Разлика между версии на „Френска нова вълна“

м
век; козметични промени
м (интервал пред година)
м (век; козметични промени)
'''Френската Нова вълна''' е направление във [[Франция|френското]] [[кино]] от края на 50-те и 60-те години на 20 век.
 
През 50-те години на 20-ти век, във Франция се появява едно ново бунтарско движение от млади кинематографисти, чиято цел да покажат на теория и да докажат на практика превръщането на кинокамерата в изразително средство. Средство, което отваря вратички към фантазиите, мислите и индивидуалноста на режисъора, както перото за един писател или четката за един художник. Тяхното сдружение се сформира в Париж през 1954 г. под името „Кайе дьо синема“, така както се казва и тяхното списание, в което не се церемонят много- много да критикуват остро традиционното френско кино като западнало, мудно и неоригинално, а справедливостта, авторитарната власт и цензурата са силни стимули за човека на изкуството.
 
Това движение от дебютиращи кинематографисти, разкриващи нови хоризонти, е наречено за първи път „нова вълна“ чрез статия в сп. „Експрес“ от Франсоаз Жиру през 1957 г.
Едни от най-изявените и доказани като лидери на френската „новата вълна“ са [[Франсоа Трюфо]], [[Жан-Люк Годар]], [[Клод Шаброл]], [[Луи Мал]],
[[Ален Рене]] и др. Филмите им дават нов тон и нов творчески почерк, по-гъвкав, по-освободен, малък бюджет, лека техника, снимки в реален декор и по-естествена игра на актъорите.
 
Франсоа Трюфо е роден в Париж на 6 февруари 1932 г. изкарва самотно и трудно детство. Игнориран и неразбран от семейството си, той изкарва тежки години в изправителни заведения. Намиращ усамотение в книгите и тъмните киносалони, бива силно повлиян от филми като „''[[Гражданинът Кейн]]''“ на [[Орсън Уелс]]
и „''[[Прозорец към двора]]''“ на [[Алфред Хичкок]] (негов любим майстор на киното). Започва да участва активно в организирането на киноклубове, неговият ентусиазъм привлякъл вниманието на критика Андре Базен, който го освободил от изправителното заведение и го наел като сътрудник в „Кайе дьо синема“.
 
Кариерата на младия критик скоро след това била прекратена, поради влизането му в армията, от където той дезертира — следва затвор и позорно уволнение. Но Андре Базен отново го спасява и, след като го измъква от затвора, с негова помощ Трюфо пише първата си критична статия, заклеймявайки себе си като най-унищожителния критик на съвременните френски филми. Той пледира за кино, което позволява на режисъора сам да пише диалога, сам да съчинява историята и да прави филми в изцяло свои артистичен стил. По този начин той фактически повлиява на киното, преди още да е направил филм.
 
Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за „400-те удара“, полубиографично разглеждане на престъпността сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Дуанел и проследява развитието на героя от измачен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот.
* 1961 г. — „Жената си е жена“
* 1962 г. — „Да живееш живота си“
* 1967 г. — „Произведено в САЩ“ и др.
 
В продължение на цялото десетелетие на 60-те години Годар, както и съратниците му от „новата Вълна“, превръщат темата за бунтуващия се младеж в централна за своето творчество. Само че ако се изследва зараждането на младежките протести във философски, политически и социологически план, във всяко от тези направления той отива много по-далеч от своите колеги по камера. Всеки негов филм е една нова революция. Със своето разделяне на образ и звук, накъсан ритъм и използването на ръчнопреносими камери той разклаща основно законите за правене на кино. Минава през всички възможни жанрове като междувременно анализира и усъвършенства формата — поддържа основната тема и импровизира. Неговата техника е вдъхновявала и все още вдъхновява много кинематографисти по света ([[Куентин Тарантино]] признава, че взаймства похвати при монтажа от Жан-Люк Годар). Европейският и световен резонанс на творческото новаторство на Годар е огромен. Той е най-видният признат представител на авангарда в световното кино.