загубите на българската армия от Първата балканска война (особено тежки в офицери и подофицери) са попълнени само отчасти за сметка на слабо обучени новобранци от Македония и Одринско. Към средата на юни 1913 г. тя наброява общо 500&nbsp;000 души – със 100&nbsp;000 по-малко, отколкото през октомври предходната година.<ref>{{Харв|Атанасов|1959|loc=225}}</ref> Броят на мобилизираните от сръбска страна остава приблизително същият – 348&nbsp;000 (в сравнение с 345&nbsp;000 във войната с османците), подсилени с 13-хилядна черногорска дивизия, а Гърция увеличава своите от 113&nbsp;000 на 148&nbsp;000 души.<ref>{{Харв|Erickson|2003|loc=216}}; {{Харв|Скоко|1985|loc=245, 346 – 348}}</ref>
Ред 166:
=== До румънската намеса ===
==== Начало на бойните действия ====
При настъплението си в Македония на 17 юни българските войски постигат частични успехи. Втора армия очиства от гръцки войски левия бряг на Струма при устието и&#768;ѝ, а със завладяването на [[Гевгели]] прекъсва пряката връзка между гръцките и сръбските армии.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=73}}</ref> Българският гарнизон в Солун обаче (1&nbsp;300 души) остава изолиран от своите главни сили и е пленен от 2-ра гръцка дивизия (18 юни).<ref>{{Харв|Филипов|1941|loc=417 – 418}}</ref> [[Четвърта българска армия]] преминава реките [[Брегалница]] и [[Злетовска река|Злетовска]] и овладява подстъпите на връх Султан тепе в [[Осоговска планина|Осоговската планина]].<ref>{{Харв|Ратковић|1972|loc=257 – 266}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=605 – 607}}</ref> Настъплението на Пета армия на север от Осогово обаче закъснява, а останалите две български армии (Първа и Трета), разположени от [[Трън]] до [[Брегово (село)|Брегово]], бездействат по политически съображения – правителството на Данев задържа планираната офанзива в старите сръбски територии, докато се опитва да уреди прекратяване на конфликта по дипломатически път. Това, както и заповедта за спиране на българското настъпление, дават възможност на сърбите да съсредоточат силите си срещу Четвърта армия.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=61 – 64}}</ref>
 
==== Офанзива на сърби и гърци ====
{{Основна|Битка при Брегалница|Битка при Кукуш и Лахна}}
[[FileФайл:Burned town after Second Balkan War in 1913, Kilkis, Greece.jpg|мини|250п|Опожареният [[Кукуш]]. Този български град и десетки села в околностите му са опустошени от гръцката армия след победата и&#768;ѝ на 21 юни (стар стил).<ref>{{Харв|Карнегиева анкета|1995|loc=[http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/glava2_3.html 92 – 94]}}</ref> Населеният предимно с гърци град [[Сяр]] е опожарен от българите. Тези и други събития като кланетата над гърци в [[Доксат]] и [[Валовища|Демир Хисар]] стават повод за взаимни обвинения след войната<ref>{{Харв|Карнегиева анкета|1995|loc=[http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/glava2_2.html#Doksat 74 – 88]}}</ref>]]
 
На 18 юни сърбите минават в контранастъпление и нанасят тежък удар по десния фланг на Четвърта армия ([[Седма пехотна рилска дивизия|7-ма пехотна рилска дивизия]]), който отстъпва обратно през Злетовска река към [[Кочани]]. Този сръбски успех е неутрализиран от [[Криволашка битка (1913)|победата]] на лявото българско крило ([[Втора пехотна тракийска дивизия|2-ра пехотна тракийска дивизия]]) при [[Криволак]] (21 юни).<ref>{{Харв|Ратковић|1972|loc=273 – 282}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=612 – 614, 619 – 620, 627 – 628, 634 – 637}}</ref>, но самото то е застрашено в тил от гърците. Възползвайки се от превъзходството си в хора и артилерия, гръцкото командване съсредоточава силите си за последователни удари по разтеглената отбрана на Втора армия. Пръсната от [[Струма]] до [[Вардар]], тя не успява да окаже ефективен отпор. На 21 юни позициите и&#768;ѝ са пробити на две места в центъра – [[Битка при Лахна|при Лахна]] (на [[Круша (планина)|Круша планина]]) и [[Битка при Кукуш|при Кукуш]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=74, 77 – 83}}</ref> На 23 юни дясното и&#768;ѝ крило (3-та [[Трета пехотна балканска дивизия|балканска]] и 2-ра [[Шеста пехотна бдинска дивизия|бдинска]] [[бригада]]) търпи [[Битка при Дойран (1913)|поражение при Дойран]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=83 – 85}}</ref> Българите отстъпват през [[Беласица]] и [[Струма]]. Преследващите ги гърци пресичат (26 – 27 юни) линията [[Струмица]]—[[Петрич]], по която преминават основните комуникации на българските войски, сражаващи се срещу сърбите.<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=89 – 92}}</ref> Четвърта армия успява да се изтегли своевременно към [[Калиманци (община Виница)|Калиманското]] плато, но оставя в сръбски ръце Кочани, [[Щип]], [[Радовиш]] и ред други градове.<ref>{{Харв|Ратковић|1972|loc=284 – 287}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=656 – 657, 664 – 665}}</ref>
 
==== Операции между Дунав и Осогово ====
Ред 185:
Пети румънски корпус преминава границата в [[Добруджа]] на 28 юни.<ref>{{Харв|Енциклопедия „България“|1984|loc=181}}</ref> Българското правителство се обръща за помощ към [[Антанта]]та, но руската дипломация не успява да спре румънското настъпление, а Франция го подкрепя. Румъния настоява България да се откаже от [[Южна Добруджа]] и, след като това не става, на 1 юли скъсва двустранните дипломатически връзки. Румънските войски преминават линията [[Тутракан]]—[[Балчик]] и напредват към [[Шумен]] и [[Варна]].<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=122 – 123, 127, 129}}</ref>
 
[[FileФайл:RazbBalcanic-Zimnicea.jpg|мини|250п|Румънски войски прекосяват Дунав при [[Зимнич]]]]
 
Главната румънска армия започва прекосяването на [[Дунав]] на 2 юли при [[Бекет (Румъния)|Бекет]] и [[Гиген]]. Първа конна дивизия се насочва на запад, в тила на Първа българска армия при [[Белоградчик]]. Съгласно заповед на своето правителство, българските погранични части не оказват съпротива, а повечето войски са оттеглени от Северозападна България.<ref>{{Харв|Дървингов|1925|loc=677 – 679}}</ref> До престрелки и боеве се стига при [[Портитовци]] и [[Бойчиновци]], след като румънска кавалерия се опитва да прекъсне железопътната линия от [[Брусарци]] за [[Мездра]].<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=144}}</ref> При град [[Михайловград|Фердинанд]] румънците пленяват разбунтували се части от 9<sup>-та</sup> пехотна дивизия, а на 6 юли в района на [[Чупрене]] се срещат със сръбските войски, навлезли в българска територия от запад.<ref>{{Харв|Дървингов|1925|loc=682, 684 – 685}}</ref>
Ред 199:
Румънското нахлуване през Дунав заставя кабинета Радославов да търси примирие със сърби и гърци. Български пратеници са допуснати в Ниш на 8 юли, но съюзниците отказват да преговарят с тях.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=145 – 146, 153}}</ref> Четири дни по-рано (4 юли) в Скопие [[Никола Пашич|Пашич]] и [[Елефтериос Венизелос|Венизелос]] се договарят да продължат бойните действия, докато България се съгласи на [[предварителен договор|предварителен мирен договор]], който ще осигури допълнителни териториални придобивки на съюзниците в Македония.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=139}}</ref> В очакване, че българските войски ще се оттеглят на север, за да бранят София от румънците, генералните щабове на сръбската и гръцката армия се договарят за общо настъпление към [[Царево село]] и [[Благоевград|Горна Джумая]].<ref>{{Харв|Христов|1922|loc=135}}</ref>
 
След известни колебания, българското командване се отказва от плана за отстъпление към [[Конявска планина|Конявската планина]] и решава да задържи сърбите, които настъпват от запад в обхват на Осоговската планина, и гърците, напредващи на север по долината на Струма.<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=136, 142 – 143}}</ref> На гръцкия фронт са прехвърлени (началото на юли) части от Първа и Трета армия. Главните сили на Трета българска армия заемат за отбрана [[Сливница|Сливнишката]] позиция, с което прикриват столицата от сръбско нападение, а левият и&#768;ѝ фланг, усилен с 5-та пехотна дивизия, подготвя втори опит за пробив към [[Българска Морава]] през [[Власина]] и [[Сурдулица]].<ref>{{Харв|Марков|1991|loc=123 – 124, 142 – 143}};{{Br}}{{Харв|Христов|1922|loc=169, 187}};{{Br}}{{Харв|Дървингов|1925|loc=696}}</ref>
 
==== Боеве на българо-сръбския фронт ====
Ред 219:
Без да обявяват формално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия [[Мидия - Енос|Мидия – Енос]] и още на същия ден превземат без съпротива [[Люлебургас]], [[Виза (град)|Виза]] и [[Бунархисар]]. Чаталджанската армия настъпва в три колони – дясната (генерал Ахмед Абук паша) през [[Виза]] за [[Лозенград]], централната (Хасан Изет паша) и южната (Хуршид паша) през [[Люлебургас]] за [[Одрин]]. Към Одрин настъпва (през [[Хайраболу|Хайробол]] и [[Узункюпрю]]) и една колона от Галиполската армия.<ref name="ginch175-176"/> България, която разполага с твърде малко редовни войски в района, се обръща към Великите сили с молба да гарантират спазването на Лондонския договор, но без успех.<ref>{{Харв|Тошев|1931|loc=438 – 440}}</ref> Разположеният в Одринско [[Южен отряд (1913)|Южен отряд]] получава заповед да се оттегли. На 7 юли османците завземат [[Димотика]], ден след това и Лозенград, а на 10 юли авангардът им влиза в Одрин. Българският гарнизон се оттегля с ариергардни боеве при [[Мустафа паша]] и [[Любимец]].<ref name="ginch175-176"/>
 
Въпреки че с това предварително обявените цели на похода са изпълнени, на 11 юли турските войски преминават българската граница от 1912 г., опожаряват редица села и прогонват местното население на север.<ref name="ginch175-176">{{Харв|Гинчев|1963|loc=175 – 176}}</ref> Българското командване започва да прехвърля войски в Тракия и на 20 юли, с нарастване на съпротивата, турското напредване е преустановено.<ref>{{Харв|Erickson|2003|loc=327}}</ref> В началото на август под натиск от Русия, Германия и Великобритания, цариградското правителство изтегля войските си зад старите български граници.<ref>{{Харв|Boeckh|1996|loc=76}}</ref><ref>Калчо К. Калчев. Българо-турски военнополитически връзки и отношения, 1913 – 1915 г. Велико Търново, 2010, 264 с. <nowiki>ISBN 9789545247323</nowiki> Title in English: Bulgarian-Turkish Military and Political Relations 1913 – 1915</ref><ref>[http://www.desant.net/show-news/27890 доц. Йордан Василев, Вероломството срещу българите през 1913 г.]</ref>
 
== Мирни договори ==
{{основна|Букурещки договор (1913)|Цариградски договор}}
[[Файл:Balkan Wars - Border changes.png|мини|250п|Териториални промени в резултат на двете Балкански войни]]
Мирният договор на България с бившите и&#768;ѝ съюзници и Румъния е сключен в Букурещ на 28 юли 1913 година след преговори, които продължават десет дни. С договора България отстъпва на Румъния [[Южна Добруджа]]. Новата българо-сръбска граница е прокарана по вододела между [[Вардар]] и [[Струма]], а българо-гръцката – по [[Беласица]] и [[Места]].<ref>Георгиев, В., Трифонов, Ст. История на българите 1878 – 1944 в документи. Том II. Издателство „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3, стр. 216 – 217</ref>
 
С [[Цариградски договор|Цариградския договор]] от 16 (29) септември 1913 България си запазва [[Беломорска Тракия]], но оставя [[Одрин]], [[Лозенград]], [[Бунархисар]] и [[Люлебургас]] в Османската империя.<ref>Георгиев, В., Трифонов, Ст. История на българите 1878 – 1944 в документи. Том II. Издателство „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3, стр. 219 – 220</ref>
 
== Последици ==
[[FileФайл:Bulgaria, after balkan wars 1913.svg|мини|300п|Териториални промени на България в резултат на Балканските войни<br/>{{colorbox|#eb9b16}} Придобити териториия<br/>{{colorbox|#d37ba7}} Територии отстъпени на Румъния]]
 
=== Преразпределяне на османските територии ===
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Междусъюзническа_война“.