Старобългарски език: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме Етикети: Редакция чрез мобилно устройство Редакция чрез мобилно приложение |
м век; козметични промени |
||
Ред 8:
|сем3=Южнославянски
|сем4=Старобългарски
|официален= [[
|регулатор=
|iso639-1= cu
Ред 19:
== История и език ==
[[Файл:Oldchurchslavonic.jpg|мини|500п|Молитвата на [[църковнославянски език]]]]
От различните си изследователи този език се нарича различно. [[Йерней Копитар]] и [[Франц Миклошич]] го наричат ''„старословенски език“'', тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в [[Панония]]. [[Александър Христофорович Востоков|А. Х. Востоков]] въвежда през 1820 г. термина ''„старославянски език“'', който днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература. Аналогично са образувани наименованията фр. le vieux slave, лат. palaeoslavica. [[Йозеф Добровски]] в ''„Institutiones linguae slavici dialecti veteris“'' (''Студия върху стария диалект на славянския език'') ([[1822]]) открива в този език ''„старосръбско наречие“''. Но още в средата на [[19 век]] [[Аугуст Шлайхер]], [[Мартин Хатала]] и [[Леополд Гайтлер]] виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на [[Български език|българския език]]. Те въвеждат наименованието ''„старобългарски език“'' (нем. ''Altbulgarisch''), възприет изцяло в България. В съвременното [[езикознание]] освен термина ''„старобългарски език“'' са разпространени и названията
Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. ''„канон“,'' т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. [[Константин-Кирил Философ|Кирил]] и [[Методий]] и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. ''„канон“'' откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50–60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на [[Константин-Кирил Философ|Кирил]] и [[Методий]] може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, [[праславянски език]]. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина ''„Кирило-Методиев език“''. Що се отнася и до термините ''„старославянски“'' и ''„старочерковнославянски“'', те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Много изследвания са направени досега и днес българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на [[фонетика]]та (в рефлексите на праславянските съчетания ''*tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj'' и в широкия гласеж на ''ятовата гласна''), в областта на [[Лексикология|лексиката]] (в заемките на някои гръцки думи от народния [[гръцки език]], с който само българските [[славяни]] са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на [[синтаксис]]а:
# употреба на дателен притежателен падеж при лични местоимения и съществителни: {{кирилица|рѫка ти}}; {{кирилица|отъпоуштенье грѣхомъ}};
# описателно бъдеще време с глагол {{кирилица|хотѣти}};
# употреба на сравнителна форма {{кирилица|мьнии}} (по-малък) в значение на по-млад.
Освен това, езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след [[12 век]], в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно ''„среднобългарски“''. А щом бива признато съществуването на ''„среднобългарски“'' и ''„новобългарски език“'', то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича ''„старобългарски“'', а не ''„старославянски“'' или ''„старочерковнославянски“'', тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът ''„старославянски“'' може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът ''„старочерковнославянски“'' навежда на мисълта, че този език е служел само за черковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася пък до опонирането на термина ''„старобългарски език“'' с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на [[Хан Аспарух|Аспаруховите]] сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката ''„прабългарски“'' (''протобългарски'', ''първобългарски''). От всичко казано дотук, можем да направим следните изводи:
Ред 32:
# При изследването на старобългарския език трябва да се имат предвид езиковите му средства, еволюцията им от праславянски до първото им писмено засвидетелстване, степента на диалектната диференциация в късния праславянски, в старобългарски и в новобългарски; литературните стилове и школи в старобългарски, т.е., по-широко разглеждане на старобългарския език, излизайки от рамките на ''„канона“''. Затова старобългаристиката не може да няма връзки и с други научни дисциплини, на първо място с общото и индоевропейското езикознание.
Старобългарският език, благодарение на древността си, наред със [[санскрит]], [[гръцки език|гръцки]], [[латински език|латински]], [[готски език|готски]] и други древни писмени индоевропейски езици дава изключителен материал при реконструкцията на т.нар. [[индоевропейски праезик]], незасвидетелстван писмено.
Изучаването на старобългарския език лежи в основата на цялата [[славистика|славистична наука]], за която делото на първоучителите Константин-Кирил Философ и Методий е от първостепенно значение. Старобългарският език първо служи при възстановяването на предполагаемия [[праславянски език]]. От него се изхожда и при [[сравнителна граматика на славянските езици|сравнително-историческото проучване на славянските езици]]. В него се отразява мисленето и светогледа на говорещия на него народ. Той е огледало и на социалната история и етногенезиса на българския народ в древността. Това се открива най-вече в лексиката. Значи, старобългарският език е ценен източник за изследователите на етническата и социалната ни история. [[Археология]]та и старобългарският език също са свързани, тъй като немалко епиграфски паметници с надписи на този език са открити досега (повече от 30). Изследователите на старата [[българска литература]] трябва добре да познават езика на първите паметници, цялото му богатство и сила, за да се получи вярна представа за художествения принос на старите ни автори и преводачи.
Ред 49:
=== Фонетика ===
* Запазване на праславянската система от гласни звукове, включително еровите (ъ, ь) и носовите гласни (ѧ, ѫ).
* Почти не са засегнати от нови морфологични аналогии резултатите от третата палатализация: ''виждѫ < *vidjon'' при новобълг. ''(да) видя'', ''нарицати'' при новобълг. ''наричам''.
* Още е в сила законът за отварянето на сричката.
* Широк изговор на дългото ē (ѣ).
* Особен рефлекс на праславянските съчетания *tj, *dj > шт, жд.
=== Морфология ===
* Налице е богата именна система (13 склонения; седем падежа: именителен, родителен, винителен, дателен, творителен, местен, звателен; три числа: единствено, множествено, двойствено), която в повечето съвременни славянски езици е частично опростена. Типовете склонения обикновено се класифицират според индоевропейската и праславянска основа – основи на гласна (-o-, -a-, -ja-, -i-, -u-) и съгласна (-n-, -nt, -men, -s, -r, -ŭ).
* Лични местоимения има само за 1. и 2. л. В ролята на местоимения за 3 л. се използват показателните ''онъ, тъ'', от които произлизат днешните местоимения за трето лице ''той'' и ''он''. Ролята на притежателно местоимение за 3 л. се изпълнява от възвратно местоимение ''свои''.
* Всяко прилагателно име притежава две форми: кратка и дълга или определена. Дългата форма се получава от кратката с добавяне на анафоричното местоимение -''и'' (''новъ > новъи''). Кратките форми се скланят като съществителните имена от съответните основи. Първоначално в дългата форма именната и местоименната част се скланят поотделно, но впоследствие се сливат и образуват нов тип склонение.
* Налице е богата глаголна система (четири спрежения на тематичните глаголи и едно за малкото на брой атематични глаголи, форми за двойствено число, шест времена, два глаголни вида - свършен и несвършен).
* Употребяват се три прости глаголни времена - сегашно, минало свършено (аорист), минало несвършено (имперфект) и по-рядко три сложни глаголни времена - минало неопределено (перфект), минало предварително (плусквамперфект), бъдеще предварително. Бъдещето време се изразява с формата за сегашно време на глаголи от свършен вид, както и в повечето съвременни славянски езици.
* Старобългарският език познава три наклонения (изявително, повелително и условно). Индоевропейското подчинително наклонение (конюнктив) е изгубено напълно, както и индоевропейския страдателен залог, който се изразява посредством възвратнопричастни форми.
* Налице са разнообразни нелични глаголни форми - [[инфинитив]] (''чисти''), [[супин]] (''чистъ''), сегашно деятелно и страдателно причастие (''четы/четѫщии, четимъ''), минало деятелно и страдателно причастие (''четѣвъ/четѣвъшии, четенъ''), елово причастие (''челъ'').
== Развитие на езика ==
Успоредно с останалите славянски езици, след 12 век старобългарският език претърпява значителни промени, които са отразени съвсем оскъдно в писмените паметници. Беглото отразяване на фонетичното и морфологичното развитие на езика в паметниците с религиозен характер се дължи на силното влияние на кирило-методиевата традиция в средновековна България. В светски документи (грамоти на българските царе), надписи-графити, приписки ([[Битолски триод]]), паметници със светско съдържание ([[Троянска повест]]), както и в някои произведения с религиозен характер ([[Добрейшово евангелие]], преписът на [[Шестоднев (Йоан Екзарх)|„Шестоднев“]] от 1263 г.) тези изменения се долавят по-ясно. Между 12 и 15 век промените в старобългарския език засягат предимно следното:
* Еровете в слабо положение (пред сричка, несъдържаща ерове, и в края на думата) загубват звуковата си стойност, а в силно се изясняват: ъ > о/ъ, ь > ъ/е. Така се появяват нови групи съгласни, които са нехарактерни за най-старите старобългарски паметници: ''кънѧsь
* Смесване на носовките: носовите гласни (ѧ, ѫ) изравняват гласежа си след меки съгласни, а в някои говори съвсем изгубват носовия си призвук и се стига до характерната за паметниците от 13-14 век безразборна употреба на буквите ѧ и ѫ.
* Разпад на склонението: Изместване на старобългарските паджени форми (родителен, местен) от съчетания на предлог и винителен или дателен падеж.
* Показателните местоимения в задпоставно положение започват да се развиват като склоняем определителен член, макар че употребата му все още не е напълно граматикализирана.
* Употреба на кратките форми на дателен падеж за изразяване на притежание.
* Славянските деятелни причастия - сегашно (''несѫштъ, двигнѫштъ''), минало (''рекъшии, четѣвъшии'') - освен еловото причастие (''реклъ, пеклъ'') са на път да изчезнат напълно.
* Изчезва сегашното страдателно причастие (''хвалимъ, молимъ'').
* [[Супин]]ът е заместен напълно от [[инфинитив]]а, който към 14-15 век започва да се замества от съчетанието ''да'' + лични глаголни форми.
* Бъдеще време се изразява чрез личните форми на сегашното време на глагола ''хътѣти '' + инфинитив, а впоследствие от ''да''-конструкция с лични глаголни форми (''хъштѫ да'').
* Формите на имперфекта започват да се образуват не от инфинитивната форма, а от основата за сегашно време (старобълг. ''плакати > плакаахъ, нести > несѣахъ'', новобълг. ''плач-а > плачех, нося > носех'').
* Промяна при окончанията на формите на аориста под влияние на морфологични аналогии.
* Започва образуване на ново глаголно спрежение по аналогия със старите атематични глаголи (''быти > есмь, дати > дамь, іасти > іамь, имѣти > имамь'') с харарктерната наставка за 1 лице, ед.ч. -''м''.
* Развитие на нови местоименни форми с помощта на анафорични частици: ''тъ + и > тои, сь + и > сеи, които, тогова, този''.
* След 15 век се развива като отделна морфологична категория и миналото несвършено деятелно причастие (''носел, четял'').
Първите паметници на [[български език|новобългарски език]] са дамаскините от 17-18 век.
== Примери ==
{| cellpadding="5"
|+ '''Отче наш'''
Ред 89:
! Старобългарски, 10 в.<br />
! Църковнославянски <br /> (руска редакция на старобългарския)<br />
! Новобългарски, 20-ти и 21
! Новобългарски, 20-ти и 21
! Новоруски, 20-ти и 21
|-----
|
| |||