Върховен македоно-одрински комитет: Разлика между версии

[[File:Supreme Macedonian-Adrianople Committee document of Nedyalko Semerdzhiev.jpg|мини|250п|Свидетелство на Недялко Н. Семерджиев от Сливен (р. 1874) за участието му в [[Четническа акция на Македонския комитет|Четническата акция]] като десетник с III Серска въстаническа дружина, издадено от разколническия Македонски комитет на 15 ноември 1895 г. и подписано от [[Наум Тюфекчиев]]]]

{{основна|Македонски комитет (офицерски)}}

 

=== Проект за реформи ===

{{основна|Шести македонски конгрес}}

[[File:Vmk Sarafov.jpg|мини|250п|Върховният комитет около 1899 – 1900. Седнали [[Тома Давидов]] (подпредседател), [[Борис Сарафов]] (председател), [[Георги Петров (революционер)|Георги Петров]] (касиер). Прави [[Владислав Ковачев]] (член), [[Георги Минков]] (член). Фото [[Иван Карастоянов]]]]

 

Така Върховният комитет е овладян от офицерите от Българските освободителни братства, които са за по-активна дейност и в България, и в чужбина, и във вътрешността, и които имат подкрепата на Централния комитет на ВМОРО. Между двете революционни организации се установява добро сътрудничество. Върховният комитет подпомага Вътрешната организация с пари и особено с подготвени кадри, организира прехвърлянето на хора и оръжие в Македония и Одринско. След създаването на [[Задгранично представителство на ВМОРО|представителство]] на ВМОРО в София в края на 1896 – 1897 година членовете му [[Гоце Делчев]] и [[Гьорче Петров]] са по право членове на комитета. През май 1900 година МО и ВМОРО подписват съвместен протокол, с който офицерите от българската армия се допускат във всички нива на структурите на ВМОРО. Върховният комитет оказва значителна помощ на вътрешната организация при изграждането на четническия институт. Двете организации правят общи постъпки пред Екзархията за назначаване на учители в Македония и Одринско по списък, представен от Централния комитет на ВМОРО. Върховният комитет набавя и складира в пограничните пунктове оръжие, което предава на Вътрешната организация.<ref>Пандев, Константин. Национално-освободителното движение на българите в Македония и Одринско. 1878 – 1903, Издателство „Наука и изкуство“, 1979, стр. 214.</ref>

=== IX конгрес ===

{{основна|Девети македоно-одрински конгрес}}

 

Комитетът започва активно да изпраща чети в Македония и извършва усилена подготовка за въстание, което е посрещнато зле от ВМОРО и между двете организации се появяват конфликти за граничните пунктове и складовете с оръжие. На 8 декември 1901 година новите задгранични представители на ВМОРО [[Димитър Стефанов (Караагач)|Димитър Стефанов]] и [[Туше Делииванов]] изпращат окръжно до всички македонски дружества в България, с което ги уведомяват, че организацията къса всички връзки с Върховния комитет в този му вид. В отговор ВМОК изпраща окръжно, в което казва, че къса със задграничните представители, но не и с организацията.<ref>{{cite book|first=Мерсия|last=Макдермот|title=За свобода и съвършенство: биография на Яне Сандански|year=1987|publisher=Наука и изкуство}}, стр. 89.</ref>

{{основна|Десети македоно-одрински конгрес}}

[[File:SMAC Bond 1903 2.jpg|мини|Облигация на ВМОК от 1903 година с подписите на Михайловски и [[Георги Белев (революционер)|Георги Белев]].]]

 

На Х конгрес, заседавал от 28 юли до 3 август 1902 година, делегатите на дружествата се разделят на два конгреса и се появяват два Върховни комитета и две организации. Вторият комитет, начело с инженер Христо Станишев (председател) и Тома Карайовов (подпредседател) и членове Пейо Яворов, [[Антон Стоянов (революционер)|Антон Стоянов]], [[Йордан Асенов]] и Георги Петров, също издава вестник „Реформи“. Негови привърженици са [[Антон Страшимиров]], Димитър Ризов, Никола Наумов.

След 1905 година много от дейците на Върховния комитет – предимно офицерите, разочаровани от решението на Цончев се отказват от революционна дейност и се връщат в армията. [[Младотурска революция|Младотурската революция]] в 1908 година води до временен застой в революционното движение на емиграцията и офицерството. В групата на офицерите върховисти след смъртта на Янков и Цончев изпъкват по-млади дейци като подполковник Протогеров, майор Дървингов, майор [[Борис Дрангов]], майор [[Климент Кръстев]].

 

 

През март 1911 година, след обединението на ВМОРО и БНМОРО, при което Протогеров е избран за пръв запасен член на ЦК, покана за обединение е отправена и към привържениците на бившия ВМОК. На 15 март върховистките дейци, наричащи себе си „групата от бившата организация на Върховния МО комитет“, се срещат в София и подписват протокол – последният върховистки програмен документ. Протоколът се състои от осем точки – подновяване на революционната борба (точка 1) с общи усилия, тъй като противниците са по-добре организирани и по-силни, отколкото в миналото (т. 2) с цел „придобиване автономията на Македония и Одринско в тяхната цялост“ (т. 3), „създаване на една тайна, немногобройна, но здрава революционна армия“ (т. 4), независимост (т. 5) и централизация на организацията с доминация на нелегалните дейци и съответно ликвидиране на Задграничното представителство (т. 6), разчитане на малко количество от най-предани и свободни от зависимост борци, макар и организацията да трябва да се „разпростира между всички българи“ (т. 7), евентуален ЦК при обединение в състав председател подполковник Николов и членове Протогеров, [[Тодор Лазаров]], [[Тодор Александров]] и [[Павел Христов (революционер)|Павел Христов]] (т. 8). Протоколът е подписан от Стефан Николов, Александър Протогеров, Димитър Думбалаков, Петър Дървингов, Димитър Владов, Борис Стрезов и [[Георги Белев (революционер)|Георги Белев]]. Макар възгледите за целите и задачите на двете групи дейци да съвпадат, поради условията за овладяване на председателското място в бъдещия Централен комитет и за закриване на Задграничното представителство, протоколът е отхвърлен от Тодор Лазаров и така до пълно обединение не се стига.<ref>Първанова, Зорка. Възстановяване на въоръжената борба и възстановяването на ВМОРО, в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 – 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 – 1919, МНИ, София, 1997, стр. 255.</ref><ref>Думбалаковъ, Михаилъ. През пламъцитѣ на живота и революцията, том II, София, 1937, стр. 135 – 139.</ref>