Консерватизъм: Разлика между версии

[[File:BurkeReflections.jpg|thumb|200px|"„[[Размисли за революцията във Франция]]"“ на [[Едмънд Бърк]] бележи началото на консерватизма]]

Консерватизмът, наред с [[либерализма]] и [[Социализъм|социализма]], е едно от основните [[Идеология|идеологически направления]], формирали политическата мисъл през последните два века. Макар и да изглежда на пръв поглед най-устойчив по своите същностни характеристики, като [[термин]] е променял съдържанието си с хода на общественото развитие и политическите конструкти, на които е представлявал [[Опозиция (политика)|опозиция]]. Веднага трябва да се отбележи, че този малко или повече цялостен светоглед е (или по-скоро би трябвало да е) органически свързан с националните особености на всяка отделна страна, отличавайки се от [[класически либрализъм|класическия либерализъм]], но особено от [[социализъм|социализма]] и [[неолиберализъм|неолиберализма]], претендиращи по различни начини за общовалидност. Етимологически консерватизмът се извежда от латинското ''conservare'' (запазвам, съхранявам) - – необходимостта от признаването на значимостта и защитата на основни за едно общество ценности и механизми, които гарантират неговото съществуване и наложили се с неговото историческо развитие. В този смисъл консерватизъм без традиционализъм е невъзможен. По-точно е да се каже, че това е било така през [[19 век|19-ти]] и началото на [[20 век]]. Измененията, наблюдавани от края на [[Втора световна война|Втората световна война]] насетне, показват в действителност едно отдалечаване от идейните извори и парадоксална неадекватност на съвременните „консервативни”„консервативни“ политически формации като християндемократическите партии например. В същото време разглеждането на консерватизма, като се прави дистанция от националната идентичност в отделните конкретни случаи на неговото проявление, говори именно за капитулация пред идеологическите течения, на които той е призван да противостои. Ако днес се говори за „мрачно бъдеще”бъдеще“, то консервативната криза може да се търси не толкова в непригодност към днешната действителност, колкото на отклоненията от естеството.

За „баща на консерватизма”консерватизма“ като политическа философия се смята ирландският политик [[Едмънд Бърк]] (1729- – 1797). Основните линии на неговата [[концепция]] са изложени в „[[Размисли за революцията във Франция]]”“ (1790). Централно място в [[книга]]та, призната за първоизточник на консерватизма (в англосаксонския му вариант), представлява критиката на [[политически рационализъм|политическия рационализъм]]. На скептично разглеждане е поставена и основната идея на [[Просвещение]]то – всесилието на човешкия [[разум]]. Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за [[общество]]то последствия. Унищожаването на наложилия се в продължение на векове ред, по който функционира [[държава]]та, отричането на [[мъдрост]]та на предците и [[антиклерикализъм|антиклерикализмът]] представляват по същество безсмислен, но опасен [[бунт]] срещу богоустановеното мироздание. На политическия [[радикализъм]], водещ след себе си революционното мислене и действие, Бърк противопоставя триединството на [[религия]], [[морал]] и [[политика]]. Всъщност, като основополагаща характеристика на консервативната концепция в края на [[18 век|18-ти]] и началото на 19 век се откроява антиутопичното направление, което намира концентриран вид именно в посочената книга на Бърк.

Консерватизмът в Англия, впоследствие именуван [[тори]]зъм, възниква в периода на [[Реставрация (Англия)|Реставрация]]та (1660—16881660 – 1688 г.). Основава се на йерархията на хората в обществото, начело на което стои монархът, притежаващ неограничена власт. [[Славна революция|Славната революция]], чиято главна задача е установяването на конституционна форма на управление, довежда до друга формулировка на торизма. Съвременната основа на торизма се явява суверенитета, закрепен на три съсловия: кралското семейство, [[камара на лордовете|камарата на лордовете]] и [[Камара на общините на Обединеното кралство|камарата на общините]].

Историците на консерватизма считат за негови основоположници [[Ричард Хукър]] и Едмънд Бърк — – водещите ранни теоретици. [[Джордж Савил|Маркиз Халифакс]] одобрява прагматизма на Бърк, а на [[Дейвид Хюм]] импонира консервативното недоверие, с което Хукър се отнася към [[рационализм]]а в политиката.

Белгия, Дания, Исландия, Финландия, Франция, Гърция, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Швеция, Швейцария и Обединеното кралство успяват да съхранят жизнеспособни консервативните си партии през 80-те години на 20 век. В страни като Австралия, Германия, Израел, Италия, Япония, Малта, Нова Зеландия, Испания и САЩ консервативни партии няма, макар че съществуват партии от десен тип — – християндемократи или либерали. В Канада, Ирландия и Португалия десните партии са [[Прогресивно-консервативна партия на Канада|Консервативната партия на Канада]], [[Фиана Файл]] (Ирландия), [[Фине Гейл]] (Ирландия), [[Прогресивни демократи]] (Ирландия) и [[Социалдемократическа партия (Португалия)|Социалдемократическата партия на Португалия]]. [[Швейцарска народна партия|Швейцарската народна партия]] се доближава до десните радикали и не се счита за консервативна.

Отсъствието на консерватизъм в Австралия и САЩ [[Луис Харц]] счита за резултат на това, че бившите колонии се считат повече за част от либерална, отколкото от радикална Великобритания. Макар Харц да смята, че на англоезична Канада е оказано незначително консервативно влияние, по-късните изследователи заявяват, че именно отхвърлените от американската революция [[лоялисти]] разпространяват идеологията на торите в Канада. Харц обяснява консерватизма в Квебек и Латинска Америка като резултат от първите поселения във вид на феодални общини.

В течение на продължителен период консервативен елит управлява латиноамериканските народи. До голяма степен, това е постигнато с помощта на контрол и поддръжка на институции на гражданското общество, църквата и въоръжените сили, отколкото на политически партии. Обикновено църквата се освобождава от заплащане на данъци, а църковните служители са защитени от правно преследване. Там, където консервативните партии са отслабени или не съществуват, консерваторите все повече се уповават на военна диктатура в качеството на предпочитана форма на управление. От друга страна, тези страни, в които елита успява да намери поддръжка за консервативните партии в обществото, достигат до политическа стабилност. Чили, Колумбия и Венецуела тогава са примери за страни със силни консервативни партии. В Аржентина, Бразилия, Салвадор и Перу консерватизмът въобще не съществува. След [[гражданска война във Венецуела|гражданската война]] от 1858- – 1863 г., консервативната партия във Венецуела престава да съществува. Чилийската консервативна партия — – [[Национална партия на Чили|Националната партия]], е разпусната след военния преврат през 1973 г. и не успява да се възроди след завръщането на демокрацията.

Основаната през [[1991]] г. [[Демократическа партия на Албания]] става водещата партия след парламентарните избори в страната през 2005 г. Тя е наблюдател в [[Европейска народна партия|Европейската народна партия]] и пълноправен член на [[Международен демократичен съюз|Международния демократичен съюз]] и [[Центристки демократичен интернационал|Центристкия демократичен интернационал]]. Партията идва на власт и през 1992 г. - – първа в историята на демократична Албания.

Създадена през 1945 г. като Християнска народна партия, [[Християндемократически и фламандски|партията Християндемократи и фламандци]] доминира в политиката на следвоенна Белгия. На федералните избори в Белгия през 1999 г. получава второ място след Фламандските либерали и демократи. На федералните избори през 2014 г. получава четвърто място - – 18 от 150 места в Камарата на представителите.

[[Консервативна партия на Норвегия|Консервативната партия на Норвегия]] е сформирана благодарение на управляващата върхушка от държавни дейци и заможни търговци. Целта на партията е борба с популистката демокрация на [[Либерална партия на Норвегия|либералите]]. С приемането на парламентарна форма на управление през [[1884]] г., партията губи властта. През 1889 г. е сформирано първото парламентарно правителство, и едва през 30-те години на 20 в. властта се съсредоточава в ръцете на главната политическа партия — – лейбъристите.

Съвременният американски консерватизъм е наследник на ирландския политик и философ [[Едмънд Бърк]]. [[Президент на САЩ|Президентът на САЩ]] [[Ейбрахам Линкълн]] пише, че „консерватизмът — – това е придържането към старото и провереното против новото и непознатото“. [[Роналд Рейгън]], самопровъзгласилият се за консерватор 40-ти президент на САЩ, е възприеман като символ на американския консерватизъм.

Разбира се, тук не може да се говори за произволно подценяване на човешкия разум, а за съмнение в преекспонирането на ролята му въобще. Отхвърлянето на традицията, революционното преустройство на обществото чрез насилствено преразпределение на блага доказва за Бърк неразумността на прекаления рационализъм. Съхраняването на реда и стабилността обаче не е отказ от реформи, стига те да се коренят по зрял начин в тях. Реформаторът трябва да се вписва в [[алегория]]та на градинаря, който отстранява появилите се плевели, без да прекроява градината. Следващите редове са особено показателни: „Революцията е промяна в управлението; реформата е корекция на злоупотреба с властта (…) Реформи могат да се осъществяват без да е нужна революция и обратно – революцията не само не премахва задължително злоупотребите с властта, но може и да ги задълбочи.”“ Накратко – касае се за опозицията между революционен и еволюционен подход.

За консерватизма съществуват различни [[дефиниция|дефиниции]]. Една от най-често срещаните е обосноваване на неравенството, но не като липса на свобода, а до голяма степен точно обратното. Неравенството е следствие от [[свобода]]та, произтичаща от спазването на [[ред]]а и [[справедливост]]та, а не от тази вследствие от насилствена уравниловка. [[Ницше]]ански казано равенството е робство за силния (в случая за способния). Левичарските източници на критика на консерватизма използват именно това концептуално положение за представянето му с [[клише]]то „реакция срещу прогресивните сили”сили“ и приписването му на силен ретрограден заряд. Добра илюстрация на това е тезата, че „(…) ядрото на консерватизма остава антимодерната критика от преданост или традиционалистки убеждения, а съдбата му е в безпомощността му да възпре постепенното изчезване на традиционния ред.”“.

Консерватизмът, заедно с либерализма, обаче е продукт именно на "„[[Съвременна епоха|Модерната епоха]]"“. Той сам по себе си е средство традиционното да реагира на радикализма на „прогресивните”„прогресивните“ идеи не просто чрез опит за запазване на [[статукво]]то, а чрез съобразяване с променящата се среда, като целта неизменно остава запазването на ценностите, даващи идентичността на едно общество в неговите национални граници (поне от средата на XIX в.). Ето защо неслучайно по редица свои аспекти, свързани най-вече със социалноикономическата сфера, класическият либерализъм има допирни точки с консерватизма. Не е случаен фактът, че за консервативно мислене след средата на XX в. се определя това, което е било национален либерализъм през XIX-ти и началото на XX в. В наше време често либералният консерватизъм е нищо друго освен либерализмът вчера. Едва ли обаче това трябва да бъде основната черта на консервативната политическа мисъл. Горното наблюдение е по-скоро следствие от често пъти безкритичното прилагане на англосаксонския модел без отчитане на националните различия.

# Необходимост от адекватна защита на консервативните принципи, изразяваща се в "„[[консервативна революция]]"“.

След края на [[Първа световна война|Първата световна война]], вследствие от избухването на [[Октомврийска революция|Октомврийската]] и [[Ноемврийска революция|Ноемврийската революции]] и последвалата ги [[Версайска система от договори]], държавите, носители на либерализма като [[политическа философия]], налагат [[нов световен ред]]. Като класическа консервативна реакция на тези събития, в победена Германия възниква терминът "„[[консервативна революция]]"“, като реакция на либерализма, социализма, болшевизма и комунизма. В резултат на тази нова тенденция в консерватизма възникват редица нови правни понятия, сред които "„[[правова държава]]"“ и "„[[социална държава]]"“, дефинирани от [[Немска правна школа|немската правна школа]]. Редом с първите девет [[принцип]]а на класическия консерватизъм, необходимостта от дейна защита от посегателства на консервативните принципи, завършва класическата политическата философия на консерватизма в своеобразен "консервативен„консервативен [[декалог]]"“ на [[съвременна епоха|съвременната епоха]].

Тази най-нова тенденция в консерватизма е доведена до своя край с въведеното от [[Карл Шмит]] през [[1931]] г. правно понятие "„[[права на народа]]"“, като заместител на противното и либерално понятие "„[[права на човека]]"“ (Карл Шмит, "Политически„Политически понятия"понятия“, 1931 г.).<ref>{{cite book |last= Карастоянов |first= Стефан |authorlink= Стефан Карастоянов |title= Политическа география, Геополитика, Геостратегия, стр. 69- – 72 |year= 2008 |publisher= УИ "Св„Св. Кл. Охридски"Охридски“, ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание}}</ref>

Тук трябва да се отбележи една друга характеристика, която изпъква все повече с течението на времето и за която вече бе споменато. Реагирайки на „прогресивните”„прогресивните“ идеи и на развитието на либерализма, консерватизмът не толкова отстъпва, колкото догонва. Това само по себе си представлява необходимост, породена от изискването за адекватна опозиция спрямо радикалните идеи и в перспектива спрямо [[Социализъм|социализма]]. Макар протичащите промени в структурата на общество да бъдат приемани като даденост, от която не би могло да се избяга, противопоставянето им от страна на учения с универсалистка същност не притъпява своята острота. Докато частичните преливания и взаимствания с либерализма са ясно забележими, от края на XIX в. като идеологически [[антипод]] на консерватизма се очертава [[Марксизъм|марксизмът]]. Опитът човешкото развитие да бъде обяснено [[индоктринация|индоктринално]], по една убедителна схема за търсещите [[социални науки|социалнонаучни]] обяснения, е твърде едностранчиво и представлява своеобразен връх на политическия рационализъм и свързаното с него [[утопия|утопично мислене]]. Колкото пригаждането към националните движения в потока на либерализма е приемливо, толкова по-отблъскваща за консерватора е [[пропаганда|пропагандира]]ната [[Световна социалистическа революция|пролетарска революция]]. Именно защото на двата полюса се намират възгледите за еволюционно и революционно развитие на общественото устройство, консерватизмът може да бъде определен като догонващ. С радикализирането и засилването на влиянието на „прогресивните идеи”идеи“ и измерението на консервативно отреагиране за защита на традиционализма се изменя.

Епохата на [[Глобализъм|глобализма]] е такова предизвикателство за консервативното национално мислене именно поради претенциите за „общочовешка валидност”валидност“ и всеобхватност. Трудно могат да бъдат приети за изразители на консерватизма [[партия|партии]] и въобще политически кръгове, които пропагандират създаването и утвърждаването на мултикултурно общество, в което ценности, формирани в продължение на дълги векове, са подложени на непрекъсната и съвсем директна [[Нападение|атака]]. Неоконсерватизмът по своята същност представлява до голяма степен отказ от тяхното запазване и налагането на нова [[парадигма]]. По-кратко казано, не само либерализмът, но и консерватизмът има днес съвсем различно звучене в сравнение с класическия си вариант. В този смисъл едно автентично консервативно мислене би следвало да се стреми към съхраняването не на идейното съдържание на днешното status quo, а на обръщане към това на status quo ante – към предишните ценности, на които единствено може да се основава традиционализмът.

След предизвикания световен катаклизъм от [[Първа световна война|Първата световна война]] и последвалата [[Октомврийска революция]] в [[Русия]], в Германия, с оглед на [[особен път на Германия|особения и&#768; път]], възниква и [[реакция]]та на "„[[консервативна революция|консервативните революционери]]"“ срещу установения [[нов световен ред]] по силата [[Версайска система от договори|Версайската система от договори]].