Епистоларна литература: Разлика между версии

м
в.--->век; козметични промени
м (в.--->век; козметични промени)
[[FileФайл:Behn Love-Letters 1684.jpg|мини|200px|Титулна страница на ''Любовните писма между един благородник и неговата сестра'' от [[Афра Бен]] (1684)]]
'''Епистоларната литература''' ({{lang-el|epistolé}} — „писмо“) е жанр на [[художествена литература|художествената]] [[проза]], граничещ с [[белетристика]]та и [[есе]]то, чиято основна особеност е, че сюжетното развитие, отношенията между [[литературен герой|героите]] и духа на епохата се изразяват посредством размяна на [[писмо|писма]].
 
Писмото е възникнало като тип комуникация още през късната елинска древност, а в епохата на късния елинизъм вече е била осъзната и неговата естетическа перспективност. За първообраз на епистоларния роман може да се смята ''„[[Героини]]“'' на [[Овидий]] - съдържа писма на прочути митологически жени – персонажи от древността, отправени към техните неверни любовници. Жанрът запазва своя авторитет и през [[Средновековие]]то, [[Ренесанс]]а и [[Барок]]а като се разпространява и в [[Италия]], [[Франция]], [[Англия]], [[Германия]], [[Полша]], [[Русия]]. През ХIХ век той намира своите големи имена и в българската литература, става част от духовния климат на [[Българско възраждане|Българското възраждане]], участва в жанровото изграждане на една нова национална литература. Жанровата идентичност на писмото винаги е била поставяна под въпрос. То обичайно е оставяно извън системата на литературните жанрове. Различните аспекти на писмото и разнообразните му употреби затрудняват неговото определяне с обичайните категории на литературната поетика.
 
Писмото като комуникативен жанр е свързано с уникалността му като тип изказ. То дръзва да изрече премълчаното иначе. Актът на писане е израз на осъзнатата самоценност на аз-а, от една страна, и начин на отреагиране на непосредствено ставащото. Огромната част от повествователната му енергия се крие във факта на самото написване. Писмото се доближава до дневника, чрез яркото изразяване на аз-а. Въпреки това актът на себеразкриване не е достатъчно самостоятелен, уединението е привидно. Писмото носи пречупения ъгъл на виждане на своя адресат и е заместител на устното слово и на действието като устното изразяване, което има за опора мимиките, жестовете и цялостното поведение.
 
Границата между автентичното и фикционалното, художественото и нехудожественото в света на епистолата е размита. Всеки опит за прецизиране се сблъсква с относителността на определенията, с граничността на текстовете, с двусмислието на епистоларните практики.
Писмото играе голяма роля във време на преосмисляне на самото понятие за литература (Европейският ХVIII век). То е активен елемент в жанровия обмен на епохата. Именно в тези условия от изключителен интерес за литературната еволюция е ролята му за утвърждаването на жанра на романа, който може да съществува като: доминация на романа над писмото (писмото като цитат) или на доминация на писмото (роман в писма).
 
Определящи за развитието на епистоларния жанр през епохата на [[Просвещение]]то е интересът към интимното, потайното и вкусът към детайла. Епистоларният жанр достига своя връх през ХVIII век, когато се променят ценностите, които го подхранват и най-вече смисълът в човешките връзки. Над разкриването на личността, надделяват самовглъбяването, романтическият нарцисизъм и несподелимата интимност.
 
== Епистоларен роман ==
Първият същински епистоларен роман е ''„Затвор на любовта”'', 1485 г., създаден от испанския автор [[Диего де Сан Педро]]. В този роман са включени голям брой писма, които доминират като начин за разкриване на сюжета. Друг пример за ранен епистоларен
роман е произведението „[[Писма до Бабет]]“ от френския писател [[Edme Boursault]]. Този роман е
създаден от писма на младо момиче на име Бабет, включени в сборника „''Писма за уважението, благодарността и любовта“'' от 1669 г. на същия автор. Други известни ранни епистоларни романи са ''„Писма на португалската монахиня“'' (1669), приписвано на Gabriel-Joseph de La Vergne.
 
За основател на епистоларен роман на английската литература се смята [[Джеймс Хауел]] (1594-1666) с произведението си ''„[[Familiar Letters]]“'' (1645-50).
Епистоларният роман като жанр става популярен през 18. век с трудовете на автори като [[Самюел Ричардсън]], с изключително успешните си романи ''„[[Памела]]“'' (1740) и ''„[[Клариса]]“'' (1749). Във Франция [[Монтескьо]] пише ''„[[Персийски писма]]“'' (1721), последвано от ''„[[Жули или новата Елоиз]]“'' (1761) на [[Жан-Жак Русо]], и ''„[[Опасни връзки (роман)|Опасни връзки]]“'' (1782) от [[Шодерло дьо Лакло]]. В Германия Гьоте пише ''„[[Страданията на младия Вертер]]“'' (1774). Първият северноамерикански епистоларен роман е ''„[[Историята на Емили Монтегю]]“'' (1769) от Франсис Брук.
 
[[FileФайл:Goethe 1774.JPG|мини|240px|Титулната страница на първото издание ''„[[Страданията на младия Вертер]]“'' (1774)]]
В началото на 18. век епистоларната форма е била обект и на подигравки, което води до редица пародийни текстове. Един от най-забележителните примери е ''„[[Шамела]]“'' от [[Хенри Филдинг]] (1741), написана като пародия на ''„[[Памела]]“'' от Ричардсън. Постепенно в края на 18 в.век епистоларен роман се използва като жанр все по-рядко, но епистоларната форма все пак продължава да се употребява отчасти и в романи през 19 в.век Пример за такива творби
са ''„[[Франкенщайн (роман)|Франкенщайн]]“'' (1818) от [[Мери Шели]]; ''„[[Тайнствената непозната]]“'' (1848) от [[Ан Бронте]].
 
 
{{Нормативен контрол}}
 
[[Категория:Литературни жанрове]]