Харлем (Ню Йорк): Разлика между версии

Харлем е бил синоним на елегантен живот по време на хубавите години от 19 век. През ранните периоди на същия век в Харлем продължава да съществува фермерска земя. През 1820 година общността наброява едва 91 фамилии, църква, училище и библиотека. Заможните фермери, наричани „патрони“, експлоатирали местните имоти главно по възвишенията, издигащи се над Хъдсън Ривър. Службата, свързваща предградието на Харлем с Ню Йорк, бил параход по Ийст Ривър. Пътуването отнемало час и половина, прекъсвано понякога от замръзването на реката през зимата. Друга възможност е имало с дилижанс по дължината на Бостън Поуст Роад, който се спуска по пътеката на Мак Гроу сега в Сентръл парк, заобикаляйки солените блата около 110та улица, за да мине през Харлем. Комисията по плануване на Ню Йорк обявява през 1811 година, че Харлем не се развива и не е напредвал от близо 100 години. Железницата на Ню Йорк и Харлем е построена през 1831 г. с цел по-добро свързване на града с предградието, като започва от източна 23та улица. Разширена с 127мили127 мили на север до железопътния възел на окръг Колубия при Чатъм, Ню Йорк през 1851 г.. В годините между 1850 и 1870, Харлем запада много от големите културни насаждения. Земята е окупирана от ирландски преселници, чието присъствие занапред влошава цените на имотите. Разореният район е причислен към Ню Йорк през 1873.

Все пак, строителството пренаситило пазара и отложило истинското оценяване на сградите в покрайнините на железниците, това привлякло маси от източно европейски евреи в Харлем, достигайки своят връх през 1917 г. от 150 000 души. Харлемистите земевладелци се опитали да спрат еврейското движение в квартала. Поне на една табела за наем била придружена с надпис „Никакви евреи и кучета“. Тяхната общност била тревожеща, но все пак еврейският Харлем просъществувал твърде кратко, до 1930 г. останали едва 50005 000 евреи. Областта, известна като Испанският Харлем, била завзета от италианците. Италианският Харлем също изчезнал, като неговите следи свършват около 1970 г. при Плезънт Авеню.

В началото на 20-ти век Харлем се превръща в дом на ирландската общност, както и на голяма група финландци.

=== Пристигането на Афроамериканцитеафроамериканците ===

Малки групи от Афроамериканциафроамериканци живеели в Харлем още през 1880 г., особено в зоната около 125-та улица и в черните „квартири“ на западна 130-та улица. Масираната миграция на Афроамериканци в зоната започнала през 1904 година, благодарение на друг удар върху частните имоти, влошаването на условията за живот на Афроамериканците навсякъде в града, и ръководството на Афроамериканскияафроамериканския предприемач на недвижими имоти на име Филип Пейтън Младши. Харлем преживява друг срив на частните имоти през 1904 — 1905 ; след колапса от 1890, нова спекулация и строеж започнали с пълна сила отново през 1903 и резултатът бил пренасищане с жилища, което довело до сриване на цените, което по-късно през XIX век предизвиква забавяне в развитието. Собствениците не можели да намерят бели наематели за техните собствености, затова Филип Пейтън започнал да привлича Афроамериканци. Неговата компания „Афроамерикан реалти къмпани“ била почти еднолично отговорна за миграцията на Афроамериканциафроамериканци от предишните им квартали, Тендърлойн, Сан Хуан Хил, Хелскитчън. Движението към западен Манхатън било провокирано от страх, че бунтовете срещу Афроамериканци като тези, който избухнали в Тендър Лайн през 1900 г. и в Сан Хуан Хил през 1905, може отново да се разразят. Като извод, жилищата, които били окупирани от белите, били разрушени, за да могат да освободят място за конструкцията на станция „Пен“.

Между 1907 и 1915 някой от белите, родом от Харлем устояли на промяната в квартала, особено когато Афроамериканското население започнало да се тълпи западно от Ленъкс авеню, което служело като неформален разделител до ранните години на ХХ век. Някои сключили пактове да не продават или да не дават под наем на Афроамериканци. Други се опитали да си купят имоти и да изгонят Афроамериканските наематели, но „ Афроамерикан реалти компани“ им отвърнала със същото, закупувайки други имоти и изгонвайки белите. Те от своя страна опитали да убедят банките да отказват ипотечен заем на Афроамериканскиафроамерикански купувачи, но те скоро се предали. От 1920 г. нататък централен Харлем бил изцяло общност на Афроамериканци.

Наемането на Афроамериканциафроамериканци Нюйоркчани традиционно се превърнало в нещо като черен бизнес, включващ също така чистене по домовете и различни видове ръчна работа, което не било добре прието от някои етнически групи или накратко казано индустриалците изцяло напуснали Ню Йорк. Развлекателната индустрия била един от най-големите наемодатели в Харлем, но от друга страна била подпомагана от доходите на по-заможните бели, чиято общност чувствително намаляла след харлемските бунтове през 1935 г. и която почти изцяло спряла да се заселва в Харлем след втората поредица размирици през 1943 г. Много харлемисти си намерили работа в армията или в бруклинските корабостроителници по време на Втората световна война, но квартала отново бързо западнал щом войната приключила.

Театър Аполо отворя врати на 125та125-та улица на 26. 01.януари 1934 година. Зала за танци „Савой“, на Ленъкс Авеню, била уважавано място за танцуване на суинг и била обезсмъртена в популярната за онзи период песен „Отбивайки се в Савой“ През 1920–1930 г. между Ленъкс и 7мо авеню в Централен Харлем работели над 125 развлекателни места включително контрабандни заведения, винарски изби, кафенета, таверни, ресторанти, закусвални, салони за почивка, театри, танцувални зали и барове. Макар и музикантите и писателите от Харлем като цяло да са добре запомнени, общността също е давала подслон на много актьори и театрални компании. През 1936 г. Орсън Уелс продуцира известния си черен „Магбет“ в театър „Лафает“ в Харлем. Големи театри от края на XIX началото на ХХ век били събаряни или превръщани в църкви и в гетото липсвало постоянно място за представления до създаването на театър „Гейтхаус“.