Хърватски език: Разлика между версии

}}

'''Хърватският език''' е официален [[Език (езикознание)|език]] в Република [[Хърватия]], един от трите официални езика в [[Босна и Херцеговина]] и един от седемте официални езика в Автономна област [[Войводина]] (Република [[Сърбия]]). На него говорят около 4,6 милиона души. Състои се от три диалекта, наречени според изговора на въпросително-относителното местоимение '''što''', '''kaj''' и '''ča''': '''[[щокавски диалект|щокавски]]''', '''[[кайкавски диалект|кайкавски]]''' и '''[[чакавски диалект|чакавски]]'''. Хърватският стандартен език е базиран на [[новощокавски диалект|новощокавския]] [[йекавски изговор]] от западен тип с влияние на другите два диалекта, главно в лексиката.

== Произход на хърватския език ==

{| style="font-family:Microsoft Sans Serif; font-size:1.4em; border-color:#000; border-width:1px; border-style:solid; border-collapse:collapse; background:#f8f8ef; text-align:center;"

 

=== Южнославянски езици ===

 

Южнославянските езици възникват от два клона на южнославянския праезик – западен и източен. От западния се развиват словенски, хърватски, сръбски и бошняшки, а от източния – български и по-късно македонска езикова норма.

 

=== Начало ===

 

Към края на 9 век със славянското богослужение славяните получават и книжовен език, старославянския, и писменост, [[глаголица]]та. Писмеността бързо се разпространява, а в литургичните и нелитургичните (религиозните и светските) текстове доста бързо навлизат, макар и с различна интензивност и обсег на влияние, черти от народния език, на първо място от чакавския диалект. За известен период хърватите използват едновременно два книжовни езика: хърватска редакция на старославянския (църковнославянския) на чакавска основа, за литургични книги, и хибриден (смесен) тип книжовен език: народен език с черти на църковнославянски, като стилистично средство за нелитургични текстове (до началото на 14 век – и за юридически).

* църковнославянски, хърватска редакция, за литургични цели

* хибриден църковнославянско-чакавски

 

Най-стари паметници на хърватския народен език, чакавски диалект, са „Истърски развод“ от [[1275]] и „Винодолски кодекс“, [[1288]].

 

 

Хърватската литература, писана на латиница, се характеризира от самото си начало с народен чакавски език („Ред и закон“ от [[задар]]ски доминикански монахини от [[1345]] г. и „Шибенска молитва“ от същото време).

 

 

От първите хърватски писмени паметници най-важен е [[Башчанска плоча|Башчанската плоча]], написана около [[1100]] г., тъй като с нея хърватският език навлиза в областта на писмеността. На книжовния хърватски език се развива богатата хърватска средновековна литература (жития на светци, повести, романи, духовна поезия, църковни мистерии), в по-голямата си част преводна. Заедно с глаголицата, доста рано се появява и западната кирилица, т. нар. „босанчица“ ([[Босна (област)|Босна]], Южна [[Далмация]], „Повалски лист“ от [[1184]]/[[1250]]) и латиницата (Далмация, [[Истра]], споменатия „Ред и закон“, най-старият хърватски текст, писан изцяло на латиница). Първият текст, написан изцяло на щокавски диалект, е [[Ватикански хърватски молитвеник|Ватиканският хърватски молитвеник]], възникнал към [[1400]] г. В развитието на хърватската литература, култура и език този период е много важен. Създават се значими творби не само с историческа, но и с трайна културна стойност. Чрез тях хърватският книжовен език запазва непрекъснато наследството си от [[11 век]] до днес, предимно в лексикалното богатство и фразеологията.

 

=== Бароковият славизъм, Просвещението и езиковата стандартизация ===

 

[[17 век]] и първата половина на [[18 век]] бележат нов период в развитието на хърватската литература и нейния език. Това е период на замиране на литературния и културния живот в далматинските градове под управлението на [[Венецианска република|Венецианската република]], период на все по оскъдно материално и културно състояние в районите под властта на [[Турция|турците]], период на [[Реставрацията]] и католическото обновление, през който просперира йезуитският орден, който за възобновения си религиозно поучителен труд сред народа отново търси възможно по-широко приемлив и разбираем книжовен език. Постепенното оттегляне на турците оставя след себе си нови територии за разширяване на литературната и културната дейност.

Това е и период на поява на първите хърватски граматики, на усилена лексикографска дейност, период на теоретични и практически опити за създаване на единен книжовен език. Въпреки локалните и неопределени общи названия, които все по-често се срещат като име на хърватския език (словински, словиенски, далматински, илирски и др.), постоянно се налага съзнанието във всички хърватски краища, че диалектите в тях принадлежат към един език, и че неговото унифициране става все по-необходимо. При това все по-често се изразява принципът за създаване на единен книжовен език на базата на най-разпространения диалект, като все повече се осъзнава, че това е щокавският диалект.

 

 

Бартол Кашич е известен и като автор на първия цялостен хърватски превод на [[Библия]]та и на хърватско-италиански речник, но и двете,, остават само в ръкопис (за пръв път преводът на Кашич на Библията е отпечатан едва през [[2000]] г.). Публикува редица религиозни и религиозно-поучителни творби, от които най-значителна е „Римският ритуал“ (Ritual rimski), Рим ([[1640]]), която всекидневно се използва на обширна територия, като по този начин оказва значително влияние върху хърватския книжовен език и за него има онази роля, която у останалите европейски народи изиграват публикуваните преводи на Библията.

 

 

През 17 век се развива и литературата на хърватски език в Босна. Неин най-известен представител е [[Матия Дивкович]]. Своите творби пише на източнобосненски старощокавски иекавски диалект, за разлика от повечето по-късни босненски писатели, при които все повече преобладава новощокавският икавски диалект. Книжовната дейност в Босна през 17 и първата половина на 18 век се включва в протичащото католическо обновление и почти без изключения е свързано с францисканския орден. Дейността на босненско-херцеговските францисканци по разбуждане на религиозния, културния и книжовния живот в рамките на управляваната от францисканския орден държава Босна Сребърна, която в този момент обхваща предимно всички щокавски хървати, значително допринася за отстраняване на диалектните разлики в писмения език и за унифициране на хърватския книжовен език на обширните територии от [[Славония]] до [[Адриатическо море]]. В този език преобладава новощокавския икавски диалект, въпреки диалектните особености на отделни писатели.

 

=== Илирийско движение и филологически школи ===

 

{{основна|Виенски книжовен договор}}

Людевит Гай и дейците на [[илирийско движение|илирийското движение]] се стремят към още по-голяма цел – обединяване на всички южни славяни с един книжовен език. Затова наричат хърватския език илирийски и приспособяват някои правописни правила за тази цел. Така например, на мястото на някогашния [[ят]] пишат ''ě'', стремейки се да обединят иекавските, икавските и екавските диалекти. Сричкотворното ''r'' пишат със съпровождаща гласна (perst, parst), в окончанието за родителен падеж множествено число пишат ''-h'', което не се изговаря (''ženah''). Правописът е морфонологичен (коренов, ''sladka'', ''žalostno''). Изговорът обаче не е различен от съвременния, (''prst'', ''žena'', ''slatka'', ''žalosno''), единствено ''ě'' се чете различно (''ije'', ''je'', ''e''). Освен това в езика са запазени архаични особености, например в склонението има разлика между [[дателен падеж|дателен]], [[местен падеж|местен]] и [[творителен падеж]] множествено число (дат. ''ženam'', мест. ''ženah'', ''mjestih'', тв. ''ženami'', ''narodi''). Но широката илирийска идея се оказва неосъществима. Всички южнославянски народи тръгват по свой път.

[[Лингвистика|Лингвистичното]] оформяне на книжовния език през третата четвърт на [[19 век]] е под знака на тъй наречената [[Загребска лингвистична школа]]. Нейни основатели са Людевит Гай и граматиците [[Виекослав Бабукич]] и [[Антун Мажуранич]], но най-силната изява на тази школа е когато на чело застават граматикът и книжовникът [[Адолф Вебер Ткалчевич]] ([[1825]]–[[1889]]) и лексикографът [[Богослав Шулек]] ([[1816]]–[[1895]]). И двамата в общи линии защитават дотогавашния начин на писане, а специално Ткалчевич се застъпва за окончанието -''h'' в родителен падеж множествено число, предлагайки тази форма да се изговаря. Поради това той и неговите последователи биват наречени '''ахавци'''. В тяхното дело значителен е и стремежът към езикова чистота ([[пуризъм]]). Тя се изразява най-вече в замяна на чуждиците с хърватски думи. Шулек се мъчи да създаде хърватска научна терминология, като с цел противопоставяне на германизацията и за отстраняване надмощието на [[немски език|немския]] и [[латински език|латинския език]] съзнателно се стреми термините да бъдат хърватски думи. Ако няма такива, създава нови или ги заема от славянски езици, главно от чешки и руски, като ги приспособява към хърватския. И Ткалчевич, със своите статии и граматики, и Шулек, със своите речници, извършват толкова много, че съвременниците им получават език, годен за практическа употреба – и за учебни, и за административни, и за научни цели, като за тези техни заслуги бъдещите поколения хървати са им много задължени.

 

{{основна|Вукова реформа}}

Към края на 19 век се появява ново течение в схващанията за книжовния език. Реформата на сръбския фолклорист и лингвист [[Вук Стефанович Караджич|Вук Караджич]] побеждава в [[Сърбия]] и неговият авторитет започва бързо да расте и в Хърватия. Група хърватски лингвисти, наречени '''хърватски вуковци''', се стремят да оформят книжовния език по примера на Вук Караджич. Първо [[Иван Броз]] изработва според фонологичния принцип ''хърватски правопис'' (Hrvatski pravopis) (Загреб, [[1892]]). Тъй като дотогавашният морфонологичен правопис няма дълга нормативна традиция, нито някакви изявени предимства (а и старата „образцова“ дубровнишка литература е писана с фонологичен хърватски правопис) и тъй като този правопис е приет от самите хървати, след малки начални колебания и известно прекъсване (по време на Независимата държава Хърватия), фонологичният правопис се налага и използва с нормалното усъвършенстване, и до днес.

След създаване на първата Югославия през [[1918]], властите в Белград чрез сила, със закони, решения и разпоредби, наложени на Хърватия, и издавани само на сръбски език, значително разширяват влиянието на сръбския книжовен език за сметка на хърватския. По този начин в много области, като напр. администрация, законодателство, съдебна система, образование и отбрана рязко се прекъсва хърватската езикова традиция, но дори и с такива насилствени процедури не се постига езиково единство. За да се запазят възможно най-пълно особеностите на хърватския език, д-р [[Петар Губерина]] и д-р [[Круно Кръстич]] написват книгата „Разликите между хърватския и сръбския книжовен език“ (Razlike između hrvatskoga i srpskoga književnog jezika) (Загреб, [[1940]]). Тази книга дълго има силно влияние за запазване на хърватската езикова самобитност. Опитите за изкореняване на хърватския книжовен език продължават до създаването на Хърватска Бановина през [[1939]] год. Тогава хърватската терминология се връща до голяма степен, а почти на пълно – след създаването на [[Независима хърватска държава|Независимата хърватска държава]]. Този период, обаче, трае твърде кратко, само седем години. По време на партизанската война и след идване на комунистите на власт в Хърватия, хърватските наименования, върнати по време на Бановината, в общи линии остават, с изключение на армията, понеже там преобладава сръбската военна терминология. В началото, във втората Югославия се признава правото на всеки народ да си служи със своя език, поради което законно биват признати четири равноправни езика: хърватски, сръбски, словенски и македонски, но по-късно хърватският език повторно бива подложен на асимилация.

 

{{основна|Договор от Нови Сад}}

Комунистическата партия със своите „интернационални“ цели е против много национални символи и въвежда свои, така да се каже, комунистически термини. Така например ''stranka'' (партия) се превръща в ''partija'', ''tajnik'' (секретар) и ''ministar'' в ''sekretar'', ''glavni tajnik'' в ''generalni sekretar'', ''glavni'' или ''središnji odbor'' в ''centralni komitet'', ''vojska'' в ''armija'', ''redarstvo'' (полиция) и ''oružništvo'' (жандармерия) в ''milicija'', ''gospodin'' в ''drug'', ''glazba'' (музика) в ''muzika'', ''povijest'' (история) в ''historija'', ''skup'' (събрание), ''zbor'' (митинг) в ''miting'', ''škola'' (школа) в ''centar'' и т. н. Мнозинството от тези думи са чуждици, много по-обичайни за сръбския книжовен език. Чрез тяхното лековато и безкритично приемане, което също е в синхрон с особеностите на сръбския книжовен език, хърватският бива изтласкван и хърватският езиков усет към чуждиците – притъпен. Така вратите биват широко отворени за нахлуване на заемки главно от [[английски език]]. Въпреки това, сръбската страна не е доволна от това състояние и се стреми хърватският и сръбският език да се сближат колкото се може повече, като при това хърватският да бъде напълно изтласкан от употреба. За тази цел академичното издателство ''„Летопис Матице српске“'' обявява анкета по езикови и правописни въпроси и до септември [[1954]] година публикува отговорите на около четирийсет анкетирани. След края на анкетата в Нови Сад се провежда събрание, на което се констатира, че езикът на хървати, сърби и черногорци е един, затова книжовният език, който се развива около двата центъра, Загреб и Белград, е единен, но с два изговора – иекавски и екавски, в наименованието на езика при официално използване е необходимо да се посочват и двете му части (и хърватска, и сръбска), че двата изговора (иекавски и екавски) са равноправни, както и двете писмености (латиница и кирилица), че е необходимо да се съставят справочен речник на хърватскосръбския/[[сърбохърватски език|сърбохърватския]] книжовен език, терминологични речници и общ правопис. Въз основа на тези заключения се изработва общ правопис, който през [[1960]] г. Матица хърватска (Хърватската академия на науките и изкуствата) издава в иекавски вариант на латиница, под заглавие ''„Правопис на хърватскосръбския книжовен език“'' (Pravopis hrvatskosrpskoga književnog jezika), а Матица сръбска (Сръбската академия на науките и изкуствата) – в екавски вариант на кирилица, под заглавие ''„Правопис на сърбохърватския книжовен език“'' (Pravopis srpskohrvatskog književnog jezika).

 

 

Докато общият правопис е приет повече или по-малко с премълчаване, макар че в някои отношения значително се различава от дотогавашния правопис на Иван Броз и [[Драгутин Боранич]], то излизането на речника на Матица хърватска и Матица сръбска (наречен ''''Адок'''' по буквите от ''''А'''' до ''''К''''), предизвиква в Хърватия буря от недоволство. Недостатъците на Речника, от които най-съществен е унификаторското заличаване на особеностите на хърватската и на сръбската лексика, са очевидни и биват остро критикувани. Последица от това недоволство е ''„Декларацията за положението и наименованието на хърватския книжовен език“'' (Deklaracija o položaju i nazivu hrvatskoga književnog jezika) от [[1967]] г., която бива подписана от повечето хърватски културни и научни институции, и която политически бива остро осъдена. Матица хърватска се отказва от Новосадския договор и от общия правопис, прекратява работата върху общия речник (който бива завършен само от сръбската страна) и организира съставянето на нов правопис. През [[1971]] г. излиза ''„Хърватски правопис“'' (Hrvatski pravopis) на [[Стиепан Бабич]], [[Божидар Финке]] и [[Милан Могуш]], който бива политически забранен, но се появява във фототипно издание в [[Лондон]], поради което оттогава популярно се нарича ''''Лондончанин'''' (Londonac). Продължава издаването на училищни езикови учебници и помагала, сред които и пет издания на ''„Прегледа на граматиката на хърватскосръбския език“'' от [[Стиепко Тежак]] и Стиепан Бабич (Pregled gramatike hrvatskosrpskog jezika), чието шесто издание под измененото заглавие ''„Прегледа на граматиката на хърватския книжовен език“'' (Pregled gramatike hrvatskoga književnog jezika''), [[1973]], е конфискувано.

{{Славянски езици}}