Николо Макиавели: Разлика между версии

}}

 

 

Съчиненията на Макиавели по теория на политиката са интерпретирани противоречиво в историята на политическото мислене и са използвани за противоположни политически цели. Според някои той е истински републиканец, който иска да предупреди народа за машинациите на владетелите и с това дава указания за защита на свободата. За други той е съветник на безскрупулни силови политици и един от теоретичните бащи най-напред на абсолютизма, а след това и на тиранията, който разрушава етическите обвързаности на класическата политика и поставя политиката само под максимата на непосредствения успех и дългосрочното увеличаване на властта. В Западна и Средна Европа през ранното Ново време той е бил четен като първия представител на теорията за държавния интерес, с която се изтласква класическата аристотелианска представа за политиката, а политическата теория се ориентира към разширяване и гарантиране на характерната за Новото време властова държава. Приблизително по същото време представителите на републиканизма в английската революция и по-късно отците – основатели на САЩ, го смятат за поддръжник на едно политическо партиципативно мислене, който с най-голяма яснота и изключителна острота е премислил основните принципи на една република, механизмите за нейното обновяване и предпоставките за нейното запазване. Проблемът пред всяка модерна интерпретация на Макиавели е, че една до друга съществуват две противоположни възприятия, които се позовават или на „Владетелят“, или на „Размишленията“.

 

 

== Биография ==

Животът на Макиавели съвпада с епоха на дълбоки промени във Флоренция, както и в Италия. Ерата на градовете републики върви към своя край под натиска на институционално устроените териториални държави, а Италия става арена на конфликтите между династиите Валоа и Хабсбург за хегемония в Европа. Политическите размишления на Макиавели възникват от тази констелация и в същото време се опитват да я овладеят и преодолеят. Те не произтичат от спокойна рефлексия, а са написани като политически съвети и указания, защото за него непосредственото политическо действие е било забранено поради освобождаването му от политическите постове и временното отстраняване от Флоренция. Наблюдаваната при Макиавели студена дистанция към политическите събития, пренебрежителното спокойствие, с което представя погрешните политически решения, и надменното благоволение, с което тълкува събитията, са по-скоро един принуден жест, отколкото израз на неговата фактическа вътрешна нагласа. Постоянно прозира неговата дълбока грижа за бъдещето на Флоренция и на Италия, след това перото му ръководят опасенията, че от безгрижие и некадърност могат да се пропуснат изгодни възможности за политическа промяна и убеждението, че знае кое е необходимо и обещаващо успех. Той сменя перспективата на цинично изглеждащ наблюдател с тази на политически борец и агитатор.

 

 

Английският драматург [[Кристофър Марлоу]] бил ентусиазиран поддръжник на този възглед. В „Евреинът от Малта“ (1589 – 1590) „Макиевел“ говори Прологът, твърдейки, че не е мъртъв, но притежавал душата на (херцог) Гиз, "А, сега Гиз е мъртъв, дошъл от Франция / Да види тази земя, и да се весели с приятелите си "(Prologue, линии 3 – 4). Последната му пиеса, „Клането в Париж“ (1593) взима клането и годините след него като негова тема, с херцога на Гиз и Катерина Медичи и двамата изобразени като „макиавелиани“, заразени със зло още от самото начало.

През седемнадесети век в Англия идеите на Макиавели са били най-значително развити и адаптирани и републиканците дошли още веднъж на власт. Учените твърдят, че Макиавели имал основно непряко и пряко влияние върху политическото мислене на Бащите-основатели на Съединените щати. Бенджамин Франклин, Джеймс Мадисън и Томас Джеферсън последователи на републикански Макиавели, когато те се противопоставяли, на това което видели като нововъзникващите аристокрации. Хамилтън научил от Макиавели за важността на външната политика за вътрешната политика, но се отделил от него по отношение на това, че републиката трябвало да бъде алчна за да оцелее (Джордж Вашингтон бил по-малко повлиян от Макиавели). Въпреки това, бащата, който може би най-много ценял Макиавели като политически философ, бил Джон Адамс, който щедро коментирал мислите на италианеца в работата си, в защита на конституциите на правителството на Съединените американски щати. В отбраната на конституциите на правителството на САЩ, Джон Адамс похвалил Макиавели, Алгернон Сидни и Монтескьо като философски защитник на смесено правителство. За Адамс Макиавели реставрира емпирични причини за политика, докато неговият анализ на фракции бил похвален. Адамс също се съгласил с флорентински, че „човешката природа била неизменна и се ръководила от страсти“. Той също така приел вярата на Макиавели, че „всички общества били предмет на циклични периоди на растеж и гниене“. За Адамс, Макиавели му липсвало само ясно разбиране за институциите необходими за доброто управление.

 

 

== Източници ==