Септемврийско въстание: Разлика между версии

'''Септемврийското въстание''' от [[1923]] г. е неуспешен бунт, организиран от [[Българска комунистическа партия|Българската комунистическа партия]] (тесни социалисти) (БКП (т.с.)) под натиск от [[Коминтерн]]а, като опит за сваляне на режима на [[Демократическия сговор]], установен с [[Деветоюнския преврат]]. В него се включват също така леви [[БЗНС|земеделци]] и [[анархизъм|анархисти]]. Въстанието е насочено към „установяване на работническо-селско правителство“ в [[България]]<ref name="stoj4o">История на България, С., изд. "Христо„Христо Ботев"Ботев“, 1993 </ref>. ''Септемврийско въстание'' като понятие е наложено от българската марксистка историография. Съвременната историография, като отчита организацията, мащабите и резултатите, характеризиращи септемврийските събития от 1923 г., ги окачествява като '''Септемврийски бунтове'''.<ref name="tom10">Голяма енциклопедия България, том 10, Главен редактор акад. Васил Гюзелев, Българска академия на науките, Книгоиздателска къща Труд, София, 2012, с. 3992, ISBN 978-954-8104-32-6 (т.10) ISBN 978-954-398-156-4 (т.10)</ref>

== Неутралитет на БКП и подготовка на въстанието ==

По отношение на [[Деветоюнския преврат]] и последвалото го [[Юнско въстание]] ръководството на [[БКП]] заема позиция на неутралитет, тъй като смята случващото се в страната за „борба за власт между градската и селската [[буржоазия]]“. Тази позиция е плод на схващанията на старите дейци на партията, начело с [[Димитър Благоев]] и [[Тодор Луканов]], които смятат, че в [[България]] не е назряла [[революционна ситуация|революционна обстановка]]. Те са противници на такъв радикален курс на борба, поради това че БКП е легална и парламентарно представена партия (в [[20 Обикновено Народно събрание|20 ОНС]] тя има 16 депутати и е втората политическа сила след БЗНС<ref>Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2008, с.468 ISBN 978-954-528-790-9</ref>). Политическият опит на създателя на социалистическото движение в България Димитър Благоев го кара да се противопостави на каквито и да било прибързани революционни действия на [[Леви комунисти в БКП|левите комунисти в БКП]], което би поставило партията извън закона и в политическа изолация за дълги години. Същевременно партийни организации в страната се обявяват за противодействие на преврата, някои дори се включват в [[Юнското въстание]].

От 5 до 7 август [[1923]] г. са проведени заседания на ЦК на [[БКП (т.с.)]], на които младите и радикално настроени дейци на партията начело с [[Георги Димитров (политик)|Георги Димитров]] и [[Васил Коларов]], вдъхновявани и подкрепяни от Коминтерна, надделяват в полза на организирането на ново въстание. <ref>'''Райкински''', Иван, Враца между двете световни войни. Икономически и политически живот, Библиотека "Български„Български северозапад"северозапад“ към "Известия„Известия на музеите в Северозападна България"България“, Враца, 2007 </ref> За участие в него са привлечени левицата на [[БЗНС]] и някои [[анархизъм|анархисти]]. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като специален орган на ЦК, ръководен от [[Коста Янков]].

Причината за поетия курс на въоръжена борба се корени в амбициите на [[Съветски съюз|Съветския съюз]] за запалване на [[Световна социалистическа революция]] (''Мировая революция'') и за установяване на нови Съветски социалистически републики в [[Европа]]. Чрез т. нар. ''износ на революция'' Съветският съюз подготвя проникването в [[Централна Европа]] на войскови части за подкрепа на комунистическото движение в [[Италия]], [[Англия]] и особено в политически нестабилната [[Германия]] след [[Ноемврийска революция|Ноемврийската революция]] и [[Въстание на спартакистите|въстанието на спартакистите]]. Нахлулата и разбита през 1920 г. край [[Варшава]] [[Червена армия]], ръководена от маршал [[Михаил Тухачевски]], не намира подкрепа от очакваното революционизиране на масите, както и не навлиза на територията на Германия, но болшевишката политика остава същата. ''"Революцията„Революцията отвън беше възможна"възможна“'' пише маршал Тухачевски <ref>'''[[Михаил Тухачевски|Тухачевски, М.]]''', Походът към Висла, Смоленск, 1923.</ref>. Това е основната линия на Коминтерна към дестабилизиране и настъпване към сърцето на Европа. След разгрома на Червената армия край Варшава ''"българската„българската революция трябваше да стане пролог на германската революция"революция“'' ([[Лев Троцки]]) <ref>[[Лев Троцки|'''Троцкий''', Л]]., Уроки Октября, Ленинград, изд. "Прибой"„Прибой“, 1924, с 221</ref>. В успеха на българското въстание не е имало съмнения и на заседание на Политбюро на болшевишката партия в [[Кремъл]] е разписан точният сценарий и датата на следващия преврат — – преврата в Германия да се извърши на 9 ноември 1923 г. <ref>Воспоминания бившего секретаря Сталина. Париж, "Третья„Третья волна"волна“, 1980, с. 69</ref>. Така с организираното дестабилизиране на България и въвличането на българския народ в гражданска война се прилага болшевишкият модел за завладяване на политическата власт.

Правителството получава информация за подготвяното въстание и на 12 септември организира мащабна акция за неговото предотвратяване, при която са арестувани около две хиляди дейци на БКП, а щабът на въстанието в София е ликвидиран.{{hrf|Недев|2007|142}} Като реакция на арестите въстанието започва да избухва стихийно по места (най-напред в [[Казанлък|Казанлъшко]]). На [[20 септември]] е свикана среща на ЦК на [[БКП]], на която, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу [[23 септември]]. Водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов избират за действие Северозападна България —– район, по-близо до границата с Югославия <ref>Марков, Георги. Покушение, насилие и политка в България 1878- – 1947, София 203, с. 221; Грънчаров, Стойчо и Елена Стателова. История на България в три тома, т. III История на Нова България, София 1999, с. 406 </ref>. Планът на въстанието предполага то да бъде масово вдигнато във [[Враца|Врачански окръг]], след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе [[София]]. Прокламираната цел на въстанието не е промяната на държавния строй, а само "установяването„установяването на работническо-селско правителство"правителство“.<ref name="stoj4o">История на България, С., изд. "Христо„Христо Ботев"Ботев“, 1993 </ref>

== Начало на въстанието ==

Първи започват въстанически действия комунистите в село [[Мъглиж]], [[Казанлък|Казанлъшко]], на [[13 септември|13]] срещу [[14 септември]]. Присъединява се и организацията на [[БКП]] от село [[Голямо Дряново]]. Въстаниците превземат двете села, но не са подкрепени от партийните организации от съседните населени места, които решават да чакат официалното обявяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж те се оттеглят в планините. На [[12 септември]] в [[Стара Загора]] е съставен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига [[Нова Загора]], като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19–2019 – 20 септември въстават села в околностите на [[Чирпан]], като е направен неуспешен опит за завземане на града. Провалът на въстанието в [[Бургас]]ко позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата [[Мъглиж]], [[Енина]] и [[Шипка (град)|Шипка]].

На [[22 септември]] революционен комитет в състав [[Георги Димитров]], [[Васил Коларов]] и [[Гаврил Генов]] обявява въстанието. На [[23 септември]] сутринта под ръководството на Иван Пейчев е завзет град [[Монтана|Фердинанд]]. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след сражение отблъсква въстаниците от града. На свой ред превъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с [[Георги Дамянов]] отблъсква войската и наново завзема града. Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на [[Монтана|Фердинанд]], [[Оряхово]], [[Берковица]], [[Бяла Слатина]] и [[Лом]]. На [[24 септември]] въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжените цивилни поддръжници на правителството и завземат града. <ref>Протойерей Йордан Попов. Записки по небългарските въстания, София 1992, с. 27- – 28</ref> Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него, водени от кмета на обшина Добридол - – [[Рангел Ганев]]. Въстанически позиции са разположени в прохода [[Петрохан]]. Във [[Враца|Врачанско]], [[Видин]]ско и [[Белоградчик|Белоградчишко]] въстават само отделни села.

== Въстанието в Северозападна България ==

== Въстанието в други части на страната ==

[[File:UlicaMyglij.jpg|мини|Улица "13„13 септември"септември“ в гр. Мъглиж, наречена така в чест на избухването на въстанието]]

Още преди началото на въстанието между БКП и [[Вътрешна македонска революционна организация|ВМРО]] се сключва споразумение, според което БКП няма да вдига въстание в [[Област Благоевград|Пиринско]], а ВМРО няма да пречи на подготовката му в другите части на страната. Впоследствие БКП не спазва споразумението. Въпреки споразумението въстават комунистическите привърженици в [[Разлог (област)|Разложка околия]], където ръководител на бунта е [[Владимир Поптомов]]. На 23 септември въстаниците успяват да превземат Разлог. ВМРО се намесва в конфликта на страната на правителството. След преговори по-голямата част от въстаналите предават оръжието си на ВМРО, някои се оттеглят в планините.<ref>Поптомов, Владимир. Пиринският край под септемврийските знамена. - – в: Септемврийци за септември. Спомени за Септемврийското въстание от 1923 г. в окръзите: Софийски, Петрички (Благоевградски), Бургаски, Шуменски (Коларовградски), Варненски, Търновски, Плевенски, Хасковски и др., София, Издателство на БКП, 1963, с. 167- – 172.</ref>

== Причини за неуспеха ==

Има множество и различни причини за неуспеха на въстанието. Арестите на опитни комунистически дейци в началото на септември водят до слаба организация на въоръжените действия. В голяма част от страната дори комунистите не посрещат с ентусиазъм идеята за въстание. <ref>Грънчаров, Стойчо и Елена Стателова. пос. съч., с. 405</ref> То не избухва в големите индустриални центрове — – [[София]], [[Варна]], [[Бургас]], [[Пловдив]], — – където са съсредоточени повечето от привържениците на [[БКП]]. Така правителството има възможност да използва големите войскови части в тези градове срещу въстанието в селските райони. Въпреки специалните усилия на БКП за агитация сред българските войници, армията застава изцяло на страната на правителството, макар че повечето войници произхождат от бедни селски семейства, традиционно симпатизиращи на [[БЗНС]] и [[БКП]]. Железниците на страната, в които през предишните години избухват едни от най-големите стачки, по време на въстанието функционират успешно, ръководени от социалдемократическия министър [[Димо Казасов]].

== Последици от въстанието ==

След потушаването правителствени войски, [[шпицкоманди]] и чети на [[ВМРО]] извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град [[Монтана|Фердинанд]]. Избивани са комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Точният брой на жертвите не е известен, а изнесените данни са по-скоро ориентировъчни и имат манипулативен характер. Според историографията от периода [[1944]]–[[1989|1989 г.]] във въстанието са загинали около 30&nbsp;000 души. Според изследването на Музея на революционното движение в България, публикувано в книгата [[Звезди във вековете|"Звезди„Звезди във вековете"вековете“]] (поименен албум с фотографии и биографични данни), във въстанието и репресиите след него са загинали 841 въстаници.<ref>'''Музей на революционното движение в България''', ''Звезди във вековете'', Издателство на Българската комунистическа партия, София, 1972, 791 стр. </ref> Според историка [[Георги Марков (историк)|Георги Марков]] броят на жертвите възлиза на около 5000 души.<ref name="марков">{{cite book | last = Марков | first = Георги | authorlink = Георги Марков (историк) | year = 2003 | title = Покушения, насилие и политика в България 1878- – 1947 | publisher = Военно издателство | location = София | pages = 221 | isbn = 954-509-239-4}}</ref>

Още в началото на въстанието и преди неговия разгром лидерите му [[Георги Димитров (политик)|Георги Димитров]] и [[Васил Коларов]] бягат в [[Югославия]]<ref>Неизвестни страници от миналото 1919, 1923, 1925, 1944, 1956, 1968, ''1992, Върбан Ангелов''</ref>, а оттам — – в [[Съюз на съветските социалистически републики|Съветския съюз]]. Някои от бунтовниците остават в страната и действат като чети в планините.

[[Българска марксическа историография|Българската марксическа историография]] от [[период]]а [[1944]]–[[1989|1989 г.]] разглежда правителството на Цанков —– като [[фашизъм|фашистко]], а събитията през септември 1923 г. окачествява като първото [[Антифашизъм|антифашистко]] въстание в [[Европа]]. След 10 ноември [[1989|1989 г.]] повечето български историци отказват да идентифицират режима на Цанков с [[фашизъм|фашизма]].

Според английския историк [[Ричард Крамптън]] още по своя замисъл въстанието е безперспективно, защото дори и комунистите да бяха завзели властта, "„''Западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече е станало в Будапеща през 1919 г.''“."<ref>Крамптън, Ричард. Кратка история на България, София 1994, с. 148 </ref>.