Българско възраждане: Разлика между версии

 

== Граници и периодизация ==

 

'''Долна граница'''

В периода след Кримската война възрожденската литература преживява нов подем. Жанровото разнообразие става по-голямо. Авторовото присъствие се засилва, обогатяват се художествените направления. Преобладаващият дял в литературния живот се пада на поезията, която е застъпена с всичките си видове – от лирическата песен до поемата ([[Найден Геров]], [[Добри Чинтулов]], [[Петко Славейков]]). Широка известност придобива [[Георги Раковски]], който отпечатва през 1857 г. поемата „Горски пътник“, [[Григор Пърличев]], спечелил през 1860 г. с поемата „[[Сердарят]]“ първа награда на годишния поетически конкурс в Атина, [[Константин Миладинов]], [[Райко Жинзифов]], [[Любен Каравелов]] („[[Хубава си, моя горо]]“, „Преминуват годините“), [[Бачо Киро]], Елена Мутева. Най-висок връх възрожденската поезия достига с творчеството на [[Стефан Стамболов]] и [[Христо Ботев]]. Първите си поетични опити до [[Освобождение на България|Освобождението]] прави и [[Иван Вазов]].

 

 

След Кримската война се ражда и българската драматургия. Първите стъпки са направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започва побългаряването на чужди сценарии, както прави [[Сава Доброплодни]] с пиесата „Михаил Мишкоед“. През 1857 г. се появява първата оригинална българска пиеса – „Ловчанскийт владика или Бела на ловчанскийт сахатчия Николча“, комедия, написана от [[Теодосий Икономов]], в която се разобличава развратът на гръцкото духовенство. По-късно в областта на драматургията се изявяват [[Добри Войников]] и [[Васил Друмев]]. Интересът на възрожденския българин към литературата намира израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на дейно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определя облика на възрожденската интелигенция.