Дерекьой (дем Гюмюрджина): Разлика между версии

[[FileФайл:Derekioi_map.jpg|thumbмини|250px|Карта на българското Дерекьой около 1924 г.]] Първоначално село Дерекьой е било турско, но вероятно поради епидемия в Гюмюрджинския край, е изоставено. Не е известно кога е станало това, но няколко години по-късно в него започнали да идват български заселници. В един рапорт до българския екзарх за състоянието на църковно-училищното дело в Гюмюрджинско за учебната 1906/1907 година се посочва, че село Дерекьой е „около 80-годишно“<ref>ЦДИА, Ф 246, оп.1, а.е. 309, л. 45 – 57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град].</ref>, от което може да се заключи, че първите български семейства се заселили в него през 15-те и 20-те години на XIX век.

Първоначално в селото имало около 20-ина къщи, които с прииждането на нови заселници постепенно се увеличили. Българите, които решили да се установят в Дерекьой имали различни мотиви. Някои от тях, като Стою Кирекчията слязъл от Писаница, Смолянско, за да се спаси от преследване от местни турски първенци, с които влязъл в спор<ref>Пак там [Спомени на Мария Стоева Кирекчиева и Руса Стаева Калоянова-Кирекчиева от село [[Капитан Петко войвода]] (Тополовградско)].</ref>. Други, вероятно по-голямата част от хората, като братята Коста и Димитър Дюлгерови, които били майстори-зидари се установили в селото, в търсене на по-добро място за препитание<ref>Пак там [Спомени на Калина Димитрова Дюлгерова от [[Чукарово]] (Тополовградско)].</ref>. Данните за броя на къщите и населението на Дерекьой от заселването му до края на XIX век са противоречиви. Така например, в най-ранните подобни сведения, датиращи от 1873 г., се посочва, че селото се състои от 25 къщи<ref>Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 година ([[Македонски научен институт]], 1995, София), преводач: Йордан Илиев Йорданов, стр. 59, По „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоники“ (1875, Цариград), в която се дава описание на населението в трите вилаета според регистъра на данъка бедел-и аскерие от 1873 година, обхващащ мъжкото население.</ref>. Следващите подобни данни фигурират в официалното салнаме на Одринския вилает от 1893 г., където селото е записано под името Бунардере (вероятно така се е казвало старото турско селище) и е посочено, че то се състои от 60 български къщи<ref>Архив на БАН, Сб. 18 (Тракийска сбирка), Ф.5, а.е. 614 [Одринският вилает по официалното вилаетско салнаме от 1893 г. Извлечение и коментар: Ан. Разбойников и Д. Груев].</ref>. В екзархийска статистика от 1898 г. обаче се посочва, че броят на къщите в Дерекьой е 40, от които 25 – български и 15 – гръцки (под това се има предвид български гъркомански семейства)<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.45, л.550 – 567 [Статистически сведения за Одринский вилает в духовно отношение от 1898 година].</ref>. Ако съпоставим двата турски документа следва, че най-голямото разрастване на селото – с около 40 къщи, се е случило в един сравнително кратък, 20-годишен период, между 70-те и 90-те години на XIX век, което не изглежда много вероятно. От друга страна вторите данни са официална османска статистика и също не била да бъдат отхвърляни с лека ръка. От друга страна, под 1894 г. фигурира и първата статистика за броя на населението, като за Дерекьой са дадени 275 жители<ref>8</ref>. Тези данни, съпоставени с броя на къщите за 1893 г. също изглежда малко вероятен, което означава, че независимо от разминаванията, към края на XIX век селото се е състояло от не повече от 60 къщи, в които са живели около 300 души. От началото на ХХ век вече имаме по-точни данни за домакинствата и броя на населението на Дерекьой. Така например, през 1903 г. то се е състояло от 70 къщи<ref>ЦДИА, Ф.1139К, оп.1, а.е.41, л.3 [Сведения за броя на учениците в основните български училища в Гюмюрджинската каза за 1903/1904 година].</ref>, в 1904 г. – 79, в които живеели 380 души (189 мъже и 191 жени)<ref>10</ref>, в 1905 г. – 75 къщи с население от 395 души<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.46, л.321 и 963 [Изложение за състоянието на екзархийското дело в 1905 година].</ref>, в 1909 и 1910 г. – 79 къщи<ref>ЦДИА, Ф.946К, оп.1, а.е.412.</ref>, 1915 г. – 75 къщи с население от 400 души<ref>ЦДИА, Ф 945К, оп.1, а.е.53 (Архив на Георги Иванов Кертев) [Списък на общините с населените места в околиите на Гюмюрджински окръг, 1915 г.].</ref>. Последните данни за дерекьойското население преди изселването му в България намираме в данни от преброяване на населението в Кралство Гърция през 1921 г., където е посочено, че то се състои от 464 души (232 мъже и 232 жени)<ref>ЦДИА, Ф.719К, оп.30, а.е.1 [Population du Royaume de Grèce d’après de recensement du 19 décembre 1920 (Athèns, 1921)].</ref>. По това време броят на къщите в селото според спомени на Никола Тодоров Карипов е бил 86<ref>Личен архив на Тодор Щерев Радев.</ref>.

[[FileФайл:Sveshtenici.png|thumbмини|250px|Списък на дерекьойските свещеници]]След заселването му с българско християнско население село Дерекьой се намирало за около 80 години под духовната власт на гръцката Цариградска [[Патриаршия]] и се числяло към Маронийската [[епархия]]<ref>НБКМ-БИА, Ф 641, а.е.45, л.550 – 567 [Статистически сведения за Одринский вилает в духовно отношение от 1898 година].</ref>. В селото имало една черква – '''„Свети Илия“''', построена през 1881 г. <ref>Пак там.</ref> Постепенно обаче, вероятно със заселването на по-будните родопчани в него, настроенията започнали да се променят и в 1897 г. част от дерекьойци заявили писмено желанието си да преминат под властта на Българската [[Екзархия]]<ref>ЦДИА, Ф 1139К, оп.1, а.е.48, л.107 – 108 [Писмо до архимандрит [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската митрополия, от свещеник Иван П. Антонов, архиерейски наместник в [[Гюмюрджина]](14.10.1898)].</ref>. В църковно отношение били присъединени на първо време към Козлукьойската [[енория]], където по това време свещеник бил '''Никола Илиев'''. Още на следващата 1898 г. обаче избухнал конфликт между населението – екзархисти и патриаршисти. Вероятно причина за това са станали действията на козлукьойския свещеник, за което разказва гюмюрджинския архиерейски наместник в свое писмо до управляващия Одринската митрополия архимандрит Софроний: ''„Гръцкия владика тук тези дни подал такрир на Мютесариф паша, с който се оплакал от козлукьойския свещеник [Никола Илиев], че ходел в село Дерекьой и бунтувал християните да се откажат от владиката и други не зная какви оплаквания против казания свещеник. Вчера един жандарин забрал свещеника от селото и го довел в правителствения дом. Там свещеникът изпитан му забранили да отива в село Дерекьой и посещава християните. Както Ви е известно, Ваше Високопреподобие, половината от християните на това село преди една година с отказаха от гръцкия владика и признаха родното си духовно началство Светата ни Екзархия, като заявиха това и с прошение, където трябваше, и от това време насам се присъединиха към Козлукьойската енория и тамошния свещеник им вършеше духовните треби, като отиваше и всеки месец да ги ръси. Сега това се забранява на свещеника, а християните се лишават от изпълнението на требите им за хатъра на гръцкия владика. Казах на свещеника да продължава да си гледа работата в това село, а какво ще се случи не зная.“''<ref>Пак там.</ref>. Тъй като дерекьойската черква била една и в нея служил гръцки свещеник, на екзархийските семейства било забранено да се черкуват в нея по празници, да кръщават децата си и да опяват мъртвите си, поради което те ходели в с. [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]]. В последните години на XIX гръцкия свещеник на Дерекьой починал и [[Екзархия]]та, виждайки в това възможност да привлече в лоното си цялото село, изпратила там за нов свещеник '''Стоян''' от родопското село [[Дунево]]. Освен това било постигнато споразумение с [[Патриаршия]]та гъркомани и екзархисти да се черкуват поред в църквата. С това обаче конфликтът не приключил и през цялата първа половина на 1900-та година имало спорове кой да ползва черквата, което в крайна сметка довело до затварянето и&#768;ѝ от турските власти, за да се избегне по-нататъшната конфронтация между населението. Впоследствие в нея отново започнало да се служи на гръцки, а екзархистите не били допускани, което пак ги принудило да ходят за требите си в съседното [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]] независимо, че по това време (средата на 1900 г.) 37 семейства били екзархисти, и 19 – патриаршисти<ref>ЦДИА, Ф 1139К, оп.1, а.е.48, л.185 [Писмо до [[Йосиф I (екзарх)|Йосиф I]], Екзарх Български, от архиепископ [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската епархия (26.06.1900)].</ref>. Около година по-късно (март 1901 г.) в Дерекьой вече само 7 – 8 къщи били гъркомански <ref>ЦДИА, Ф 1139K, оп.1, а.е.26, л.57 [Писмо до екзархийския наместник в Ахъчелеби от архиепископ [[Софроний Първов|Софроний]], управляващ Одринската епархия (22.03.1901)].</ref>. След 1901 г. конфликтът постепенно бил решен и в крайна сметка цялото село преминало към [[Екзархия]]та. През 1904/1905 г. Дерекьойската и Козлукьойската енория са слети в една, „по немание свещеници и за двете“<ref>ЦДИА, Ф 246К, оп. 1, а.е. 309, л.45 – 57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град]</ref>. Техен уредник бил свещеник '''Стамат Костов''', който живеел в [[Козлукьой (дем Гюмюрджина)|Козлукьой]] и служел по ред в църквите на двете села. Той останал свещеник на Дерекьой до края на [[Първата световна война]], когато селото отново минава под ведомството на гръцките духовни власти.

[[FileФайл:Uchiteli.png|thumbмини|250px|Списък на дерекьойските учители]]Първоначално в Дерекьой нямало специална училищна сграда. Според един рапорт за състоянието на учебното дело през 1905/1906 г. ''„училищното здание, приспособена за това къща, никак не отговаря на предназначението си, обаче, тази година се построи друго нарочно за тази цел, което макар още да не'' е довършено, за идущата година ще бъде готово. Слаба покъщнина, а учебни помагала абсолютно никакви“ <ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122 – 138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905 – 1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>. Действително през следващата 1906/1907 г. новото училище подслонило дерекьойските деца, макар според сведенията на училищния инспектор ''„училищната покъщнина е слаба, а помагала никакви няма“'' <ref>ЦДИА, Ф 246, оп.1, а.е. 309, л. 45 – 57 [Рапорт за състоянието на църковно-училищното дело в гр. Гюмюрджина и селата, които спадат под духовното ведомство на Българската църковна община в тоя град през учебната 1906/1907 година].</ref>. Постепенно недостигът на пособия явно е бил преодолян, защото през учебната 1909/1910 г. в поредния рапорт се казва, че ''„от четири години е построено училище с добре обзаведена класна стая“'' <ref>НБКМ-БИА, Ф. 641, а.е.46 [Информация за учебното дело в Гюмюрджинския окръг за учебната 1909/1910 година].</ref>. Докато се намирало под ведомството на Цариградската [[Патриаршия]] учебните занятия в Дерекьой са се водили на гръцки, вероятно от местния свещеник-грък. С припознаването на Екзархията обаче през 1900 г. за пръв български учител бил назначен [[Бойко Чавдаров]], който започнали да преподава на родния език. [[Бойко Чавдаров]] бил активен участник в подготовката на [[Илинденско-Преображенското въстание]] и скоро революционни дела го принудили да напусне учителското поприще. През 1903 г. той бил заместен от '''Димитър Киров''', родом от с. [[Чадърли]] (Гюмюрджинско). В рапорта на училищния инспектор за 1905/1906 г. за него се посочва, че ''„досега е нямал желание истински да служи на призванието си... обаче ако би искал той би бил един добър учител“'' <ref>ЦДИА, Ф. 246К, оп. 1, а.е. 274, л.122 – 138 [Рапорт за състоянието на учебното дело през учебната 1905 – 1906 г. в селата подведомствени на Гюмюрджинското българско архиерейско наместничество].</ref>. Това вероятно е станало, тъй като през 1909/1910 г. за Киров се казва, че е ''„малко образован, но сравнително способен и трудолюбив учител, който е съумял да сдобие малко-много авторитет между селяните“'' <ref>НБКМ-БИА, Ф. 641, а.е.46 [Информация за учебното дело в Гюмюрджинския окръг за учебната 1909/1910 година].</ref>. Димитър Киров останал в Дерекьой поне до 1911 г., а през 1914 г. в селото като учител срещаме '''Димитър Стоянов''' от с. [[Манастир]] (Дедеагачко). Той учителствал вероятно две или три години, и през 1917 г. в Дерекьой отново се върнал '''Димитър Киров''', а за негова помощничка била назначена Елена Вардалиева от [[Кукуш]]. Последният български учител, който бил в селото вероятно две или три години – до установяването на гръцката административна власт – е Стилиян Петков Кълвачев от село [[Кръсто поле]] (Ксантийско).

[[FileФайл:Hristo_Zapryanov.png|thumbмини|200px|Христо Запрянов Белев и съпругата му Ламбрини Николова Димова (снимката е правена непосредствено преди да напуснат Дерекьой).]]След поражението на България в Първата световна война в Дерекьой е установена гръцка военна и административна власт. През 1922 г. в селото са настанени и първите гръцки бежанци от Мала Азия, напуснали домовете си след поражението във войната с Турция. За живота на българското население на Дерекьой по това време и причините то да напусне родното си село се говори в едно прошение от името на дерекьойци до българския легат в Солун г-н Делчев, писано от Христо Запрянов Белев:

"''Г-н Делчев, със настоящето си писмо-оплакване, жителите на селото Дерекьой, Гюмюрджинско, идем да ви изложим непоносимия живот и условията, които се създават от самата държава. Селото ни Дерекьой брои 96 къщи чисти българи, всички имотни хора. През 1922 година, октомври месец, държавата настани в селото ни 30 къщи (семейства) бежанци, които се разпределиха по къщята ни. Комисията реквизира храни и слама на една огромна сума, която и до днес не е заплатена на селяните. Нахранихме бежанците, а ние гладуваме. Населението бе изорало нивите си миналата година за посев, обаче бежанците безразборно навлязоха в нивите ни и ги заеха за себе си. Оплакванията ни не хванаха място. Не стигаше това ограбване на нивите ни, но накара бежанците властта да накара селяните със своя добитък да им засей миналата година всичките ниви и селяните цел месец работиха със добитъка си, така щото за себе си селяните не можаха да посеят нищо. Въпроса за селския кмет. Една най-голяма неприятност на селяните, почти не семинава 2 месеца ето ни изпратили нов кмет, на нова сметка пазарлък. Кмета иска 1000 драхми месечна заплата и селяните, ще не ще, приемат, и в края, продават добитъка, за да изплащат заплатите на кмета. Селския пъдяр Лазар Куклас е бежанец от Мала Азия, през месец юли тази година, повиква на помощ свои сънародници пъдари от околните села да дойдат в селотони, и щом идват те, веднага събират селяните в черквата, и започват да говорят на селяните: „Вие българите сте всички пропагандисти, за в полза на българите, всички сте комитаджии и затова трябва да ви изтрепем до един още сега“, и се започва побой на невинните селяни. Вдига се селото на крак, жени, деца, всички плачат, но никой не може да отърве от пъдарите селяните. Кмета на селото Панайот Жисо и помощника му Георги Стефов, отиват по молба на жените в черквата да видят какво става, щом пристигнат, и те биват набити добре от пъдарите, завързват ги със въже и така закарват в участъка на стражарите в с. Ирджан Хисар, и от там в Гюмюрджина. Властта, за да прикрие всичко случило се в селото назначи нов пъдар, но и той зет на Лазар Куклас (още по-голем звер от него). Същият пъдар Лазар Куклас, изпъден веч от селото, след 15 дни взима 10 души черкези и въоръжени добре всички, и в 11 часа през нощта влиза в селото. Залавят селянина Милош Стоев, разрезват му едната ръка на две, за да изкаже кои са в селото най-богатите хора, но Милош не изказва нищо, оставят го и налитат на къщата на Димитър Стоев Кирекчиев. [[ImageФайл:Derekyoy_starei.png|thumbмини|leftляво|200px|Димитър Стоев Кирекчиев (вляво) и Стоян Тодоров Карипов.]]

Когато зетят отивал да вземе булката постилали на двора в нейната къща един чул, обръщали върху него синик и го покривали с кърпа (''месал''). Върху месала слагали колак (''меденик, меденица'') и нареждали около него 4 – 5 по-малки хлебчета. След това две приятелки на булката я извеждали от къщи и заедно с нея обикаляли три пъти синика. После ергените изрязвали един кръг от колака, вдигали го три пъти, като викали „иху, иху“ и пак си го поставяли на мястото. Тогава булката се навеждала и разчупвали ''меденицата'' върху нея. Веднага след това децата се мушкали край нея, за да вземат малките самунчета, който може и се разбягвали. После вкарвали булката в къщата и&#768;ѝ, където я пребулвали с червено було. След това всички сватбари отивали в черквата, където двамата младоженци се венчавали и после се отправяли у зетя, където ставало същинското тържество.

* [http://alex.eled.duth.gr/depak/pandroso/texts/00.htm Ερεθίσματα από την Πάνδροσο („Стимули от Пандросос“) – книга на гръцки за село Дерекьой (Пандросос)]