Вакарел: Разлика между версии

Основанията за определяне на по-голяма част от селищата във Вакарелската планина като покрайнина се крият в географското положение, историческото и етнографско развитие и административното им устройство. Съществуването на село Вакарел е засвидетелствано от пътешествениците до средата на [[13 век|XIII век]]. От приписката на поп Вуче от [[1738]] г. става ясно, че селището е разорено през [[1737]] г. по време на разгромяването на опита за въстание, ръководено от самоковския митрополит Симеон във връзка с австро-турската война от 1736–17391736 – 1739 г. Селото е напълно разорено през 1792–17981792 – 1798 г. от изстъпленията на кърджалиите и междуособните войни в Османската империя. В резултат на това по удобните, но отдалечени от пътя места на Вакарелската планина възникват 24 селища махали. Въпреки че никое от селищата не носи името Вакарел, жителите им се определят като вакарелци и използват названието „целия Вакарел“, а когато говорят за себе си, казват, че са от Вакарел и тогава уточняват махалата. Всички заедно през 1836 г. построяват нова черква „Св. Николай“ и погребват мъртвите си до 1900 г. в гробището до черквата. Избират един управител кмет (мухтар, чорбаджия). До Освобождението децата им учат в едно училище, основано през [[1856]] г.

Основание за определянето на населението във Вакарелската планина като една общност дават и еднаквите говорни особености, общите черти на облеклото, строежът на къщите и устното народно творчество. Административното устройство е друга причина за разглеждането на този район като една покрайнина. До [[1921|1921 г.]] и след [[1959|1959 г.]] всички селища са обединени в една община — – Вакарелската община.

Вакарелската покрайнина има овална форма с площ 153,9 кв. км От тях 12,2 кв. км влизат в Белишкия дял, а останалите 141,7 кв. км са от Вакарелския дял на [[Средна гора|Ихтиманска Средна гора]]. На тази територия възникват и се утвърждават след разпръсването през 1792–17981792 – 1798 г. 24 селища обединени с названието вакарелски селища или вакарелски махали.

Вляво от [[Виа Милитарис|Големия диагонален път]] по посока Пловдив възникват махалата Бърдо с двете по-малки махали Горната и Долната; махалата Джамузовци с махалите Козловци, Терзийци и Дошевци; махалата Бузяковци, махалата Пановци и махалата Дошевци — – разтурена през 1905 г.; махалата Обрадовци — – разтурена през 1830 г.; махалата Ляовци — – разтурена през 1870 г., махалата Мечковци с махалите Митовци и Младеновци; махалата Пореванци — – разтурена през 1910 г.; махалата Богдановци; махалата Ръжана с махалите Джаовци, Байкьовци и Токмаковци; махалата Драгиовци с махалите Балабанци, Драгиовци, Маноиловци, Виделовци и Шараметовци; махалата Корчаковци — – разтурена през 1886 г.; махалата Ежовци — – разтурена през 1885 г.; и махалата Селянин.

Вакарелската планина представлява орографска, етнографска и говорна граница, поради което Вакарел винаги е бил крайно звено на административните и епархиални единици, които са обхващали този край, както това ясно проличава при проследяване на границите им. През всички големи и малки промени в административното деление, правени от турци и българи в тези части на България, Вакарел винаги е бил подчинен на най-близките градски селища [[Ихтиман]] или [[Самоков]], като обикновени административни центрове, и на [[София]] като по-голям център. Малко преди Освобождението Вакарел се е числял към Ихтиманската нахия, Самоковската кааза, Софийския санджак и Одринския вилает. При по-старите турски административни деления той е принадлежал обикновено към Ихтиманската кааза, а когато такава не е съществувала — – към Самоковската кааза, Софийски санджак. Вилаетската принадлежност на Вакарел се е меняла според големите административни прегрупирания, правени от османците през разните епохи. Той е спадал и към [[Румелия (област)|Румелийското бейлербейство]] с главен град София, което е обхващало почти всички турски европейски владения, и към Нишкия вилает, и към Дунавския вилает с главен град [[Русе]]. От последния вилает Софийският санджак е бил откъснат през 1876 г. и присъединен към Одринския вилает, поради което по време на Освобождението Вакарел е принадлежал към него.

След като Берлинският договор разделя България на две части, Вакарел остава в [[Княжество България]]. Границата между нея и [[Източна Румелия]] минава на около 7 км южно от гара Вакарел. От Освобождението до [[31 юли]] [[1925]] г. вакарелските селища са се числели към Самоковската околия, Софийски окръг, с изключение на неколкомесечното съществуване на Самоковски окръг през 1879 – 1880 г. На 31 юли 1925 г. се възстановява премахнатата през 1901 г. Ихтиманска околия, причислена към Софийски окръг. До 1921 г. всички вакарелски махали са съставяли една община, наречена Вакарелска. Нарасналите нужди на отделните махали, постепенното оформяне на някои от тях в села, както и техническите и административните затруднения, съществуващи при една толкова голяма и с разпокъсани части община, налагат прегрупиране на махалите в повече общини. Административни центрове стават махалите в краищата на областта, които вече са имали свой обособен живот и характер на групирани села. Това важи особено за махалите Бърдо, Крушовица и Кутрахци (днес с. Пауново), обявени за села при отделянето им като самостойни общини. Първи образуват общини през март 1921 г. Бърдо и Кутрахци (днес с. Пауново), последната заедно с близката махала Банчовци. Същата година през декември махалите Богдановци, Бузяковци, Джамузовци, Драгиовци, Мечковци, Пановци и Ръжана се отделят в самостоятелна община с център Богдановци. През февруари 1923 г. Крушовица също се отделя като самостоятелна община. Останалите девет махали — – Бальовци, Брънковци, Млечановци, Полиовци, Поповци, Селянин, Семковци, Хановете и Яздирастовци — – остават в старата Вакарелска община, чийто център е село Хановете (днес Вакарел). Опит да образуват общини са направили през 1923 г. махалите Поповци и Семковци, обаче указът, който е издаден за тази цел, е отменен от Върховния административен съд. Това административно-териториално устройство Вакарелските селища запазват до [[1959]] година, когато с нов закон околиите са премахнати и общините влизат направо в състава на окръзите. Следващата административна реформа през 1978 година окрупнява общините. Вакарелската община е присъединена към състава на [[Община Ихтиман|Ихтиманската община]]. На територията на бившата община са учредени четири кметства —– Вакарел, Пауново, Брънковци и Бузяковци. През 1986 г. съставните махали на кметство Брънковци са ликвидирани като самостоятелни населени места и се превръщат в части на новообразуваното село [[Костадинкино]].

Писмени сведения за съществуване на крайпътна станция '''Спарата''' (''mutatio Sparata'') в местността Каелеица в близост до махала Ръжана се съдържат в Певтингерова карта / A. Tabula Peutingeriana / от IIв., итинерария Бурдигалски пътеводител (''Itinerarium Burdigalense '') от 333 г. след Христа и Земеописанието /Cosmographia/ на анонимният автор от Равена /Ravennatis anonymi/ от VIвVI в.<ref>ЛИБИ том I, София 1958, с. 20, 41, 395 </ref> . Селището е маркирано според тези източници на 25 мили от [[София|Сердика]], на 8 мили от станция Бугарака (''mansio Bugaraca''), в близост до [[Лесново]] и на 10 мили от станция Хелице (''mansio Helice''), близо до Ихтиман. На няколко декара пространство са намирани късове, а често и цели блокове от големи тухли, както и части от керемиди, от изпечена мазилка и глинени съдове. Останки от друго селище от тази епоха са открити в местността Асанско орниче, в близост до махала Поповци, на левия бряг на река Баба. Тук са открити при селскостопанска дейност части от дебели, големи тухли, парчета от глинени съдове, хромели и много монети, повечето от които от времето на император [[Юстиниан I]] ([[527]] – [[565]]) и монети от времето на император [[Йоан Цимисхий]] ([[969]] – [[976]]), което показва, че това селище е съществувало и през по-късната средновековна епоха. На около 1 км източно от античното селище, на малко ридче под м. Банчовци се намират останки от малка крепост, наречена Банчовото кале. То е от същата епоха, за което свидетелстват намерените там монети и фибула. Заградено е с ров откъм север, а от другите страни са стръмни склонове. Към изходната му част личат добре основите на четвъртита кула. На връх Брънкова китка са открити монети от времето на императрица [[Ания Фаустина|Фаустина]] (средата на [[2 век]] след Христа).<ref>Гунчо Гунчев „Вакарел-антропо-географски проучвания“ София 1933 г.</ref>