Патрешко: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м + Иван Димовски, математик (в раздел Личности) |
м Bot: Automated text replacement (-най +най-); козметични промени |
||
Ред 10:
}}
'''Патрешко''' е [[село]] в [[Северна България]]. То се намира в [[община Троян]], [[област Ловеч]].
== География ==
Ред 28:
* Златешка махала
Землището на селото граничи със землищата на селата Орешак, Белиш и Гумущник, като е имало време, когато стигало на запад чак до Троян. Релефът му е полупланински – редуват се рътлини, валози, “бозалъци”, дълбоки долове и сухи дерета. Само тук-там има сравнително равни площи. Северните склонове са покрити с гъсти букови и дъбови /сега и борови/ гори, из които скита най
== История ==
Няма достоверни данни кога и как е възникнало и защо е наречено така. Като се има предвид, че махалите му са пръснати по ридовете на един сравнително трудно достъпен и не особено благоприятен за живот терен, навярно първите му жители са били принудени да се заселят не случайно тъкмо тук. Старите хора говорят, че това са били бежанци, потърсили спасение в тези отдалечени места от безчинствата на башибозуците, особено зачестили в навечерието на Освобождението от османска власт.
Интересен е фактът, че учителят Недко Иванов е намерил недалеч от Недковската локва напълно запазена каменна брадва /която сега е в Природонаучния музей в София/, а и, че тук съществуват тракийски могили – повече от 22, което подсказва, че този иначе откъснат от света район е бил обитаван още от най-древни времена.
Ред 61:
В имотно отношение между жителите на Патрешко не е имало съществени разлики – преобладавали средноимотните собственици, а забогателите по един или друг начин се броели на пръсти: братя Цвяткови, Минко Нановски, Георги Христов, Стойчо Керванбашиев, Райко Христов. Дълго време за най-беден човек е сочен Цочо Балкански, в чието семейство поради немотията имало болни от туберкулоза. За такъв бил смятан и Стайко Геров.
В живота на селото давали тон главно Нановският, Йовчевският, Кючушкият и Спасовският род. Централна махала била и е Кючушката – “патрешката чаршия”, разположена на едно от най-хубавите места и добре подредена. Другите махали, с различен брой къщи са пръснати по баирите на разстояние една от друго по на 1-2 км: Топузка, Ралчовска, Нановска, Скандалска, Димовска, Креклешка, Миховска, Финдевска, Горно Спасовци, Драшковска, Цоневска, Мачковска, Маджгурска, Даневска /Минева къща/, Мъндулска, Пределска, Пръдлевска, Златешка, Спасовска, Далешка, Йовевска, Генешка. Връзките между тях се осъществявали по трудно проходими коларски пътища или по преки пътеки из шумаците.
В далечното минало преобладавали еднокатните къщи, покрити с плочи, някои с плетени стени, измазани с примесена със слама глина или хума, с остроумни клучалки на вратите. По-късно се строят с много вкус масивни двуетажни къщи с печени тухли, широки прозорци и покрити с цигли. От огнища с камини постепенно се преминава към зидани, а след това към ламаринени печки. До към 1948 г жилищата се осветляват с газени лампи. В оградените с дувари дворове се влиза през високи, потъмнели от времето порти, зад които обикновено има вързани със синджири кучета. На тези порти при смъртни случаи се поставят черни крепове с бели кръстове и се лепят, избледняващи от слънцето и дъждовете, некролози.
Ред 73:
Патрешчани се хранели най-вече с постни гозби: различни чорби от зеленчуци, коприва, лапад, гъби, боб, картофи, също – с мляко, сирене, яйца, от време на време пържена сланина, рядко клали кокошки и пилета /шегували се: “Видиш ли някоя къща, че е заклано пиле, там или има болен, или пилето е било болно!”/, а агнета клали на Гергьовден и свине на Коледа. Хлябове месили от царевично или пшенично брашно, като ги пекли в огнищата под сачове или в пещи /фурни/. Отначало се хранили в общи глинени съдове с дървени лъжици, насядали около паралии върху трикраки столове. Чак към 30-те години, а някои и по-късно почнали да се хранят в отделни съдове и със съвременни пробори, насядали край маси. Сушили гъби и овошки за зимата, правили туршии, варили маджун и сапун по свои рецепти. Отделяли специално внимание на сливовата ракия.
В далечното минало спели върху рогозки на подовете или върху нарове, застлани с козяци. По-късно започват да използват легла със сламенници или дюшеци с дреб. Завивали се с черги, а през зимата – китеници и халища. Изобщо бавно се променял битът им. Когато били на къра, измервали времето “на око”, с чупереци или копрали в зависимост от положението на слънцето спрямо Черни връх. Също така ако сянката на патрешчанина е на 2 стъпки и половина от него това означавало 12 часа.
Патрешчани живеели с гордо балканджийско самочувствие на трудови хора, които знаят цената си, но щом отидели по работа в Троян с цедилници под мишници, се превръщали сред изисканите госпожи и господа в притеснени “чичовци”, изминали пеша 10-11 км, за да продадат малко яйца, масло или сирене и да си купят “туй-онуй” от “Евтин 5-ко”, гумени цървули от Конишев или да си поръчат някоя шаечна дреха при шивача Андрея Петков, бивш патрешчанин, и т.н.
Ред 83:
В политическо отношение и особено по време на избори главна роля играла партията на земеделците и лявата партия /БСДП в различните ѝ разновидности/. В техните съперничества обаче не се стигало до крайности. По време на събитията през 1923-1925 г Цочо Ралчовски се включва в нелегалната Старопланинска чета, която прави опит да убие царя в Арабаконашкия проход. След разпускането ѝ емигрира в Съветския съюз, където по-късно се изявава като талантлив художник.
През 30-те години в Патрешко е открита всестранна кооперация с магазин в Кючушката махала по инициатива на Райко Иванов и рано починалия от туберкулоза Ангел Минков, а през 1910 г било основано училище. Учители изнасят сказки в приспособената за салон маза на старото училище, организират се вечеринки и се представят пиеси като “Халостник”, “Хан Татар”, “Един ден жена”, “Бунтарска кръв”,“Зла свекърва” и др. Любопитен факт е, че е представена пиеса “Бай Ганьо” с главен изпълнител Цочо Цоневски, който от тук получава прякора си – Балкански. Сред активните читалищни дейци са Минко Нановски, Маринка Ралчовска, Стефан Тотков и особено Панталея Станев, който наред с другото проявява и изключителна артистична дарба – на един театрален преглед от околийски мащаб получава първа награда и то за изпълнението на женска роля. В края на живота си този колоритен патрешчанин добива голяма популярност като билколечител и врач от рода на петричката Ванга, имал е и плетачна машина. Такива природни таланти е имало и преди Освобождението например т.н. баба Пена Горницата от махала Горни Спасовци за нея дядото на Найден Спасовски – Цветко Спасовски разказвал, че тя предсказвала
В селото е имало две кръчми – едната в Нановската, а другата в Кючушката махала, които обаче не просъществували дълго. Зевзеците ги наричали “питие-продай-нивици”.
Ред 102:
Някогашните патрешчани имали много деца, но били колкото гальовни, толкова и строги към тях, като преди всичко с личния си пример ги учили да се трудят, защото от собствения си изстрадал опит знаели, че “Господ дава, ала в кошара не вкарва”. Строго се спазвала и традицията децата да се кръщават на дядовците и бабите.
В стария патрешки речников фонд съществували интересни, вече почти забравени думи, изрази, напиви като: мушулук /подарено яйце за приятно известие/, лапок /огризка от ябълка/, королез /прясно мляко с качамак/, лошпуна /люспа от лук/, прятур /място, където се прекатурва натоварена кола/, напкун /после/, маис – мастъ, займъ – змия, тибият – направено с мерак, одеве – преди малко, гъзнисвам /връщам назад колата/ и др; “Шушка се като Стайко по Орничето” /непохватен, мързелив човек/,
Преди всички селото се е славело с големия си брой учители – над 50, същинска “даскалоливница”, каквато надали има другаде в България. Пръв го напуска и след време се утвърждава като един от видните представители на учителството в страната Христо Спасовски, който живял в София и е писал учебници за началното училище. До поста околийски училищен инспектор, а след това отговорен служител в Министерството на просветата се издига бедния сирак Цветан Спасовски, също автор на учебници. С особени заслуги са дългогодишните учители Минко Нановски, Маринка Ралчовска, Райко Иванов-Даскала /в памет на когото е поставена плоча от признателните поколения, където е учил/, Тодор Златешки, Спас Йовчевски /бивш директор на училището в Белене и в Ксанти
Връхна точка в развитието на Патрешко са дълбоките промени, настъпили през и след втората половина на 40-те години. Това бедно полупланинско село е неузнаваемо преобразено – електрифицирано, водоснабдено, изградено е прогимназиално училище, изработен е кадастър, построен е асфалтиран път до Кючушката махала, открити са в повечето домове телефонни постове, всяка сряда в селото идва лекар, а всеки четвъртък – микробус. С механизирането на стопанските дейности патрешчанинът е завинаги освободен от вечната досегашна грижа и тежкия труд за насъщния хляб. Освобождаването на работна ръка след обобществяването /кооперирането/ на частните имоти обаче, същевременно принуждава младежите и девойките да търсят работа далеч от Патрешко в сферата на развиваното с предимство от държавата индустриално производство, в резултат на което селото постепенно обезлюдява. Съдбоносно е пропусната възможността да бъдат създадени едно-две предприятия, които върху основата на местни ресурси /например дървесина/ да осигуряват поминък на младите в родното село. Тук остават да доизживеят дните си предимно възрастни хора. След отхвърлянето на плановото стопанисване на земята и връщането на имотите на бившите им собственици положението не се променя. Сега селото е изправено през фаталната дилема – да бъде или да не бъде. Купуването напоследък на места и стари къщи, изграждането на вили, вдъхва надежда, че то ще има бъдеще най-вече като вилно селище, защото в това отношение е почти без конкурент в троянския край. Тук вече има и заселници чак от Англия. Те внасят нови моменти в битието на Патрешко – модернизират го, “погражданяват” го.
Последното – може би шестото – поколение от млади потомци на патрешчани-кореняци, което все още поддържа сравнително по-трайни връзки с Патрешко, живее предимно в Орешак, Троян и Ловеч. То коренно се различава от предхождащите го поколения, защото е включено в орбитата на друг, модерен и динамичен свят, при който са вдигнати всички бариери, традиционно-патриархалните и морални крепители на някогашния начин на живот са вече само спомен от миналото. Това поколение научава за труда, бита и нравите на някогашните поколения от разказите на възрастните хора и от избледнелите, оплюти от мухите панаирни снимки, залепени по кьошковете на старите къщи. Но тези знания не са му нужни, няма ги икономическите и духовните предпоставки, върху които се осъществяваше някога приемствеността между поколенията. Това поколение не го пече слънце, не го вали дъжд по патрешките баири от ранна утрин до късна вечер, трудът му е регламентиран. То измерва и устройва своето битие с евро и долари, забавлява се не по хора и седенки, а по дискотеки, заспива и се буди не се кокошки и петли, а с телевизионни екшъни, най-употребяваната от него дума е “чао”. Разкрепостени, скъсали с патриархалните и библейските табута, днес младите се любят и разлюбват без да се съобразяват с одумките, някогашното изискване за моминско целомъдрие буди у тях насмешка. Те сключват бракове и се развеждат по своя воля, раждат обиктовено по едно дете, жените правят кариера наравно с мъжете и са икономически независими от тях – нерядко са инициаторки за разводи, безработните напускат родния си край без сълзи – емигрират /оказва се, че потомци на стари патрешчани вече има чак на другия край на планената – в Нова Зеландия/. През това време върнатите им, наследени от бащи и деди имоти, обрастват с тръни и шипки, а старите къщи, навестявани, според поверието, от духовете на забравените прадеди – с бръшлян. Днес от природните ресурси на патрешкото замлище печелят само собствениците на две големи стада, билкарите и гъбарите – все другоселци. Единствено само в градините и върху малки парчета земя около къщите продължава грижливо саденето на зеленчуци и отглеждането на овошки от прихождащи млади и пенсионирани бивши патрешчани, което топли душите на останалите да живеят тук стари хора.
Ред 130:
Било много отдавна, когато нашия народ носел ярема на османската робия. Край река Черни Осъм, днешната махала Дудевска живеела много хубава мома - Ана със стройна снага на русалка, с лице ясна месечина, с очи - вишни череши с плитки - черни смокове. Гласът и глас звучен, мек, кадифян и омайваш. Запее ли Ана по седенки, сватба или жътва, всичко онемявало, нея да слуша. Едничка била Ана на родителите си. Само тя им би да радост, утеха, надежда. По нея въздишали всички ергени. Тайно и завиждали нейните дружки. Самата тя не знаела цената на хубостта си. Оглеждала се само в сините вирове на близката река, и във водата на студения кладенец на тяхната къща. На Анината хубост завиждали и богато натруфените чорбаджийски щерки защото неповторимата хубавица ги превъзхождала във всяко отношение. Прочула се Ана в целия Троянски край. За нея научил млад и богат турчин - Асан бей от близкото турско село. Видял я на Троянския панаир през месец август. Хубостта на момата Ана го пленила. Веднага в съзнанието му се по явило решението: "Ще я взема, ще бъде моя! Аз имам само три жени, а коранът ми дава право да притежавам повече. „Ще я взема” не излизало от ума му. „Но не бива насила, както правят другите турци, а с добро."
Започнал да и се моли. Да и обещава райски и безгрижен живот в
"Аго, ще ти стана жена, но само при условие че ме изнесеш на гръб от реката до този връх.” и посочила най-високата могила. „Без да почиваш, без да ме пипнеш преди да ме изнесеш.”
Съгласил се турчинът. Направил си самарче удобно хем за сядане хем за носене. Родителите на Ана плачат и силно страдат. Приятелите също тъгуват. Зер тяхната любимка при стъпва вярата, нарушава обичаите. Единствена
Георги Станев
в. „Троянски Глас”
== Редовни събития ==
В селото се провежда събор, на който стари и млади се срещат и разговарят.
== Литература ==
* Инж. Димитър Ст. Грънчаров – ръкописи и схема на родословното дърво.
* Еленка Пенчева Грънчарова – етнографско изследване на село Щръклево,дипломна работа,1940-1942 г.
* Пенчо Якимов Грънчаров – автобиография ръкопис 1961 г.
* Данни и статии за Троянския манастир.
* Стефан Якимов Грънчаров – подробни биографични бележки, ръкопис 1975-1988 г.
* Материали от чествуването на годишнини от създаването на читалището в с. Щръклево и списанието „Светлоструй”
Ред 166:
{{Община Троян}}
[[Категория:Села в област Ловеч]]
| |||