Хърватски език: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м год.-->г.
Ред 126:
Връх в развитието на бароковия поетичен израз са творбите на [[Иван Гундулич]], [[Иван Бунич Вучич]] и [[Юний Палмотич]] – всички писани на особена стилизирана форма на щокавския иекавски диалект. В съседната на Дубровник Херцеговина се говори щокавски диалект, така че през 17 век се оформя и разработва щокавски книжовен език с чакавска основа. Този език, използван в три сфери: езиковедска (Кашич, Микаля), народно-просветна (Дивкович) и литературно-художествена (Гундулич, Палмотич), по главните си характеристики не се различава съществено от съвременния хърватски стандартен език.
 
През 18 век, след освобождаване от турската власт на голяма част от Хърватия, във всички хърватски краища се появяват писатели-просветители, в съответствие с общите тенденции на [[рационализъм|рационализма]]. Целта на тези писатели е да повишат културното равнище във всички области на народния живот, затова насочват творбите си главно към неукия народ. Борят се против предразсъдъците, суеверията, изостаналостта и безпросветността, радеят за истина, разум и общ напредък. В това си дело са мотивирани от съзнанието, че е необходимо да въведат и собствената си национална култура в общността на просветените европейски народи. В стремежа си да доближат творбите си доколкото се може по-широк кръг читатели, в творчеството си използват форми и изразни средства от народното творчество. По този начин творбите им приемат народен облик и печелят голяма популярност сред народа, а в по-широк план, разпространяват влиянието на щокавския диалект, на който са писани. Най-четени и с най-широка популярност са две книги от този период: „Приятен разговор на словинския народ“ (Razgovor ugodni naroda slovinskoga) от [[Андрия Качич Миошич Качич]] ([[1756]]; разширено издание [[1759]]) и „Сатир или див човек“ (Satir iliti divji čovik) от [[Славония|славонеца]] [[Матия Антун Релкович]] ([[1762]]; второ, разширено издание [[1779]]).
 
Литературното и езиково развитие през този период, през който вече ясно се очертава надмощието на щокавския диалект в ролята на хърватски книжовен език, дава възможност на писателите от този период да приемат в по-малка или по-голяма степен единния книжовен език на новощокавска диалектна основа, предимно от западен, икавски тип (с изключение на иекавския Дубровник). В този език унифициращите белези се налагат над разликите между различните области. Този език вече функционира като стандартен език и завладява все по-широка читателска публика сред мнозинството от хърватския народ. Разширява се използването му за все по-различни цели и в нови и нови области от човешката дейност.