Линеен кораб: Разлика между версии

{{към пояснение|Линеен кораб|Линеен кораб (пояснение)}}

'''Линеен кораб''' ({{lang-en|Battleship}}) е [[класификация на корабите|клас]] на най-мощните артилерийски [[корабна броня|бронирани]] кораби на [[XX век|XX столетие]]. До началото на [[Втората световна война]] линейните кораби се явяват символ на могъществото на [[Военноморски сили|ВМС]] на морските държави – средство за осигуряване на [[Господство по море|господството на морските]] [[Театър (военно дело)|ТВД]]. Линейните кораби са предназначени: за нанасяне на мощни артилерийски удари по корабите на противника (преди всичко по себеподобните линейни кораби), за осигуряване на бойната устойчивост на съединенията и за разрушаване на стратегическите брегови обекти на противника.

* в широк смисъл, това е кораб, предназначен за водене на [[бойни действия]] в състава на [[ескадра|ескадри]];

 

Другите нововъведения, залегнали в основата на новия тип кораби, стават централизираното управление на огъня от единен общокорабен пост и масирано използване на електрически механизми и корабна електромрежа (в частност [[телефон]]на), повишаващи [[скорост]]та и [[групиране на попаденията|точността]] на насочване на тежките оръдия. Силно се усъвършенстват и самите оръдия вследствие прехода към [[бездимен барут]] и производството на оръдията от високоякостни стомани. Вече за престрелка е достатъчен само главния кораб, а плаващите зад него кораби в [[килватерна колона|в килватера]] се ориентират по плясъците от неговите снаряди. Така, строя в килватерни колони отново позволява в Русия през 1907 г. да се върне термина ''линеен кораб''. В [[САЩ]], [[Англия]] и [[Франция]] термина „линеен кораб“ не е възраждан, а новите кораби продължават да се наричат „battleship“ или „cuirassé“. В Русия „линеен кораб“ си остава официалният термин, а на практика се утвърждава съкращението '''линкор'''.

[[Руско-японска война|Руско-японската война]] окончателно утвърждава превъзходството по скорост и [[далекобойност]] на артилерията като главни преимущества в морския бой. Дискусиите за нов тип кораби се води в много страни. Например, в [[Италия]] с идея за новия линкор се изказва [[Виторио Куниберти]], а в САЩ е планирано построяването на корабите от типа „Мичиган“, но англичаните успяват да изпреварят всички останали за сметка на промишлено-технологичното си превъзходство.

 

== Линкорите през Първата световна война ==

=== Линкорите на Великобритания ===

Появата на „Дредноут“ предизвиква потрес във военноморските кръгове в целия свят, слагайки началото на „дредноутната треска“<ref>{{cite|автор = Балакин С. В., Кофман В.Л.|заглавие = Дредноуты|страници = 4}}</ref>. Всички морски държави проявяват огромно желание да се обзаведат с корабите от нович тип<ref>{{cite|автор = Козлов Б.В.|заглавие = Линейные корабли типа „Орион“. 1903

-1930 гг|серия = |место = СпБ|издателство = Р.Р. Муниров|година = 2006|страници = 3|isbn = 5-98830-017-0}}</ref>. При това, тон в започналата гонка в морските въоръжения задава именно [[Великобритания]]<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VI. Огневая мощь и скорость.|серия = |место = СпБ|издателство = Галея-Принт|година = 2007|страници = 65|isbn = 978-5-8172-0112-3}}</ref>. В края на 1906 – началото на 1907 г. са заложени първите серийни линкори на Кралския флота – трите единици от типа „[[Линейни кораби тип „Белерофонт“|Белерофонт]]“{{Sfn|Conway ATWFS 1906 – 1921|22|2}}. От техническа гледна точка те са малко усъвършенстван вариант на „Дредноут“. Водоизместимостта незначително се увеличава за сметка на поставянето на по-тежка противоминна артилерия и противоторпедни прегради. Дебелината на бордовата броня при това е намалена<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VI. Огневая мощь и скорость.|страници = 68}}</ref>.

 

Следващата серия британски дредноути – трите кораба на типа „[[Линейни кораби тип „Сейнт Винсент“|Сейнт Винсент]]“, е заложена в периода 1907 – 1908 г{{Sfn|Conway ATWFS 1906 – 1921|23|2}}. Явявайки се развитие на проекта „Белерофон“, те се отличават от тях основно по оръдията на главния калибър. Техните [[12″ морско оръдие Mark XI|305-мм оръдия]] имат дължина на [[цев|ствола]] 50 калибра, вместо 45 калибра на предшествениците. Така, британците се опитват да увеличат бронепробиваемостта на своите оръдия, но опита показва недостатъците на това решение. Бронепробиваемостта нараства едва с 3%, теглото на кулите се увеличава с 50 [[тон]]а, а точността на стрелба се снижава поради повишената вибрация на стволовете<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VI. Огневая мощь и скорость.|страници = 75}}</ref>. Независимо от неуспеха с новите оръдия, следващата серия, включваща „[[Нептун (линеен кораб, 1909)|HMS Neptune (1909)]]“ и двете единици на малко отличаващия се от него тип „[[Линейни кораби тип „Колосус“|Колосус]]“, също ги получават на въоръжение. Основното отличие на новите кораби, заложени през 1909 г.{{Sfn|Conway ATWFS 1906 – 1921|25 – 26|2}}, става различното положение на кулите, с цел да се осигури бордов [[залп]] с всички оръдия на главния калибър. Опита претърпява неуспех, – поради риск от повреди от дулните газове по [[надстройка (морски термин)|надстройките]] огън на борда реално може да се води само от осем от десетте оръдия на главния калибър<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VI. Огневая мощь и скорость.|страници = 85}}</ref>.

На последващото развитие на британските линкори повлиява както политическите обстоятелства, така и опита от експлоатацията на първите дредноути. Първоначално [[Адмиралтейство на Великобритания|Британското Адмиралтейство]] планира да залага ежегодно по четири линкора, но преувеличените данни за строителството на линкори в другите страни, и преди всичко от Германия, предизвикват политическа криза във Великобритания, което води до удвояване на корабостроителните програми по залагане на големи кораби<ref>{{cite|автор = Козлов Б.В.|заглавие = Линейные корабли типа „Орион“. 1908 – 1930 гг|страници = 6}}</ref>.

 

В линкорите от типа „[[Линейни кораби тип „Орион“|Орион]]“, заложени 1909 – 1910 г.{{Sfn|Conway ATWFS 1906 – 1921|28|2}}, в количество четири единици, са използвани сериозни усъвършенствания. Линкорите за първи път имат [[13,5″ морско оръдие Mark V|343-мм оръдия]] с дължина на ствола 45 калибра, което дава солидно увеличаване на теглото на снаряда при повишаване на точността на стрелбата<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VII. Эпоха дредноутов|место = СпБ|издателство = Галея-Принт|година = 2008|страници = 3|isbn = 978-5-8172-0132-1}}</ref>. Всичките пет двуоръдейни кули успешно са разположени по [[диаметрална плоскост|диаметралната плоскост]], благодарение на което по борд вече действително могат да стрелят всичките десет оръдия на главния калибър<ref>{{cite|автор = Козлов Б.В.|заглавие = Линейные корабли типа „Орион“. 1908 – 1930 гг|страници = 4}}</ref>. Бронирането се усилва, а водоизместимостта съществено нараства<ref>{{cite|автор = Козлов Б.В.|заглавие = Линейные корабли типа „Орион“. 1908 – 1930 гг|страници = 16}}</ref>. По същество, това са първите британски линкор, проектирани без особена спешност и за това свободни от явните недостатъци на предшествениците<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VII. Эпоха дредноутов|страници = 5}}</ref>. Слабостите на „орионите“ са ниската [[Устойчивост (корабоплаване)|устойчивост]] и слабата подводна защита<ref>{{cite|автор = Козлов Б.В.|заглавие = Линейные корабли типа „Орион“. 1908 – 1930 гг|страници = 45}}</ref>.

Следващият тип линкори – „[[Линейни кораби тип „Кинг Джордж V“|Кинг Джордж V]]“, – четирите единици на който са заложени през 1911 г.{{Sfn|Conway ATWFS 1906 – 1921|30|2}}, практически повтаря „Орион“, но с някои усъвършенствания<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VII. Эпоха дредноутов|страници = 21}}</ref>. Тази линия продължават четирите линкора от типа „[[Линейни кораби тип „Айрън Дюк“|Айрън Дюк]]“. Тяхното залагане се състоява през 1912 г<ref>{{cite|заглавие = Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1906 – 1921|pages = 31}}</ref>. По-големи, отколкото предшествениците, те носят 152-мм артилерия като противоминен калибър, макар и неудачно поставена<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VII. Эпоха дредноутов|страници = 29, 32}}</ref>. Бронирането отново се усилва. Както и предходните линкори, типа „Айрън Дюк“ има скорост около 21 възела<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VII. Эпоха дредноутов|страници = 33 – 34}}</ref>.

Първоначално се предполага залагането през 1912 г. на нова серия линкори като подобрен „Айрън Дюк“, обаче [[Уинстън Чърчил]], станал година преди това [[Лордове на Адмиралтейството|Първи лорд на Адмиралтейството]], заповядва да се преработи проекта под [[15" морско оръдие Mk I|оръдия калибър 381-мм]], които още даже не съществуват<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VII. Эпоха дредноутов|страници = 46}}</ref>. Волунтаристското решение на Чърчил все пак се оказва много успешно и води до появата на линкорите от типа „[[Линейни кораби тип „Куин Елизабет“|Куин Елизабет]]“. Броя на оръдейните кули на тях е съкратен до четири, поставени по линейно-терасовидната схема в носа и кърмата, но теглото на бордовия залп се получава по-голям, отколкото при който и да е от по-ранните линкори<ref name="Х1">{{cite|автор = Михайлов А.А.|заглавие = Линейные корабли типа „Куин Элизабет“|серия = Боевые корабли мира|место = СпБ|издателство = |година = 2001|страници = 3}}</ref>. Освободеното в средната част на линкорите пространство е използвано за поместване на допълнителни енергоагрегати, което позволява да се качи скоростта до 24 възела<ref name="Х1"/>. Бронирането се усилва незначително<ref>{{cite|автор = Михайлов А.А.|заглавие = Линейные корабли типа „Куин Элизабет“|страници = 9}}</ref>, увеличава се водоизместимостта. Линкорите от типа „Куин Елизабет“ стават първите линейни кораби с чисто нефтено отопление на [[парен котел|котлите]]<ref>{{cite|автор = Михайлов А.А.|заглавие = Линейные корабли типа „Куин Элизабет“|страници = 4}}</ref>. Планира се постройката на четири кораба, но фактически в периода 1912 – 1913 г. залагат пет единици{{Sfn|Conway ATWFS 1906 – 1921|33|2}}.

 

 

=== Линкорите на Германия ===

Появата на „Дредноута“ не води до радикални промени в корабостроителните програми на [[Германска империя|Втория Райх]], но вместо предполагащото се по-рано строителство на броненосци сега е решено да се строят същият брой линкори<ref name="Ж1">{{cite|автор = Мужеников В.Б.|заглавие = Линейные корабли Германии. Ч. I|серия = |место = СпБ|издателство = Р.Р. Муниров|година = 2005|страници = 6|isbn = 5-98830-005-7}}</ref>. Първите линкори в [[Кайзерлихе Марине|германския флот]] стават четирите кораба на типа „[[Линейни кораби тип „Насау“|Насау]]“, заложени през 1907 г<ref>{{cite|автор = Печуконис Н.И.|заглавие = Дредноуты Кайзера. Стальной кулак Имперской политики|серия = |место = М|издателство = Военная книга|година = 2005|страници = 12|isbn = 5-902-863-02-3}}</ref>.

 

 

Последните линкори, построени за кайзеровия флот, стават корабите от типа „[[Линейни кораби тип „Байерн“|Байерн]]“. Те са заложени 1913 – 1915 г., всичко четири единици, но в строя влизат само първите два. В тези линкори германските корабостроители се опитват да вложат всички технически достижения на онова време. Желаейки с един скок да преодолеят изотставането си от британските линкори по огнева мощ, германците решително преминават към максимално възможният към момента калибър. Въоръжението им се състои от осем нови 380-мм оръдия, разположени по линейно-терасовидната схема. Така, новите германски линкори не отстъпват по реална огнева мощ на най-новите британски противници. При това, линкорите от типа „Байерн“ превъзхождат своите противници по степента на брониране и [[бойна устойчивост]].

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#8B4513; color:#fff"

 

=== Линкорите на Франция ===

Макар предложения да се строят линкори с еднородна артилерия да е издигана във Франция още през 1904 г., депутатите на [[Национално събрание (Франция)|Националното събрание]] предпочитат да разходват средствата основно за сухопътната армия, а в морето се разчита на съюзният британски флот<ref>{{cite|автор = Александров Ю.И.|заглавие = Линейные корабли типа „Курбэ“. 1909 – 1945 гг.|место = СпБ|издателство = Муниров Р.Р.|година = 2007|страници = 3|isbn = 978-5-98830-025-0}}</ref>. В резултат, [[Въоръжени сили на Франция#Видове въоръжени сили|френския флот]] в края на 1900-те години се премества по бойна сила от второ място в света на четвърто<ref>{{cite|автор = Александров Ю.И.|заглавие = Линейные корабли типа „Курбэ“. 1909 – 1945 гг.|страници = 7}}</ref>.

 

 

Проблемите с ограничаването на размерите на строящите се линкори водят фреските конструктори до използването на нетрадиционни решения. Желаейки да повишат силата на линкорите без увеличаване на водоизместимостта, те за първи път в света използват на следващия проект четириоръдейни кули, което позволява да се поставят на линкорите от типа „[[Линейни кораби тип „Норманди“|Норманди]]“ дванадесет 340-мм оръдия<ref>{{cite|автор = Балакин С. В., Кофман В.Л.|заглавие = Дредноуты|страници = 28}}</ref>. През 1913 г. залагат четири кораба, през 1914 г. към тях се добавя още един. Началото на Първата световна война, изхода от която за Франция се решава на сушата, води до прекратяването на строителството{{Sfn|Conway ATWFS 1906 – 1921|198|2}}. През 1915 г. се предвижда залагането на четири линкора от типа „[[Линейни кораби тип „Лион“|Лион]]“. При малък ръст на водоизместимостта по сравнение с „Нормандиите“, „Лионите“ трябва да носят по 16 340-мм оръдия в четири кули. Във връзка с войната залагането на корабите е отменено{{Sfn|Conway ATWFS 1906 – 1921|199|2}}.

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#326; color:#fff"

 

След създаването на проекта за линкора „Император Николай Първи“ конструкторските работи продължават. Създадени са проекти за линейни кораби от: инженерите [[Линкор проект на инженер Бубнова|Бубнов]], [[Линкор проект на инженер Гаврилов|Гаврилов]] и [[Линкор проект на инженер Костенко|Костенко]], а също и от Путиловската корабостроителница.<ref>{{cite|автор = Сергей Виноградов|заглавие = Последние Исполины Российского императорского флота|ответственный = |издание = |место = |издательство = |год = |страницы = |страниц = |isbn = }}</ref>

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#9400D3; color:#fff"

[[Файл:Italian battleship Dante Alighieri.jpg|320px|мини|дясно|„Данте Алигери“]]

Независимо от това, че един от „отците“ на идеята за дредноута е италианският корабостроител В. Куниберти, италианският флот подготвя проекта за своя първи линкор едва през 1908 г. Въпреки това „[[Данте Алигери (линеен кораб, 1910)|Данте Алигери]]“, заложен през 1909 г., се оказва по много параметри новаторски кораб. Така например, за първи път на линкор са използвани триоръдейни кули на главния калибър, като всички те са разположени по диаметралната плоскост, в т.ч. на [[мидъл]]а, което дава възможност да се стреля по борда с всички стволове, но изключва възможността за дълбока модернизация<ref name="Ю1"/>. За първи път противоминната артилерия е частично поместена в кули. По останалото това е типичен кораб на италианската корабостроителна школа – бързоходен, слабо защитен, с невисока мореходност и малка далечина на плаването. Двете последни характеристики италианските моряци смятат за малозначими в [[Средиземно море]].

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#0000CD; color:#fff"

 

=== Линкори на другите европейски страни ===

Към създаването на линкори от дредноутския тип [[Военноморски сили на Австро-Унгария|австро-унгарският флот]] пристъпва през 1908 г., след получаването на известия за залагането в Италия на линкора „Данте Алигери“<ref>{{cite| автор= Виноградов С.Е.| заглавие = Линкоры типа „Вирибус Унитис“|издание= Морская коллекция|година= 2001|брой= 3|страници = 2}}</ref>. Проекта е подготвен през 1909 г.<ref>{{cite| автор= Виноградов С.Е.| заглавие = Линкоры типа „Вирибус Унитис“|страници = 4}}</ref>, през 1910 г. се състои залагането на първите два кораба от типа „[[Линейни кораби тип „Тегетхоф“|Тегетхоф]]“<ref group="Бележки">Също известни и като тип „Вирибус Унитис“.</ref>, през 1912 г. залагат още два<ref>{{cite| автор= Виноградов С.Е.| заглавие = Линкоры типа „Вирибус Унитис“|страници = 18}}</ref>. Пред конструкторите е поставена задачата да вместят максимaлна огнева мощ в ограничена водоизместимост. Характеристиките за далечина на плаване и мореходност са смятани за малозначими за линкори, предназначени да действат в [[Адриатическо море]]. Поставената задача до известна степен е изпълнена – линкорите от типа „Вирибус Унитис“ получават 12 мощни 305-мм оръдия, поместени в триоръдейни кули по линейно-терасовидната схема<ref>{{cite| автор= Виноградов С.Е.| заглавие = Линкоры типа „Вирибус Унитис“|страници = 30}}</ref>. Цената за солидното за сравнително неголемите кораби въоръжение става крайно плътната компоновка и намаленото по дебелина брониране. Главните недостатъци на проекта са малката устойчивост и съвършено неудовлетворителната подводна защита<ref>{{cite| автор= Виноградов С.Е.| заглавие = Линкоры типа „Вирибус Унитис“|страници = 31 – 32}}</ref>.

 

Освен това, идеята да получи линкори има място и във [[кралски военноморски сили на Нидерландия|флота]] на [[Нидерландия]]<ref>{{cite|автор = Трубицын С.Б.|заглавие = Линкоры второстепенных морских держав|страници = 18}}</ref>. Без да разполага с опит за построяванто на толкова големи и сложни кораби, холандците се обръщат за помощ към корабостроителите на Великобритания и Германия. През 1914 г. за разглеждане от купувача са представени редица проекти за линкори с оръдия калибър 343 или 356 мм<ref>{{cite|автор = Трубицын С.Б.|заглавие = Линкоры второстепенных морских держав|страници = 20 – 21}}</ref>. Обаче започналата война слага край на тези планове<ref>{{cite|автор = Трубицын С.Б.|заглавие = Линкоры второстепенных морских держав|страници = 22}}</ref>.

 

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#B8860B; color:#fff"

 

=== Линкорите на САЩ ===

Конструирането на американските линкори се води съвършенно независимо от другите страни от 1901 г. Убедили се, че 203-мм оръдия, използвани на американските броненосци като втори калибър, не могат да пробиват дебелата броня на очакваните дистанции на бой, американските моряци пожелават да имат кораб, носещ еднородна тежка артилерия<ref>{{cite|автор = Friedman N.|заглавие = U.S. Battleships: An Illustrated Design History|место = Annapolis, Maryland, U.S.A.|издателство = Naval Institute Press|година = 1985|pages = 51|isbn = 0-087021-715-1 }}</ref>. Проектирането на първите дредноути на [[Военноморски сили на САЩ|флота на САЩ]] се води в условията на постановено от [[Конгрес на САЩ|Конгреса]] ограничение на водоизместимостта на стойност 16 000 тона, тъй като конгресмените упрекват флота в стремеж да строи прекалено големи и скъпи кораби<ref>{{cite|автор = Friedman N.|заглавие = U.S. Battleships: An Illustrated Design History|pages = 55}}</ref>.

 

 

Още в хода на строителството на линкорите от типа „Саут Каролина“ става ясно, че те видимо отстъпват на новозалаганите капитални кораби на европейските страни. Този факт произвежда неприятно впечатление на американските законодатели, и ограничаването на водоизместимостта е свалено<ref>{{cite|автор = Friedman N.|заглавие = U.S. Battleships: An Illustrated Design History|pages = 63}}</ref>. Това позволява на американците да построят своите първи пълноценни линкори – двойката от типа „[[Линейни кораби тип „Делауеър“|Делауеър]]“, заложени през 1907 г. Водоизместимостта им рязко се увеличава, което позволява да се постави пета кула на главния калибър, да се усили бронирането, да се подобри мореходността, а скоростта да достигне до 21 възела. При това ниската икономичност на първите парни турбини на [[крейсерска скорост|крейсерски скорости]] принуждава флота да постави на един от линкорите парни машини<ref>{{cite|автор = Friedman N.|заглавие = U.S. Battleships: An Illustrated Design History|pages = 69}}</ref>.

Етапен за американския флот, а също и за световното корабостроене става проекта „[[Линейни кораби тип „Невада“|Невада]]“. На тези кораби, строителството на които започва през 1912 г., след дълго прекъсване е използвана схемата за бронева защита „всичко или нищо“ ({{lang-en|All or nothing}}), първоначално тя се нарича „френска“, вече я назовават „[[всичко или нищо (система за брониране)|американска]]“. Идеята ѝ се заключава в създаването на своеобразна бронирана кутия в централната част на кораба, която защитава всички жизнено важни центрове, като бронята е с максималното възможна дебелина. При това крайщата на кораба остават съвършенно небронирани, но в условията на боеве на големи дистанции, за каквито се готви флота на САЩ, това изглежда като незначителна жертва. Отличителната особеност на този типа е лошата управляемост и ниската скорост, поради което те, по времето на Първата световна война са използвани, както и линкорите от типа „Саут Каролина“ за охрана на [[конвой|конвои]].

 

=== Линкорите на страните от Латинска Америка ===

{{main|Южноамериканска дредноутна гонка}}

В края на [[XIX век|XIX]] – началото на [[XX век]] флотите на враждуващите помежду си [[Аржентина]] и [[Чили]] се попълват с цяла поредица мощни броненосци и [[крайцер]]и европейска постройка. На техния фон [[Военноморски сили на Бразилия|флота на Бразилия]] изглежда устарял, което предизвиква сериозно безпокойство в страната. Икономическия ръст на страната позволява на бразилците да приемат през 1904 г. програма за обновление на флота. Първоначално е планирано да се поръчат във Великобритания три броненосеца с еднородна артилерия калибър 254 мм, но след влизането в бойния състав на Кралския флот на „Дредноут“, бразилците преподписват контракта за нов проект.

 

 

Към 1910 г., когато новите бразилски линкори влизат в строй, водещите морски държави вече са заложили доста по-силни кораби. Не желаейки да се предава, бразилският флот поръчва през 1910 г. във Великобритания линкора „[[Еджинкорт (линеен кораб, 1913)|Рио де Жанейро]]“, въоръжен с 12 356-мм оръдия, което ще го направи най-силният в света<ref>{{cite|автор = Козлов Б.В.|заглавие = Линейные корабли „Эджинкорт“, „Канада“ и „Эрин“. 1910 – 1922 гг|страници = 4}}</ref>. Изучава се въпроса за поръчката на още един линкор, получил името „Риашуело“. В случай на построяването му той би станал най-мощно въоръженият линкор на 1910-те години, тъй като на него се планира да се поставят или 15 381-мм оръдия, или 10 406-мм<ref>{{cite|автор = Трубицын С.Б.|заглавие = Линкоры второстепенных морских держав|место = СпБ|издателство = Р.Р. Муниров|година = 1998|страници = 17|isbn = 5-00-001688-2}}</ref>. Обаче възникналите в Бразилия икономически проблеми, в съчетание с [[бунт]]а във флота, принуждават [[Президент на Бразилия|президента на страната]] [[Ермес Фонсека|Р. де Фонсека]] да се откаже от поръчката на „Риашуело“ и да намали изискванията към „Рио де Жанейро“<ref>{{cite|автор = Sandler S. |заглавие = Battleships. An illustrated history of their impact|pages = 97}}</ref><ref>{{cite|автор = Трубицын С.Б.|заглавие = Линкоры второстепенных морских держав|страници = 15}}</ref>. В окончателния си вариант „Рио де Жанейро“ носи 14 оръдия калибър 305 мм и има по-малка водоизместимост<ref>{{cite|автор = Козлов Б.В.|заглавие = Линейные корабли „Эджинкорт“, „Канада“ и „Эрин“. 1910 – 1922 гг|страници = 5}}</ref>. Но даже такъв кораб се оказва за Бразилия прекалено скъп и през 1913 г., още в хода на достройката, линкора е продаден на Турция<ref name="З2"/>.

Превъоръжаването на бразилския флот предизвиква, на свой ред, безпокойство в другите големи страни на региона. Обаче, за разлика от бразилците, аржентинците не залагат на конкретен производител, а провеждат два международни конкурса за най-добър проект за линкор, като използват достатъчно съмнителни, от гледна точка деловата [[етика]], методи<ref>{{cite|автор = Балакин С. В., Кофман В.Л.|заглавие = Дредноуты|страници = 51}}</ref>. В тях вземат участие 15 компании от различни страни, но крайна сметка контракта за двата линкора от типа „[[Линейни кораби тип „Ривадавия“|Ривадавия]]“, с възможност за поръчка на трети, е подписан с американски корабостроители<ref>{{cite|автор = Трубицын С.Б.|заглавие = Линкоры второстепенных морских держав|страници = 3}}</ref>. Тези линкори са получени от [[Военноморски сили на Аржентина|аржентинския флот]] в периода 1914 – 1915 г. Те носят отпечатъка на американската корабостроителна школа<ref>{{cite|автор = Sandler S. |заглавие = Battleships. An illustrated history of their impact |pages = 99}}</ref>, имат по 12 305-мм оръдия в шест кули, като всичките могат да стрелят по борда. По своите възможности линкорите от типа „Ривадавиа“ напълно уравновесяват бразилските, а след отказа на Бразилия от „Рио де Жанейро“ строителството на третия е признато за ненужно<ref>{{cite|автор = Трубицын С.Б.|заглавие = Линкоры второстепенных морских держав|страници = 4}}</ref>.

 

 

„Алмиранте Латоре“ влиза в състава на Кралския флот като „Канада“. След войната той преминава основен [[ремонт на кораба|ремонт]] и е изкупен от Чили през 1920 г. Що се касае втория линкор, „Алмиранте Кохрейн“, то него британците решават да престрят като [[самолетоносач]]. До края на военните действия работите не са завършени, и възниква въпроса за обратното преустройство от самолетоносач в линкор, още повече, че чилийците не са се отказвали от своята поръчка. В крайна сметка, разходите на чилийците са компенсирани с предаването на [[Подводница|подводни лодки]] и [[самолет]]и<ref>{{cite|автор = Трубицын С.Б.|заглавие = Линкоры второстепенных морских держав|страници = 46}}</ref>, а бившият линкор влиза в състава на британския флот като самолетоносача „[[Игъл (самолетоносач, 1918)|Игъл]]“<ref>{{cite|автор = Балакин С.А., Дашьян А.В., Морозов М.Э.|заглавие= Авианосцы Второй мировой войны|место= М|издателство = КОллекция;Яуза;ЭКСМО|година= 2006|страници = 25|isbn = 5-699-17428-1}}</ref>.

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#6A5ACD; color:#fff"

 

=== Линкорите на Япония ===

От опита в сраженията на руско-японската война командването на [[Императорски военноморски флот на Япония|Императорския флот на Япония]] се убеждава, че 305-мм оръдия на броненосците се оказват най-ефективните средства за поражение на големи кораби. В резултат, е взет курс към строителството на линеен флот снабден само с тежка артилерия като главен калибър. Първите линкори биха могли да станат „[[Сацума (броненосец, 1906)|Сацума]]“ и „[[Аки (броненосец, 1907)|Аки]]“, които се предполага да носят единен 12" калибър. Но тък като промишлеността не може бързо да произведе искания брой 305-мм оръдия, корабите получават смесено въоръжение от 305-мм и 254-мм оръдия<ref>{{cite|автор = Рубанов О.А., Трубицын С.Б.|заглавие= Линейные корабли Японии. 1909 – 1945 гг|место= СпБ|издателство = Р.Р. Муниров|година= 2007|страници = 3|isbn = 978-5-903740-01-7}}</ref>. Така, „Сацума“ и „Аки“ си остават в класа на броненосците, макар и много мощни.

 

Първите японски линкори с единен 305-мм главен калибър стават двете единици от типа „[[Линейни кораби тип „Кавачи“|Кавачи]]“, заложени през 1909 г. Проекта се оказва не напълно успешен. Шестте двуоръдейни кули са разположени по образеца на немските линкори от типа „Насау“ – по една в краищата и по две на всеки борд. По борда може да се стреля само с осем ствола<ref name="Р1">{{cite|автор = Рубанов О.А., Трубицын С.Б.|заглавие= Линейные корабли Японии. 1909 – 1945 гг|страници = 4}}</ref>. Обаче оръдията в краищните и бордовите кули са от различен модел и се отличават по балистичните си характеристики, което крайно затруднява коригирането на огъня на големите дистанции. Това е резултат от решение, предизвикано от стремеж към икономии<ref>{{cite|автор = Балакин С. В., Кофман В. Л.|заглавие = Дредноуты|страници = 46}}</ref>, което води до снижаване на реалната им бойна мощ, поради което и много експерти не смятат типа „Кавачи“ за пълноценни линкори<ref name="Р1"/>.

Следващите линкори на японския флот се създават под влиянието на проекта за [[линеен крайцер]] „[[Линейни крайцери тип „Конго“|Конго]]“, разработен и построен от британската компания „[[Vickers-Armstrongs|Викерс]]“. Типа „[[Линейни кораби тип „Фусо“|Фусо]]“ се проектира с техническата помощ на тази фирма и става първият пълноценен дредноут на императорския флот<ref name="Р1" />. Бъдейки съпоставим по размери с „Конго“, „Фусо“ носи 12 356-мм оръдия вместо осем, като всички те могат да стрелят по борда, неговата бронева защита също е съществено усилена. Цената за тези преимущества става значително по-маломощната енергетична установка, но скоростта от 22,5 възела се считала тогава за много прилична за линкор<ref name="Р1" />. Двата кораба от типа „Фусо“ са заложени в периода 1912 – 1913 г.

 

Серията от двата линкора от типа „[[Линейни кораби тип „Исе“|Исе]]“, заложени през 1915 г., става развитие на типа „Фусо“. От своите [[прототип]]и те се отличават с различното разположение на кулите на главния калибър, направено с цел по-добра защита на [[погреб за боеприпаси|погребите за боеприпаси]]<ref>{{cite|автор = Рубанов О. А., Трубицын С. Б.|заглавие= Линейные корабли Японии. 1909 – 1945 гг|страници = 26}}</ref>, някои изменения в разпределението на бронята и противоминната артилерия с намален калибър, въведени с оглед физическите възможности на японските [[комендор]]и<ref name="А1">{{cite|автор = Апальков Ю. В.|заглавие= Боевые корабли японского флота. Линкоры и авианосцы. 10.1918 – 8.1945|место= СПб.|издателство = Дидактика|година= 1997|страници = 88|isbn = 5-88053-023-X}}</ref>. Тези линкори стават едни от най-мощните кораби в света, влезли в строй в хода на Първата световна война<ref>{{cite|автор = Балакин С. В., Кофман В. Л.|заглавие = Дредноуты|страници = 48}}</ref>.

Последните японски линкори, заложени в годините на войната стават двете единици на типа „[[Линейни кораби тип „Нагато“|Нагато]]“. Проекта се създава като бързоходен линкор по образец на британския „Куин Елизабет“<ref>{{cite|автор = Рубанов О. А.|заглавие= Линейные корабли типа „Нагато“. 1917 – 1945 гг|место= Самара|издателство = Р.Р. Муниров|година= 2005|страници = 3|isbn = 5-98830-006-5}}</ref>. В сравнение с прототипа „Нагато“ има по-мощна артилерия, състояща се от 410-мм оръдия и превъзходство по скорост на хода, като последното се държи в най-строга тайна<ref>{{cite|автор = Рубанов О. А.|заглавие= Линейные корабли типа „Нагато“. 1917 – 1945 гг|страници = 8}}</ref>. Линкора „Нагато“ външно чувствително се отличава от по-ранно построените линкори. Седловатата палуба, наклоненена напред, лъжицообразният в горната си част [[нос (корабоплаване)|форщевен]], високите [[мачта (корабоплаване)|мачти]] – стават отличителната черта на новия линкор<ref>{{cite|автор = Рубанов О. А.|заглавие= Линейные корабли типа „Нагато“. 1917 – 1945 гг|страници = 6}}</ref>. Заложени в периода 1917 – 1918 г., те влизат в строй вече след войната и сле упорити дипломатически преговори. Към момента на влизането им в строй това са най-силните линкори и нито един кораб в света не може да се сравни с тях с такова съчетание на скорост, броня и мощ на залпа<ref>{{cite|автор = Рубанов О. А.|заглавие= Линейные корабли типа „Нагато“. 1917 – 1945 гг|страници = 7}}</ref>.

 

== Линейните крайцери ==

{{main|Линеен крайцер}}

Линейните крайцери, появили се в края на 1900-те години, стават последващо развитие на [[Броненосен крайцер|броненосните крайцери]]. Преоценката на резултатите от дейността на крайцерския отряд на адмирал Камимура в хода на [[Руско-японска война|руско-японската война]], води у адмиралите в редица страни до желанието да се създаде тип кораб, който да съответства на линкорите така, както броненосните крайцери на броненосците. Специален комитет на британското Адмиралтейство под ръководството на адмирал Фишър стига до извода за необходимост от поставянето на новите кораби на оръдия от максимално достъпния тогава калибър – 305 мм<ref>{{cite|автор = Burr L|заглавие = British battlecruisers. 1914 – 1918|серия = New Vanguard|место = Oxford|издателство = Osprey Publishing Ltd|година = 2006|страници = 5|isbn = 1-84603-008-0}}</ref>. Стремежа да се даде много по-голяма, отколкото на „Дредноут“ скорост, при ограничената водоизместимост води до съществено отслабване на броневата защита. Така се появяват родоначалниците на новия клас – линейните крайцери от типа „[[Линейни крайцери тип „Инвинсибъл“|Инвинсибъл]]“ ({{lang-en|Invincible}}), вступившие в строй в 1908 – 1909 годах.

 

 

• бързо обкръжаване на противника в хода на бойните действия<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VI. Огневая мощь и скорость.|страници = 49}}</ref>.

Военноморската общественост приема новият клас ''capital ships'' нееднозначно, особени нарекания предизвиква слабата и непълна бронева защита. Въпреки това, британският флот продължава развитието на този тип, построявайки отначало 3 крайцера от типа „[[Линейни крайцери тип „Индефатигейбъл“|Индефатигейбъл]]“ ({{lang-en|Indefatigable}}) – усъвършенствана версия на „Инвинсибъл“, а след това преминава към построяването на линейни крайцери с артилерия калибър 343 мм. Те са 3 крайцера от типа „[[Линейни крайцери тип „Лайън“|Лайън]]“ ({{lang-en|Lion}}), а също построеният в единствен екземпляр „[[Тайгър (линеен крайцер, 1913)|Тайгър]]“ ({{lang-en|Tiger}})<ref>{{cite|автор = Балакин С. В. Кофман В. Л.|заглавие = Дредноуты|серия = Флот|место = Москва|издателство = Техника-Молодёжи|година = 2004|страници = 32|isbn = 5-93848-008-6}}</ref>. Тези кораби вече надминават съвременните им линкори по размери, доста са бързоходни, но тяхното брониране, макар и да се усилва по сравнение с „Инвинсибъл“, все така не отговаря на изискванията за бой с аналогично въоръжен противник<ref>{{cite|автор = Паркс О.|заглавие = Линкоры Британской империи. Ч. VII. Эпоха дредноутов|серия = |место = СпБ|издателство = Галея-Принт|година = 2008|страници = 13|isbn = 978-5-8172-0132-1}}</ref>.

 

Вече в хода на Първата световна война, англичаните продължават строителството на линейни крайцери в съответствие с концепцията на върналият се към ръководството Фишър – максималната възможна скорост в съчетание с максимално силно въоръжение, но при слабо брониране. В резултат Кралският флот получава 2 линейни крайцера от типа „[[Ринаун (линеен крайцер, 1916)|Ринаун]]“, а също 2 леки линейни крайцера от типа „[[Корейджъс (линеен крайцер, 1916)|Корейджъс]]“ и 1 от типа „[[Фюриъс (линеен крайцер, 1916)|Фюриъс]]“, като последният започват да преустрайват на полусамолетоносач още преди влизането му в строй. Последният линеен крайцер на Великобритания, въведен в строй, става „[[Худ (линеен крайцер, 1918)|Худ]]“, като неговият проект е значително изменен след неудачното за британските линейни крайцери Ютландско сражение. Бронирането на кораба е рязко усилено, и той фактически става линкор-крайцер, т.е. пълноценен линеен крайцер.

Много по-различен подход към проектирането на линейни крайцери имат германските военни корабостроители. В определена степен жертвайки мореходността, далечината на плаване и даже огнева мощ, те отделят много голямо внимание на [[живучест]]та на (в т.ч. и бронезащитата) своите линейни крайцери. Още първият германски линеен крайцер „[[Фон дер Тан (линеен крайцер, 1909)|Фон дер Тан]]“ ({{lang-de|Von der Tann}}), отстъпвайки на „Инвинсибъл“ по тегло на бордовия залп, чувствително превъзхожда британските си аналози по защитеност<ref>{{cite|автор = Staff G.|заглавие = German battlecruisers. 1914 – 1918|серия = New Vanguard|место = Oxford|издательство = Osprey Publishing Ltd | година = 2003|страници = 6|isbn= 1-84603-009-9}}</ref>.

 

Впоследствие, развивайки успешният проект, Германия въвежда в състава на своя флот линейните крайцери от типа „[[Линейни крайцери тип „Молтке“|Молтке]]“ ({{lang-de|Moltke}}) (2 единици) и техният усъвършенстван вариант – „[[Зейдлиц (линеен крайцер, 1912)|Зейдлиц]]“ ({{lang-de|Seydlitz}}). След това германският флот се попълва от линейни крайцери с артилерия калибър 305-мм, против 280-мм на ранните кораби. Това са „[[Дерфлингер (линеен крайцер, 1913)|Дерфлингер]]“ ({{lang-de|Derfflinger}}), „[[Лютцов (линеен крайцер, 1913)|Лютцов]]“ ({{lang-de|Lützow}}) и „[[Хинденбург (линеен крайцер, 1915)|Хинденбург]]“ ({{lang-de|Hindenburg}}) – по мнение на експертите, най-удачните линейни крайцери по времето на Първата световна война.

Още в хода на войната, немците залагат 4 линейни крайцера от типа „[[Линейни крайцери тип „Макензен“|Макензен]]“ ({{lang-de|Mackensen}})<ref>{{cite|автор = Мужеников В. Б.|заглавие = Линейные крейсера Германии|серия = Боевые корабли мира|место = СпБ|издателство = Корабли и сражения|година = 1998|страници = 132|isbn = }}</ref> и 3 от типа „[[Линейни крайцери тип „Eрзац Йорк“|Ерзац Йорк]]“ ({{lang-de|Ersatz Yorck}}). Първите носят артилерия калибър 350-мм, на вторите е планирано да се поставят 380-мм оръдия<ref>{{cite|автор = Мужеников В. Б.|заглавие = Линейные крейсера Германии|страници = 140}}</ref>. Двата типа се отличават с мощна бронева защита при умерена скорост на хода, но до края на войната нито един от строените кораби не влиза в строй.

 

При сключването на съглашението Англия се ориентира към характеристиките на своите кораби от типа „Куин Елизабет“, които със своите събратя от типа „R“ съставят основата на английския флот. В Америка изхождат от данните на последните кораби от „стандартния тип“ на серията „Уест Вирджиния“. Най-силните кораби на японския флот стават близките до тях бързоходни линкори от типа „Нагато“.

 

Съглашение установява „военноморска ваканция“, със срок от 10 години, когато не трябва да се залагат големи кораби, изключение е направено само за двата английски линкора от типа „[[Линейни кораби тип „Нелсън“|Нелсън]]“, станали, по този начин, единствените кораби, построени с всички ограничения. За това се налага кардинално да се преработи проекта, помествайки всичките три кули на на проекта G3 в носовата част на корпуса и да ограничат с двувалова силова установка.

 

 

=== Линкорите на Великобритания ===

За времето на „линкорната ваканция“ Кралският флот активно се занимава с модернизацията на своите устаряващи линкори. Усилва се тяхното брониране, особено на линейните крайцери, поставят се нови системи за управление на огъня, увеличават се ъглите на възвишение на оръдията, което води към съществено повишаване на далечината на стрелба. Почти всички кораби получават възможност за пуск на хидросамолети, доста видимо се усилва зенитната артилерия. В някои случаи, обема на модернизационните мероприятия се оказва толкова голям, че в стария корпус фактически се строи нов кораб. Въпреки това, линейният флот на Великобритания постепенно устарява.

 

 

Конструктивно кораба напомня своите непосредствени предшественици, но с изобилие от подобрения, предизвикани от натрупването на военен опит. [[мореходни качества|Мореходността]] им се оценява като най-добрата сред всички линкори на Втората световна война, поставено е много ново оборудване, зенитните средства на близката зона са представени от ефективните автомати „[[Bofors L60|Бофорс]]“. Като цяло, макар „Вангард“ и да отстъпва на най-добрите чуждестранни аналози по огнева мощ, със задачата да се построи нелош линкор на приемлива цена британците се справят. Обаче не успяват да се справят с другата – да построят такъв кораб бързо. Независимо от всичките усилия „Вангард“ не попада във Втората световна война и влиза в строй едва през 1946 г., ставайки последният линкор на Кралския флот.

{| class="wikitable" style="margin-left: 8px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#008000; color:#fff"

 

=== Линкорите на Германия ===

След края на Първата световна война военноморските сили на [[Ваймарска република|Ваймарската република]] – [[райхсмарине]], са ограничени от положенията на [[Версайски договор|Версайския договор]]. В частност, водоизместимостта на корабите не може да надвишава 10 000 тона, а калибъра на артилерията – 280 мм. Въпреки това, ръководството на германския флот развива планове за активни действия против превъзходящите сили на потенциалните противници в рамките на [[доктрина]]та за „[[крайцерска война]]“, която получава официално признание след назначаването за началник на морското командване на [[адмирал]] [[Ерих Редер]]<ref>{{cite|автор = Патянин С.В., Морозов М.Э., Нагирняк В.А.|заглавие = Кригсмарине. Военно-морской флот Третьего Рейха|место = М|издателство = Коллекция;Яуза; ЭКСМО|година = 2009|страници = 4 – 5|isbn = 978-5-699-29857-0}}</ref>. В рамките на тази концепция са построени първите големи кораби на новия немски флот – „джобните линкори“ от типа „[[тежки крайцери тип „Дойчланд“|Дойчланд]]“, зачислени по политически причини като броненосци, но фактически нестандартни [[Тежък крайцер|тежки крайцери]], предназначени за действия по комуникациите<ref>{{cite|автор = Кофман В.Л.|заглавие = Карманные линкоры фюрера. Корсары Третьего Рейха|место = М|издателство = Коллекция;Яуза; ЭКСМО|година = 2007|страници = 9|isbn = 978-5-699-21322-1}}</ref>. Появата на „[[Линейни кораби тип „Дюнкерк“|Дюнкерк]]“ прави „дойчландите“ морално устарели кораби. Направен е опит да се създаде на базата на „джобния линкор“ на по-мощна бойна единица. През 1934 г. са заложени четвъртия и петия „броненосци“, станали развитие на типа „Дойчланд“<ref>{{cite|автор = Сулига С.В.|заглавие = Линкоры „Шарнхорст“ и „Гнейзенау“|место = М|издателство = Коллекция;Яуза; ЭКСМО|година = 2006|страници = 7 – 8|isbn = 5-699-14979-1}}</ref>. Тяхната водоизместимост двойно надвишава версайския лимит, но въпреки това те не могат да се противопоставят на „Дюнкерк“<ref name="Г1">{{cite|автор = Сулига С.В.|заглавие = Линкоры „Шарнхорст“ и „Гнейзенау“|страници = 9}}</ref>.

 

На 18 януари 1939 г. А. Хитлер утверждава постройката на шест линкора от този тип, а през юли и септември същата година са заложени линкорите със шифър „H“ и „J“. С началото на Втората световна война работите са прекратени през декември 1939 г. и повече не са возъбновявани. Веч епоставените на стапелите конструкции са разкомплектовани след две години<ref name="С44"/>.

 

{| class="wikitable" style="margin-left: 8px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#8B4513; color:#fff"

 

=== Линкорите на Франция ===

Вашингтонското съглашение договаря, че за компенсация на отказа от дострояването на всички заложени до Първата световна война линкори, Франция ще може да започне строителството на един линкор през 1927 г. и на още един през 1929 г<ref name="В1">{{cite|автор = Dulin R., Garzke W.|заглавие = British, Soviet, French and Dutch Battleships of World War II|место = London|издателство = Jane's Publishing Company, Ltd.|година = 1980|pages = 34|isbn = 0-7106-0078-X}}</ref>. Към проектирането на новите капитални кораби французите пристъпват през 1926 г.<ref>{{cite|автор = Сулига С.|заглавие = «Дюнкерк» и „Страсбург“|место = М|издателство = Цитадель|година = 1995|страници = 4}}</ref>, създавайки проект за линеен крайцер с водоизместимост 17 500 тона. Кораба трябва да е въоръжен с осем 305-мм оръдия, да развива скорост до 36 възела, но неговото брониране се разчита само за защита от огъня на тежките крайцери<ref name="В1"/>.

На последващия ход на програмата повлиява известие за предполагаемото строителство в Германия на корабите от типа „Дойчланд“. Вече френският флот желае да получи бойни единици, способни да настигнат и гарантирано да унищожат „джобните линкори“<ref>{{cite|автор = Dulin R., Garzke W.|заглавие = British, Soviet, French and Dutch Battleships of World War II|pages = 35}}</ref>. Проекта е подготвен към 1931 г. и на 19 юли 1931 г. френският [[парламент]] санкционира построяването на „Дюнкерк“ независимо от съпротивата на депутатите, предпочитащи да харчат средствата за [[Линия Мажино|линията Мажино]]. Обаче когато [[Бенито Мусолини]], през 1934 г., обявява за италианските планове за строителството на нови линкори, парите за вторият кораб от типа „[[Линейные корабли типа „Дюнкерк“|Дюнкерк]]“ са отделени без забавяне<ref>{{cite|автор = Dulin R., Garzke W.|заглавие = British, Soviet, French and Dutch Battleships of World War II|pages = 38 – 39}}</ref>. „Дюнкерк“ и „Страсбург“ влизат в състава на флота през 1936 и 1939 г.

 

„[[Ришельо (линеен кораб)|Ришельо]]“ е заложен през 1935 г., а „[[Жан Бар (линеен кораб)|Жан Бар]]“ през 1936 г. Ръста на военноморската заплаха принуждава французите да продължат строителството на серията и през 1939 г. е заложен линкора „[[Клемансо (линеен кораб)|Клемансо]]“. На четвъртият линкор – „[[Гаскон (линеен кораб)|Гаскон]]“ решават да изменят компоновката – вече кулите на главния калибър трябва да са разположени по една по краищата. Кораба не е заложен, макар през 1940 г. даже да има планове да се построят още два линкора по типа на „Гаскон“. Освен това, е разработван и проекта „[[Линейные корабли типа „Елзас“|Елзас]]“ с увеличена водоизместимост и въоръжение от девет 406-мм оръдия или 12-ти 380-мм, но хода на военните действия не позволява да се продължат работите.

 

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#326; color:#fff"

 

=== Линкорите на Италия ===

Макар Италия съгласно международните съглашения да има право да построи нови линейни кораби в пределите на 70 000 тона, тя не бърза да се възползва от това свое право. Главният ѝ потенциален противник – Франция, има също толкова устарели линкори. Ситуацията се променя със залагането от французите на линейния крайцер „Дюнкерк“, който чувствително превъзхожда италианските линкори по скорост и огнева мощ<ref>{{cite|автор = Патянин С.В.|заглавие = Проклятые линкоры. „Цезарь“, ставший „Новороссийском“|место = М|издателство = Яуза; ЭКСМО|година = 2011|страници = 62|isbn = 978-5-699-46587-3}}</ref>.

 

 

Проекта „Литорио“ се отличава със сравнително високи бойни качества. Корабите се получават бързоходни, добре въоръжени и нелошо защитени, макар палубното им брониране да не е напълно адекватно. Също е за отбелязване слабостта на зенитната артилерия<ref>{{cite|автор = Малов А.А., Патянин С.В.|заглавие = Суперлинкоры Муссолини|страници = 165 – 166}}</ref>. Въпреки това, в тяхно лице „Реджа Марина“ получава мощна бойна сила и нещата опират само до способност правилно да се използва тя<ref>{{cite|автор = Малов А.А., Патянин С.В.|заглавие = Суперлинкоры Муссолини|страници = 167}}</ref>.

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#0000CD; color:#fff"

 

=== Линкорите на САЩ ===

Към конструирането на своите първи поствашингтонски линкори американският флот пристъпва през 1928 г. Проектирането се води с големи трудности, свързани както с невъзможността са се съчетае мощното въоръжение, адекватно брониране и висока скорост в пределите на договорната водоизместимост от 35 000 тона, така и със специфичните американски проблеми – наличието на голям брой линкори със скорост 21 възела и изискванията за преминаването през [[Панамски канал|Панамския канал]], който не може да пропуска кораби по-широки от 32,8 м.

 

 

Макар линкорите да се получават сравнително удачни в рамките на договорните ограничения, американските адмирали не ги считат за напълно удовлетворителни. Причина за това са не само умерената скорост, но и недостатъчно мощната бронева защита, особено от падащи недалеч от борда снаряди. Системата за противоторпедна защита също се счита за слаба. Несъмнено достойнство на новите кораби става универсалната артилерия, състояща се от удачните 127-мм оръдия, което извежда линкорите от типа „Норт Каролина“ на ново ниво в осигуряването на ПВО.

Поради недостатъците на проекта „Норт Каролина“ американският флот пожелава да получи усъвършенстван проект<ref>{{cite|автор = Чаусов В.Н.|заглавие = Истребители линкоров. Американские суперлинкоры типа „Саут Дакота“|место = М|издателство = Коллекция; Яуза; ЭКСМО|година = 2010|страници = 7|isbn = 978-5-699-43815-0}}</ref>. Той е подготвен към края на 1938 г<ref>{{cite|автор = Чаусов В.Н.|заглавие = Истребители линкоров. Американские суперлинкоры типа „Саут Дакота“|страници = 14}}</ref>. На линкорите от типа „[[Линейни кораби тип „Саут Дакота“|Саут Дакота]]“ успяват чувствително да намалят дължината на корпуса, а значи и дължината на бронираната [[цитадела]], което позволява да се подобри защитата<ref>{{cite|автор = Чаусов В.Н.|заглавие = Истребители линкоров. Американские суперлинкоры типа „Саут Дакота“|страници = 33}}</ref>. Повишаване на мощността на машините съхранява предишната скорост, независимо от по-късия корпус<ref>{{cite|автор = Чаусов В.Н.|заглавие = Истребители линкоров. Американские суперлинкоры типа „Саут Дакота“|страници = 38}}</ref>. Цената за тези достижения стават посредствената мореходност, теснотата на кораба, на който се налага да се влошат условията за обитаемост на екипажа<ref>{{cite|автор = Чаусов В.Н.|заглавие = Истребители линкоров. Американские суперлинкоры типа „Саут Дакота“|страници = 29 – 30}}</ref>, а също отслабване на противоторпедната защита<ref>{{cite|автор = Чаусов В.Н.|заглавие = Истребители линкоров. Американские суперлинкоры типа „Саут Дакота“|страници = 36}}</ref>. Въоръжението на линкорите по принцип остава същото, което е и на типа „Норт Каролина“. Четирите линкора от типа „Саут Дакота“ са заложени в периода 1939 – 1940 г.

 

 

Работите по създаването на бързоходният линкор са реализирани в проекта „[[Линейни кораби тип „Айова“|Айова]]“. Освен съпровождението на авионосните съединения, пред него се поставя задачата за унищожаването на линейните крайцери от типа „Конго“, тъй като има опасения, че скоростта на тези кораби след модернизацията им става значително по-висока, отколкотот на типовете „Норт Каролина“ и „Саут Дакота“{{sfn|Балакин|2009|с=5}}. Стандартната водоизместимост на линкорите от типа „Айова“ нараства с повече от {{число|10000|тона}}{{sfn|Балакин|2009|с=18}}, по сравнение с предшествениците, което позволява те да се снабдят с мощна енергетична установка, осигуряваща им рекордна за своя клас скорост{{sfn|Балакин|2009|с=40 – 41}}. Броневата защита е усилена{{sfn|Балакин|2009|с=28 – 30}}, а противоторпедната защита едно към едно повтаря използваната на „Саут Дакота“, оставайки си слабо място в конструкцията{{sfn|Балакин|2009|с=29}}, главен калибър стават новите 406-мм оръдия с повишена начална скорост на снаряда{{sfn|Балакин|2009|с=31}}.

В резултат, са получени линкори практически идеално вписващи се в новият формат на войната по море, където на тежките артилерийски кораби се задава ролята да подсигуряват бойната устойчивост на авионосните съединения. По мнение на Балакин, макар по огнева мощ „айовите“ до известна степен да отстъпват на линкорите от типа „Ямато“, като цяло, по съвокупност на своите характеристики, и особено с оглед зенитната артилерия, радарите и системите за управление на огъня, линкорите от типа „Айова“ стават най-добрите линейни кораби във Втората световна война, от числото на реално построените{{sfn|Балакин|2009|с=124 – 125}}. Други автори считат, че те все пак малко отстъпват на японските гиганти{{sfn|Балакин, Дашьян|2006|с = 254}}. Четирите линкора от този тип са заложени в периода 1940 – 1941 г. и са въведени в строй 1943 – 1944 г{{sfn|Балакин|2009|с=12}}. Още два са заложени през 1942 – 1943 г., но изменилите се приоритети водят до затягане на строителството им и тяхното дострояване е прекратено{{sfn|Балакин|2009|с=10}}.

 

Разработката на линкора с умерена скорост води до създаването на проекта „[[Линейни кораби тип „Монтана“|Монтана]]“. В него се опитват да отстранят главният недостатък на новите американски линкори – относително слабата им защитеност. Бронирането им е чувствително усилено, особено бордовият пояс, въоръжението се състои от 12 406-мм оръдия в четири кули. Скоростта им примерно съответства на „Норт Каролина“ и на „Саут Дакота“, но даже стандартната им водоизместимост надхвърля 60 000 тона. Пет линкора от този тип са поръчани през 1940 г., когато Конгреса на САЩ рязко изменя своята по-рано изолационистска позиция във връзка с началото на Втората световна война. Първите два линкора са заложени през 1941 г., но построяването им върви бавно, тъй като хода на войната в Тихия океан показва решаващата значимост на самолетоносачите. През 1942 г. строителството е спряно, а през 1943 г. и окончателно прекратено. Трите последващи линкора на серията даже не са залагани.

{| class="wikitable" style="margin-left: 8px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#008B8B; color:#fff"

 

Огромната водоизместимост позволява на конструкторите на снабдят линкорите от типа „Ямато“ с най-големите в новата история оръдия калибър 460 мм<ref>{{cite|автор = Campbell J.|заглавие = Naval weapons of World War Two|место = Annapolis, Maryland|издателство = Naval Institute Press|година = 1985|pages = 179|isbn = 0-87021-459-4}}</ref>. Те придават на корабите изключителна огнева мощ, макар за създаването на снарядите за тези оръдия японците да тръгват по съмнителен път{{sfn|Кофман|2006|с= 54}}. Броневата защита на линкорите се оказва рекордна по дебелина, макар нейната реална ефективност да се намалява от недостатъчно високите качества на японската броня{{sfn|Кофман|2006|с= 37 – 38}}. Противоторпедната защита също има рекордни размери, макар и да е не напълне удачно конструирана{{sfn|Кофман|2006|с= 44 – 45}}. Тя е по-мощна, отколкото на линкорите на САЩ, Англия и Германия, но конструктивно може да бъде и по-добра{{sfn|Балакин, Дашьян|2006|с = 254}}. Повишената бойна устойчивост на тези бойни единици се придава още от самите им размери{{sfn|Кофман|2006|с= 46}}. Зенитната артилерия изглежда недостатъчна, но е съществено усилена в хода на модернизации{{sfn|Кофман|2006|с= 62, 64}}.

{| class="wikitable" style="margin-left: 20px; text-align: center; font-size: 90%;"

|- style="background-color:#8B0000; color:#fff"

Техните съперници, новите италиански кораби „[[Литорио (линеен кораб)|Литорио]]“ и „[[Виторио Венето (линеен кораб)|Виторио Венето]]“, само веднъж се срещат с тях в бой, ограничавайки се до престрелка на голяма дистанция и без да се решат да преследват своите с пъти по-стари опоненти. Всичките им бойни действия се свеждат до схватки с крайцерите и авиацията на англичаните. През 1943 г. те след капитулацията на Италия отплават за [[Малта]], за да се предадат в плен на англичаните, заедно с третия, невоювал, линкор „Рома“. Това не могат да им простят немците, които атакуват [[ескадра]]та, и „[[Рома (линеен кораб, 1940)|Рома]]“ е потопен от най-новото оръжие – [[радио]]управляемата [[бомба]] [[FX-1400]]; с тези бомби са повредени и другите кораби, в т.ч. [[Литорио (линеен кораб)|линкора „Литорио“]], преименуван на „Италия“, който по чудо остава на вода, а също и английският „[[Уорспайт (линеен кораб, 1913)|HMS Warspite (1913)]]“, пробит напълно и задълго излязъл от строй.

 

 

В заключителният етап от войната функциите на линкорите се свеждат до артилерийска бомбардировка на крайбрежията и защита на самолетоносачите. Най-големите в света линкори, японските „[[Ямато (кораб)|Ямато]]“ и „[[Мусаши (кораб)|Мусаши]]“ са потопени от авиация, така и без да влязат в бой с американските кораби.

 

== Линкорите след Втората световна война ==

 

След войната болшинството линкори са изпратени за скрап към 1960 г. – те са прекалено скъпи за изнурените от войната икономики и нямат повече предишното си военно значение. Тяхната бронева защита не предоставя адекватна защитеност от атомното оръжие и управляемите ракети с бронебойни бойни части; високата огнева мощ на линкорите е съществено обезценена от широкото разпространение на тактическите ядрени боеприпаси. Към края на 1960-те линейни кораби остават само в резерва на [[ВМС на САЩ]].

 

 

Само САЩ още няколко пъти използват своите последни линкори (от типа „[[Линейни кораби тип „Айова“|Айова]]“) за артилерийска поддръжка на наземни операции, поради относителната, по сравнение с авиоударите, ниска цена на обстрел на брега с тежки снаряди по площ, а също и заради прекомерната огнева мощ на корабите (след модернизациите на системата за зареждане, за час стрелба, „[[Айова (линеен кораб, 1942)|Айова]]“ може да изстреля около хиляда тона снаряди, което и сега е невъзможно за нито един самолетоносач, а новите рецепти [[барут]] и полиуретановите [[заряден картуз|зарядни картузи]] позволяват рязко да се повиши [[живучест]]та на [[цев|ствола]]). Макар да следва да се признае, че обладаващите доста малко (70 кг за 862-килограмовите [[фугас]]ни и само 18 кг в 1225-килограмовите [[бронебоен снаряд|бронебойни]]) количество [[взривни вещества|ВВ]] снаряди на американските линкори не по най-добър начин подхождат за обстрели на брега. От друга страна, натрупаните в годините на Втората световна война запаси от тези снаряди да се използват по друг начин не е възможно. Преди [[Корейска война|войната в Корея]] отново са приети на въоръжение всички четири линкора от типа „Айова“. Във [[Виетнамска война|Виетнам]] е използван само „[[Ню Джърси (линеен кораб, 1942)|Ню Джърси]]“.