Френска и индианска война: Разлика между версии

| територия = Франция предава [[Канада (Нова Франция)|Френска Канада]] на Великобритания, запазвайки [[Сен Пиер и Микелон]] и прехвърля [[Луизиана (Нова Франция)|Луизиана]] на Испания; Испания предава [[Флорида]] на Великобритания

| резултат = Британска победа

Конфедерация Уабанаки<!-- или Вабанаки!? -->

* Абенаки

* Микмак<br>

Алгонкини<br>Ленапе<br>Оджибва<br>Отава<br>Шауни<br>Уиандот

| сила1 = 42 000 редовна войска и опълчение <ref>Brumwell, pp. 26 – 31, документира началните размери на експедициите срещу Луисбърг, Карийон, Дюкен и Западните Индии</ref> (1758 г.)

| сила2 = 17 900 редовна войска и опълчение (1757 г.)<br>2200 индианци (1759 г.)<ref>Brumwell, pp. 24 – 25</ref>

 

== Предистория ==

 

Северна Америка източно от река Мисисипи в значителна степен се претендира от Великобритания или Франция, въпреки че значителни части, особено между [[Мисисипи]] и [[Апалачи]]те се претендират и контролират от индианците. Френското колониално присъствие е най-голямо в долината на река [[Сейнт Лорънс]] с население също в [[Акадия]] (днешен [[Ню Брънзуик]]), Ил Роял (днешен остров [[Кейп Бретон]]) и [[Ню Орлиънс]], седалището на френската провинция [[Френска Луизиана|Луизиана]], чиито претенции покриват по-голямата част от басейна на Мисисипи, включително басейна на река [[Охайо (река)|Охайо]]. Французите поддържат мрежа от търговци на кожи, която прониква дълбоко в претендираните от тях територии, но обикновено не предявяват териториални искания срещу племената там.

 

Британските колонии обхващат източните бряг на континента от [[Джорджия]] на юг, до [[Нова Скотия]] и [[Нюфаундленд]] на север.<ref>Francis D. Cogliano, Revolutionary America, 1763 – 1815: A Political History (2008) p 32</ref> Много от по-старите колонии имат териториални претенции, които се простират произволно на запад, тъй като обхватът на континента е непознат по времето, когато са им дадени техните провинциални харти. Техните центрове на население се намират в близост до брега, но те имат растящо население и британските търговци на кожи и селища се разширяват навътре към и в крайна сметка през [[Апалачи]]те. Нова Скотия, пленена от французите по време на [[Война на кралица Ан|Войната на кралица Ан]] през 1713 г. все още има значително френскоговорящо население, базирано най-вече по бреговете на залива Фънди и протока Нортъмбърланд. Великобритания също предявява иск за Рупъртс ленд, където са установени селища на колонията [[Хъдсън (залив)|Хъдсън Бей]], за да се търгува с местните индианци.

 

Между французите и британците, големи региони се доминират от местни племена. На север [[микмаки]] и [[абенаки]] все още контролират части от Нова Скотия, Акадия и източните части на Френска Канада и днешен [[Мейн]]<ref>Jennings, pp. 9, 176</ref>. [[Ирокези|Ирокезката конфедерация]] доминира значителна част от днешен северен Ню Йорк и Територията Охайо (страната Охайо), въпреки че Охайо също включва население от [[делавари]], [[шоуни (племе)|шоуни]] и [[минго]]. Тези племена са формално под ирокезки контрол и са ограничени от тях във властта да сключват споразумения<ref>Anderson (2000), p. 23</ref>. По на юг вътрешността се доминира от племената [[катоба]], [[крики]], [[чокто]] и [[чероки]]<ref>Jennings, p. 8</ref>. Когато избухва войната, французите използват също търговските си връзки, за да набират войници от племената в западните части на региона на [[Големите езера]] (район, който не е директно подложен на конфликта между французите и британците) включително [[хурони]], [[мисисауга]], [[оджибве]], [[уинебаго]], [[потаватоми]]. Британците се поддържат във войната от ирокезите и от чероките, докато различия не предизвикват Англо-черокската война през 1758 г. През 1758 г. правителство на Пенсилвания успешно преговаря Ийстънския договор, в който на голям брой племена от Охайо се обещава неутралитет в замяна на териториални концесии и други съображения. Повечето други северни племена вземат страната на французите, техният основен търговски партньор и доставчик на оръжия. Племената крики и чероки стават цел на дипломатически усилия от страна на французите и британците за поддръжка или неутралитет в конфликта. Не е необичайно индивиди или малки групи да участват „от другата страна“ на конфликта от формално преговорените споразумения.

 

=== Реакцията на Динуиди ===

Заместник-губернаторът на Вирджиния [[Робърт Динуиди]] се оказва в затруднено положение. Той е един от инвеститорите в Охайската компания, която щяла да загуби пари, ако французите удържали претенцията си.<ref>O'Meara, p. 48</ref> За да се противопостави на френското военно присъствие в Охайо през октомври 1753 г. Динуиди нарежда 21-годишния майор [[Джордж Вашингтон]] (също инвеститор в Охайаската компания) от Вирджинското опълчение да предупреди французите да напуснат територията на Вирджиния. Вашингтон тръгва с малък отряд, вземайки по пътя Джейкъб ван Браам като преводач, Кристофър Джист, топограф на компанията, работещ в областта и няколко минго, водени от Танагрисон. На 12 декември Вашингтон и неговите мъже достигат форт Ле Бьоф.<ref>Anderson (2000), p. 43</ref><ref>Jennings, p. 63</ref>

 

Жак Легардьор дьо Сен-Пиер, който замества Марен като командир на френските сили след като последния умира на 29 октомври, кани Вашингтон да вечеря с него онази вечер. По време на вечерята Вашингтон представя на Сен-Пиер писмото от Динуиди, което изисква незабавно френско оттегляне от Охайо. Сен Пиер е доста учтив в своя отговор, казвайки: „Що се отнася до призива, който ми изпращате да се оттегля, аз не се считам за длъжен да му се подчиня.“<ref>Fowler, p. 35</ref> Той обяснява на Вашингтон, че претенцията на Франция към областта превъзхожда претенцията на британците, тъй като [[Рене Робер дьо Ла Сал]] бил изследвал областта почти век по-рано.<ref>Ellis, His Excellency George Washington, p. 5</ref>

 

Отрядът на Вашингтон напуска форт Ле Бьоф рано на 16 декември, пристигайки обратно в Уилямсбърг на 16 януари 1754 г. В своя доклад Уопингтън заявява: „Французите са преминали на юг“,<ref>Fowler, p. 36</ref> описвайки подробно стъпките, които са предприели, за да укрепят областта и предавайки намерението им да укрепят сливането на реките Алегени и Мононгахела.<ref>O'Meara, pp. 37 – 38</ref>

 

== Ход на войната ==

Динуиди, дори преди връщането на Вашингтон, изпраща група от 40 мъже под командването на Уилям Трент до точката, където в ранните месеци на 1754 г. те започват да строят малък ограден с колове форт.<ref>O'Meara, p. 41</ref> Губернаторът Дюкен изпраща допълнителни френски сили под командването на Клод-Пиер Пекоди де Контркьор да подкрепи Сен-Пиер през същия период, а Контркьор повеждва 500 мъже на юг от форт Венанго на 5 април 1754 г.<ref>O'Meara, pp. 43 – 45</ref> Когато те пристигат на разклонението, Контркьор щедро позволява на малкия отряд на Трент да се оттегли след закупуване на техните строителни инструменти, за да продължат построяването на форт Дюкен.<ref>Jennings, p. 65</ref>

 

След като Вашингтон се връща от Уилямсбърг със своя доклад, Динуиди му заповядва да поведе по-голяма сила, която да помогне на Трент в работата му. Докато е на път той научава за отстъплението на Трент.<ref>Anderson (2000), p. 50</ref> Тъй като Танагрисон му е обещал помощ, той продължава към форт Дюкен и се среща с вожда на минго. Научавайки за френски разузнавателен отряд в областта, Вашингтон взема част от мъжете си и заедно с Танагрисон и неговия отряд [[битка при Жюмонвил Глен|изненадва французите]] на 28 май. Мнозина от французите загиват, сред тях и техният командваш офицер, Жозеф Кулон де Жюмонвил, чиято глава бива разсечена от Танагрисон. Историкът Фред Андерсън дава тази причина за деянието на Танагрисон (което е последвано от информирането на Контркьор от един от хората на Танагрисон, че Жюмонвил е бил убит от мускетен огън) като предизвикан от отчаяна нужда да спечели подкрепата на британците в усилие да възстанови властта на хората си, които били по-склонни да подкрепят французите.<ref>Anderson (2000), pp. 51 – 59</ref>

 

След битката Вашингтон се изтегля на няколко мили и основава форт Нисесети, който французите нападат на 3 юли. Сражението води до капитулацията на Вашингтон, той преговаря за въоръжено оттегляне. Един от мъжете на Вашингтон докладва, че френските сили са съпътствани от шоуни, делавари и минго, точно тези, на които Танагрисон се стреми да повлияе.<ref>Anderson (2000), pp. 59 – 65</ref>

 

 

=== Британски кампании (1755 г.) ===

Британците формират агресивен план на операции за 1755 г. генерал Брадък трябва да води експедиция до форт Дюкен,<ref name="WDL">{{cite web |url = http://www.wdl.org/en/item/9580/ |title = The Battle of the Monongahela |website = [[World Digital Library]] |date = 1755 |accessdate = 2013-08-03 }}</ref> а на масачузетския провинциален губернатор Уилям Шърли е дадена задачата да укрепи форт Осуего и да нападне [[Форт Ниагара]], сър Уилям Джонсън трябва да плени форт Сен Фредерик (при днешен Краун Пойнт, Ню Йорк),<ref>O'Meara, pp. 110 – 111</ref> а подполковник Робърт Монктън трябва да плени форт Босежур на границата между Нова Скотия и Акадия.<ref>O'Meara, p. 163</ref>

 

 

=== Френски победи (1756 – 1757 г.) ===

 

Уилям Шърли поема, след смъртта на Брадък, командването на британските сили в Северна Америка. На среща в [[Олбани]] през декември 1755 г. той излага плановете си за 1756 г. В допълнение към подновяването на усилията да се завземат Форт Ниагара, Карун Пойнт и Дюкен, той предлага атаки срещу форт Фронтенак на северния бряг на езерото [[Онтарио (езеро)|Онтарио]] и експедиция през пустошта на окръг [[Мейн]] и надолу по река Шодиер за нападение срещу град Квебек. Затънали в разногласия и спорове с други, включително Уилям Джонсън и губернатора на Ню Йорк сър Чарлс Харди. Планът на Шърли намира малко подкрепа и Пелхам Холс го заменя през януари 1756 г. с Джон Кембъл, лорд Лудун, с генерал-майор [[Джеймс Абъркромби]] като втори командващ. Нито един от тях няма толкова полеви опит като триото офицери, които Франция изпраща в Северна Америка.<ref name="Fowler98" /> Френски подкрепления от редовната армия пристигат в нова Франция през май 1756 г., водени от генерал-майор [[Луи-Жозеф дьо Монкалм]], с Шевалие дьо Леви и полк. Франсоа-Шарл дьо Бурламак, всичките опитни ветерани от Войната за австрийското наследство..

 

Губернаторът Водрьойл, който храни амбиции да стане френският главнокомандващ (в допълнение към ролята му като губернатор), действа през зимата на 1756 г. преди пристигането на тези подкрепления. Скаути били докладвали слабостта на британската снабдителна верига, така че той заповядва атака срещу фортовете, които Шърли е изградил при Онейда Кари. В [[битка за форт Бул|битката за форт Бул]] през март френските сили унищожават форта и големи количества припаси, включително 45 000 фунта барут, разбивайки британските надежди за кампании по езеро Онтарио и заплашвайки гарнизона на Осуего, който вече изпитва недостиг на припаси. Френските сили в Охайската долина също продължават да плетат интриги с индианците от областта, насърчавайки ги да вършат набези срещу погранични селища. Това води до продължителни тревоги по западните граници, с потоци бежанци, завръщащи се на изток, за да избягат от боевете.

 

Новото британско командване пристига през юли. Абъркромби, когато пристига в Олбани отказва да предприеме значителни действия докато Кембъл не ги одобри. Неговото бездействие е посрещнато от Монкалм с дръзко действие. Развивайки работата на Водрьойл за тормоз на гарнизона на Осуего, Монкалм извършва стратегически финт като премества главната си квартира в Тикондерога, сякаш предвиждайки друга атака по брега на езерото Джордж. С Абъркромби прикован в Олбани, Монкалм се изплъзва и повежда успешната атака срещу Осуего през август. След това Монкалм и индианците под негово командване имат разногласия относно разположението на личните вещи на затворниците. Личните вещи не са трофеи в европейското военно дело, но индианците са разгневени от факта, че френските войници им попречват да отнемат от затворниците техните скъпоценности.

 

Кембъл, способен администратор, но предпазлив полеви командир, планира само една голяма операция през 1757 г., нападение срещу столицата на [[Нова Франция]], [[Квебек (град)|Квебек]]. Оставяйки значителна сила във форт Уилям Хенри за отвличане на вниманието на Монкалм, той започва да организира експедиция срещу Квебек, но му бива наредено от Уилям Пит, държавния секретар отговорен за колониите, първо да нападне Луисбърг. След всякакви забавяния експедицията е готова да отплава от [[Халифакс (Канада)|Халифакс]], Нова Скотия в началото на август. Междувременно френски кораби са избягали от британската блокада на френския бряг и френски флот, по-многоброен от британския очаква Кембъл в Луисбуърг. Изправен срещу тази сила Кембъл се завръща в Ню Йорк при новини, че при форт Уилям Хенри е [[обсада на форт Уилям Хенри|станало клане]].

 

 

=== Британско завоевание (1758 – 1760 г.) ===

 

Водрьойл и Монкалм са само минимално снабдени през 1758 г., тъй като британската блокада на френския бряг отново ограничава френското корабоплаване. Ситуацията в Нова Франция е още повече усложнена от лошата реколта през 1757 г., трудна зима и корупцията на Франсоа Биго, интендантът на територията, който снабдява колонията на надути цени. Избухване на голяма епидемия от едра шарка сред западните племена кара много от тях да не дойдат през 1758 г. При тези условия Монкалм съсредоточава оскъдните си ресурси за отбрана на река Сейнт Лорънс, с основна отбрана при Карийон, Квебек и Луисбърг, докато Водрьойл спори неуспешно за продължаване на тактиката му на набези, проработила доста ефективно в предишните години.<ref>Fowler, p. 139</ref>

 

=== Край на войната ===

Повечето боеве между Франция и Великобритания в Северна Америка свършват през 1760 г., с изключение на френското завземане на [[Сейнт Джонс (Нюфаундленд и Лабрадор)|Сейнт Джонс]], [[Нюфаундленд]]. Когато генерал Амхърст чува за това изненадващо действие, той незабавно изпраща войници под командването на племенника си, Уилям Амхърст, който възстановява контрола над Нюфаундленд след битката за Сигнал Хил през септември.

 

== Последици ==

Войната променя икономическите, политически и социални отношения между трите европейски сили (Великобритания, Франция и Испания), техните колонии и колонизатори и индианците, които обитават териториите, за които те претендират. И Франция и Великобритания страдат финансово заради войната, със значителни дългосрочни последици.

 

Великобритания придобива контрол над [[Канада (Нова Франция)|Френска Канада]] и [[Акадия]], колонии, съдържащи приблизително 80 000 предимно френскоговорящи католици. След депортирането на акадците, започнало през 1755 г. британците ги заселват из всичките северноамерикански провинции, но мнозина отиват във Франция, а някои в Ню Орлиънс, който очакват да остане френски. Някои са изпратени да заселват места като [[Френска Гвиана]] и [[Фолкландски острови|Фолкландските острови]] (неуспешно).

 

== Последният мохикан ==

 

Саундтракът включва музика от Тревър Джоунс и Ранди Еделман и песента „I Will Find You“ от [[Кланад]]. Филмът печели награда „[[Оскар]]“ за звук. Основната тема на музиката е взета от песента „The Gael“ от шотландския певец и автор на песни Дъги МакЛеан.

== Външни препратки ==

{{commons|Category:French and Indian War}}

* {{икона|ru}} [http://www.frenchandindianwar.narod.ru/links.html Сайт на френската и индианска война]

 

{{Превод от|en|French and Indian War|417877699}}

{{Великобритания теми}}

[[Категория:Френска и индианска война| ]]