Вестготи: Разлика между версии

Следващият събор е [[Църковен събор в Сердика|Сердикийският събор]] в [[София|Сердика]] (днес София) през [[342]]/[[343]] г., на който още на втория ден група делегати се отцепват и организират контрасъбор в Пловдив. Отново „липсват“ данни за техния брой и тяхното становище, но се предполага, че това са именно предимно българските илирийски епископи. Следващите 5 събора са в Сирмиум от 347 до 359 г., което показва голямото значение, отдавано на църквата в Илирия. Сирмиум става средище на основаната от св. апостол Павел ''Илирийска апостолическа църква'' и императорска резиденция. Те обаче също не се зачитат от ''[[Цариградска патриаршия|Цариградската патриаршия]]'' и ''[[Римокатолическа църква|Римокатолическата църква]]'' за ''вселенски'', а след ''[[Първи Константинополски събор|Константинополския вселенски събор]] през [[381]] г.'' не се казва вече за църквата в Илирик, че е ''апостолическа'', а седалището на нейния архиепископ в Сирмиум не се споменава в официалните документи чак до средата на 9-ти век ^{[[#Външни препратки|8]]}.

<!-- Въпреки всичко, през 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния „полуариански“ вариант е господстваща по-късно и в ''[[Тулузко кралство]]'', ''[[Толедско кралство]]'' и ''[[Равенско кралство]]'' на тракийските вези-готи и остро-готи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, както и в ''[[Хуно-българска импери|Хуно-българската империя]]'', ''[[Българо-аварска империя|Българо-аварската империя]]'', ''[[Стара Велика България]]'' и дунавската ''[[Българска империя]]'' до средата на 9 век. От този момент, след ''8-мия [[Вселенски събор]]'' (4-ти Цариградски), Панония преминава към ''диоцеза'' на Рим, а останалите български провинции – към ''диоцеза'' на Цариград, с което се възприемат съответно наложеният на ''Никейския събор'' гръцки, респ. римски канон за ''Символа на вярата'', а ''Българската империя'' по геополитически съображения започва да преследва старото българско ''християнство'' – ''арианството'' и отхвърля старата българска писменост – ''[[Глаголица]]та'' (в „''О писменех Цръноризца Храбра''“ цар [[Симеон Велики]] (най-вероятно) критикува трактата „''За изобретяването на езиците/буквите''“ („''De inventione linguarum/litterarum''“) на Храбан Мавър (Черноризецът, *780 – †856), абат от гр. [[Фулда]] и епископ на гр. [[Майнц]] ^{[[#Външни препратки|8]]} ^{[[#Външни препратки|15]]}). Това събитие съвсем неправилно се счита за „''покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците''“ и упорито се налага до ден днешен, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от [[Апостол|Христовите апостоли]] св. [[Павел (апостол)|Павел Първовърховни]] (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. [[Андрей Първозвани]] (в Добруджа, Мизия и Скития), а българската църква е апостолическа. Опитът по-късно за компромис чрез добавката-''[[Филиокве]]'' (''Вярвам и в Светия Дух, който произхожда от Отца и от Сина'') отново доведе до разцепление между източната и запазната християнски църкви. -->

През [[377]] г. значителен брой християни от местното население, напуснали родните си места поради гоненията на императорите [[Деций]] и [[Диоклециан]] в края на 3-ти и началото на 4-ти век и намерили убежище отвъд Дунав, се завръщат в своята родина и се заселват на юг от [[Стара планина]], главно в района на [[Одрин]], провинция ''[[Готия]]'', чийто епископ е арианин ^{[[#Външни препратки|8]]}. Още след смъртта на император [[Констанций II]] обаче и след промяната на църковна политика в Цариград в края на 60-те години на 4-ти в., те са третирани от църквата като еретици, започват масови гонения срещу това население, чиято връхна точка е [[26 март]] [[378]] г. На тази дата 26 християни са изгорени край Одрин по нареждане на папа [[Дамас I]] (* 366 – † 383), Валент и Грациан (впоследствие са обявени за мъченици): '''поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя, Сава „воин готин“, презвитер Батуш и др.''' <ref>„Календар на еретиците-ариани“ от Амброзианската библиотека, публикуван в 1831 г. кардинал Анджело Май и „Месецеслов на император Василий II“ от края на 10-ти век</ref>.