Уикипедия

Емануил Попдимитров: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
-Категория:Български преводачи; ± 4 категории, ползвайки HotCat
→‎Биография: Редактирани множество пунктуационни, правописни и др. грешки.
Ред 28:
Емануил Попдимитров е роден на 23 октомври 1885 година в село [[Груинци]], [[Босилеград]]ско. Завършва [[Кюстендилско педагогическо училище|Кюстендилското педагогическо училище]] в 1904 г. В периода 1904 – 1906 г. е [[учител]] в селата [[Долни Коритен]] и [[Долна Лисина]], Босилеградско.
 
Като студент по [[философия]] (от 1906) е изключен от [[Софийския университет]], порадизаради участие в [[Университетска криза|освиркването]] на цар [[Фердинанд I]] при откриването на [[Народен театър|Народния театър]] на [[3 януари]] [[1907]] г.
 
Записва [[литература]] в [[Монпелие]], [[Франция]] (1907). Завършва философия и литература ввъв [[Фрибург|Фрибур]], [[Швейцария]] ([[1912]]).
 
УчителУчителства в [[Лом]] и [[Хасково]] (1912 – 1914). Участва в [[Първа световна война|Първата световна война]], като [[преводач]] на Южния ([[Солунски фронт|Солунски]]) фронт, и в [[Главна квартира на армията|Главната квартира на армията]] в [[Кюстендил]].
 
След войната се установява в Кюстендил (до [[1923]]), преподавайки [[френски език]] в Кюстендилската гимназия, и философия във Висшия педагогически курс.
 
През 1923 г. заедно със семейството си се установява в [[София]]. Частен [[доцент]] (1923 – 1943) в Катедрата по [[сравнително литературознание]] на [[Софийския университет]]. <ref>{{cite book |title= [[Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ]] |year= 1988 |publisher= БАН }}</ref>
 
== Обществена дейност ==
В периода след [[Деветоюнски преврат|Деветоюнския преврат]], до [[Деветнадесетомайски преврат|Деветнадесетомайския]], Емануил Попдимитров, като [[българи]]н, роден и израсъл в [[Западни покрайнини|Западните покрайнини]], развива активна дейност в защита на правата на гражданите от български [[произход]] в [[Кралство на сърби, хървати и словенци|Кралството на сърби, хървати и словенци]].
 
[[Национализъм|Националистически]]ят натиск за [[сърбизация|сърбизиране]] на българското население край границата след [[Ньойски договор|Ньойския договор]] най-напред се посреща с пасивна съпротива, а след известно време (към края на земеделското управление на [[Александър Стамболийски|Стамболийски]]) отпора придобива организиран характер. На [[15 юни|15]] и [[16 юни]] [[1924]] г. временният [[Върховен комитет за бежанците]] свиква в София първата [[конференция]] на бежанските дружества от [[Цариброд]], [[Босилеград]] и [[Трън]]ско. С това се поставят основите на една легална [[организация]], която успява да включи в редовете си почти всички [[бежанец|бежанци]] от Западните покрайнини, развивайки мащабна политическа дейност в [[България]] и [[Западна Европа]]. Организацията издава вестниците „[[Западни покрайнини (вестник)|Западни покрайнини]]“ и „[[Западно ехо]]“, имайки 68 дружества с над 3000 членове. Освен [[пропаганда|пропагандна]]та си дейност за [[ревизия]] на Ньойския договор, организацията се грижи и за настаняване на бежанците от Западните покрайнини.
 
НайОрганизацията постига най-значимите успехи организацията постига под председателството на Емануил Попдимитров. На [[Пети конгрес на малцинствата|Петия конгрес на малцинствата]], организиран от [[Общество на народите|Обществото на народите]] през месец [[май]] [[1929]] г. в [[Женева]], въпреки противодействието на югославската делегация да не бъде допуснат български представител в залата, Емануил Попдимитров успява да се пребори за правото на съвещателен глас, запознавайки участниците в конгреса с положението на българите в Западните покрайнини. Попдимитров, като българин от Западните покрайнини, предоставя на делегатите карти и статистически данни за българския [[произход]] на населението от областта. Произнасяйки реч по темата за родния си край, и с подкрепата на руската, унгарската, еврейската и делегацията на испанските каталонци, успява да постигне значим успех – конгресът фактически признава съществуването на българско малцинство в Югославия, приемайки Върховния комитет за бежанците и Емануил Попдимитров в качеството му на председател, за представители на българското малцинство в Югославия ([[факт]], който Югославия и нейната дипломация упорито отказваотказват да признаепризнаят). Благодарение на личните качества и заслуги на Емануил Попдимитров, Върховният комитет за бежанците се превръща в [[субект]] на [[международно право|международното право]]. На следващия ден на конгреса в Женева, Емануил Попдимитров прави изложение за Западните покрайнини и пред провеждащия се паралелен конгрес на [[журналист]]ите от европейските [[малцинство|малцинства]]. Организира лични срещи и провежда разговори с редица видни политически фигури и журналисти. Международния успех на Емануил Попдимитров и ръководената от него организация подтиква [[външен министър|външния министър]] на [[България]], [[Атанас Буров]], да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия пред Обществото на народите на [[11 септември]] [[1929]] г.
 
Впоследствие Върховният комитет за бежанците редовно е канен на европейските конгреси на малцинствата, като дори и когато организацията вече не съществува (след Деветнадесетомайския преврат), Емануил Попдимитров е канен в лично качество да присъства на форумите. През [[1933]] г. на такъв форум, Попдимитров произнася бляскава реч в защита на правата на българите в Югославия. Издава книги за Западните покрайнини на [[немски език|немски]] и [[английски език]].
 
Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден [[Научен институт "Западни покрайнини"|Научен институт „Западни покрайнини“]], включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като [[Стилиян Чилингиров]], [[Тихомир Павлов]], професорпроф. [[Анастас Иширков]], професорпроф. [[Йордан Иванов]], професорпроф. [[Стефан Младенов]], професорпроф. [[Георги Генов]], [[Александър Теодоров-Балан]] и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини. <ref>{{cite book |last= Николов |first= Иван |authorlink= Иван Николов (общественик)|title= Българите в Югославия – последните Версайски заточеници |year= 2002 }}</ref>
 
== Творчество ==
[[File:BASA-1271K-1-161-31-Emanuil Popdimitrov.JPG|мини|250п|Емануил Попдимитров]]
За пръв път печата стихове през [[1907]] г. в сп. „[[Художник (1905 – 1909)|Художник]]“. Сътрудничи на списанията „[[Демократически преглед]]“, „Художник“, „[[Съвременна илюстрация]]“, „[[Факел (списание)|Факел]]“, „[[Звено (списание)|Звено]]“, „[[Хризантеми (списание)|Хризантеми]]“, „[[Слънце (списание)|Слънце]]“, „[[Везни (списание, 1919)|Везни]]“, „[[Огнище (списание)|Огнище]]“, „[[Парнас (списание)|Парнас]]“, „[[Наши дни]]“, „[[Хиперион (списание)|Хиперион]]“, „[[Чернозем (списание)|Чернозем]]“, „[[Ек]]“, „[[Пламък]]“, „[[Българска мисъл]]“, „[[Съдба]]“, „[[Предел (списание)|Предел]]“, на вестниците „[[Развигор]]“, „[[Светлоструй]]“, „[[Литературен глас]]“, „[[Час (вестник)|Час]]“, „[[Литературен живот]]“ и др.
 
Твори във всички литературни жанрове – [[лирика]], лиро-епически поеми, [[художествена проза]], [[драматургия]], [[литературна теория]] и [[литературна критика|критика]]. Създава произведения за деца – стихове, поемки, приказки, „драматични поеми“.
Ред 57:
Автор е на философски студии. Философските му възгледи са формирани под влиянието на [[Артур Шопенхауер]], [[Фридрих Ницше]], [[Йоханес Ремке]] и главно на [[Анри Бергсон]]. Допринася за изграждането на българската философска култура не чрез самобитни идеи, а чрез рецепцията на модерни за времето в [[Европа]] философски теории. Пръв в България прави системен анализ на Бергсоновите естетически възгледи (кн. „Естетиката на Бергсона“). Определя Бергсоновата теория за интуицията като неовитализъм и своеобразен естетизъм, а интуицията – като познание „от естетически разред“, в което вижда корените на [[символизъм|символизма]] (студията „Философски предпоставки на символизма“ – Философски преглед, 1929, № I). Редица статии на Емануил Попдимитров – „Бергсон. философия на интуицията“ (Хиперион, 1922, № 4 – 5), „Неовитализмът в съвременната натурфилософия“ (Хиперион, 1923, № 8 – 10) и най-вече книгата му за Бергсон го нареждат сред теоретиците – застъпници на българския символизъм. Естетическите му схващания, подобно на художествените му изяви, вибрират между апология на индивидуализма и символизма, и тяхното отрицание („Позив към българския писател“ – Огнище, 1919, № 2).
 
Най-безспорни са достиженията на Попдимитров като [[лирик]]. Той се утвърждава преди всичко със 17-те си „Женски портрети“ от стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“, и с пейзажните си стихотворения. Едновременно съзерцателен и витален, лиричниялиричният субект в стиховете му е устремен към по-висш духовен идеал, към висша хармония, която дири в природата и във вечната женственост. Поетът съчетава по своеобразен начин персоналистичната идея и поетиката на символизма с [[Пантеизъм|пантеистичен култ към природата]] и предпочитание към визуалното внушение. При него изобразителното начало е по-силно от музикалното. Това определя както специфичното място на Попдимитров сред българските символисти, така и непрестанните лъкатушения на поетиката му между романтично-символистичния и предметно-реалистичния художествен модел. Ранните му стихове (сб. „Юношески стихотворения“) са наивно [[романтизъм|романтични]]. Стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ бележат еволюция към импресионистичен символизъм, изпъстрен с реалистични елементи. По-типични за поетиката на символизма са сб. „Плачущи върби“ и „Вечерни миражи“, макар и в тях да не стига до възможния предел на стилизация и символизация. Въпреки иносказанието образите му никога не загубват конкретния си план. След Първата световна война тенденцията към по-ярка предметност, отново подчинена на символни внушения, се засилва (сб. „Кораби“). Настъпилият след войната обрат в позицията на лиричния субект, отварянето му към динамиката на световните събития намира израз в една поетика, която споява елементи на [[символизъм|символизма]], [[експресионизъм|експресионизма]], [[футуризъм|футуризма]] и [[реализъм|реализма]] (поемите „Чернозем“, „Народ“, „Обожествяване“, голямата лироепическа [[поема]] „Златни ниви и бойни полета“). Наученото от [[български фолклор|българския фолклор]], чието присъствие се долавя още в ранните стихове на поета, се проявява все по-осезателно и директно. През 30-те г. Попдимитров стига до един [[неореализъм]], обогатен както от символизма и от постсимволистичните [[Авангардизъм|авангардни течения]], така и от [[български фолклор|българската народна поезия]] (стихосб. „Есенни пламъци“). Отличен познавач на френския [[Символизъм (литература)|символизъм]] и немския [[неоромантизъм]], от които черпи уроци, Емануил Попдимитров през целия си творчески път се стреми да съчетае универсалното с родното. В края на 30-те г. като критик и като поет застава на подчертано гражданско-демократични позиции. Създава голямата „хумористична поема“ „''В страната на розите''“ – остра [[сатира]] срещу обществените пороци. Попдимитров е безспорен майстор на българския стих. В по-голямата част от творбите си (вкл. драмите и приказките) предпочита стихотворната форма.
 
В творчеството си за деца изпъква предимно като лирик (сб. „Иглики“, „Росни капки“, „Песни за малките“). Популярни са приказките му в стихове – „Цар Януари“, „Цар Салтан“ и др. Лиричния натюрел на Попдимитров проличава и в художествената му проза, където импресията преобладава не само като жанр, но и като стилистичен похват. Особено показателна в това отношение е [[автобиография|автобиографичната]] му [[проза]] („Живот и блян“, „Дневникът на самотния“), а в известна степен и романът му „Пред буря“. През 20-те и 30-те г. събира и обработва народни песни. Като литературен теоретик допринася не само за изясняване естетиката на модернизма (предимно на символизма), но е и сред първите задълбочени изследователи на българския стих.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Емануил_Попдимитров“.