Простонароден латински език: Разлика между версии

{{повече източници}}

 

'''Простонароден латински''' ({{lang-la|sermo vulgaris}}) е общо наименование на различни говорими варианти на [[латински език|латинския език]], които произлизат от [[Класически латински език|класическия латински]], но се различават от него. С политическата дезинтеграция на [[Римска империя|Римската империя]] контактите между отделните географски области отслабват, различията между местните форми на простонародния латински нарастват и около 7 век те се обособяват в самостоятелни [[романски езици]].<ref>{{cite web | publisher = Encyclopædia Britannica | year = 2013 | url = http://www.britannica.com/EBchecked/topic/633448/Vulgar-Latin | title = Vulgar Latin | work = britannica.com | accessdate = 2013-01-09 | lang = en}}</ref>

 

Името „простонароден“ или „народен“ произлиза от латинската дума ''vulgaris'', „всеобщ“, „(общо)народен“.

 

 

== Историческо развитие ==

Народният латински се развива по различен начин в отделните провинции на Римската империя и по този начин дава начало на модерния [[Френски език|френски]], [[Италиански език|италиански]], [[Испански език|испански]], [[Португалски език|португалски]], [[Румънски език|румънски]], [[Каталонски език|каталонски]] и [[Реторомански език|реторомански]]. Въпреки че официалният език във всички тези области е бил латинският, простонародният латински е езикът, говорен от народа, до момента, в който местните диалекти се отделят толкова силно от латинския, че се превръщат в самостоятелни [[Книжовен език|книжовни езици]].

 

 

Няколко века след [[Разпадане на Римската империя|разпадането на Римската империя]] простонародният латински продължава да съществува съвместно с писмения късен латински, защото говорещите някой от местните романски езици предпочитат да пишат, използвайки престижната граматика и правопис на традиционния латински. Но въпреки опитите им да пишат правилно, често написаното не отговаря на нормите на класическия латински. През 813 година на третия Събор в Тур, с цел обикновените хора да разбират какво им се говори, на свещениците било заповядано да проповядват на някой от местните езици&nbsp;— или на простонароден латински, който тогава вече значително се различава от стария църковен латински, или на [[Немски език|немски]]. По-малко от 30 години след Съвета, през 842 година, [[Страсбургските клетви]], които представляват споразумение между двама от наследниците на [[Карл Велики]], са написани на романски език, който очевидно не е латински:

=== Доказателства за промените ===

Доказателства за тези и други промени могат да бъдат намерени към края на [[3 век|трети век]] в [[Appendix Probi]], сборник от глоси, определящи правилните класически латински форми на някои думи, и критикуващи вариантите им на простонароден латински. Тези глоси описват:

 

Голяма част от критикуваните форми в ''Appendix Probi'' се оказват много продуктивни в романските езици. Умалителното ''oricla'' („ухо“), а не оригиналната форма от класически латински, е думата, от която произлизат френската ''oreille'', каталонската ''orella'', испанската ''oreja'', италианската ''orecchio'', румънската ''ureche'' и португалската ''orelha''.

 

{| border="0" width="270px" cellpadding="3" cellspacing="1" style="font-family: Arial Unicode MS, Lucida Sans Unicode, sans-serif; float: right; margin: 10px;"

!Само класически

Глаголите, в които участват предлози, често изместват простите форми без предлози. Броят на думите, образувани чрез [[Наставка|наставки]] като ''-bilis'', ''-arius'', ''-itare'' и ''-icare'', бързо нараства. Тези промени настъпват често, за да се избегнат неправилни форми или за да се нормализират родовете.

 

Друг поглед върху лексикалните промени в късния простонароден латински във Франция може да бъде намерен в [[Глоса|глосите]] от Райхенау [http://www.orbilat.com/Languages/Latin_Vulgar/Vocabulary/Reichenau_Glosses.htm], написани в полетата на ръкопис на Библията [[Вулгата]], обясняваща думите от [[4 век|четвърти век]], използвани във Вулгата, които вече не са били лесно разбираеми през [[8 век|осми век]], когато изглежда са написани глосите. Те най-вероятно са от френски произход, тъй като някои термини са типично френски.

 

Тези глоси представят следните особености:

 

{| font="Arial Unicode MS" align="right" style="margin: 2px; margin-left: 12px;"

! &nbsp; || Класически латински || Разговорен латински

|Дателен:||''rosae'' || ''rose''

|-

|}

Звуковите промени, които настъпват в простонародния латински, затрудняват запазването на [[Склонение|падежната система на имената]] на класическия и накрая обричат на гибел латинските склонения. В резултат на невъзможността да се поддържат падежите след фонетичните изменения, народният латински от [[Синтетичен език|синтетичен]] се превръща в [[аналитичен език]], в който словоредът е задължителен елемент от синтаксиса. Вижте в таблицата какво се случва с едно типично съществително от първо склонение след изчезването на крайното /m/, загубата на фонемичното значение на дължината на гласните и звуковата промяна от AE /ae/ в E /ɛ/.

Отпадането на падежите става постепенно. Някои дъщерни езици поддържат различията до Средновековието, като [[Старофренски език|старофренския]] език например, където разликата между [[Именителен падеж|именителен]] и [[Косвен падеж|косвен]] падеж (наречено ''cas-sujet/cas-régime'') просъществува до тринайсети век, а в съвременния [[Румънски език|румънски]] все още съществува отделен [[Родителен падеж|родителен]]/[[Дателен падеж|дателен]] падеж заедно със следи от [[звателен падеж]] (запазен може би и с оглед на влиянието на българския).

 

Трудно е да се определи моментът, в който възниква [[Определителен член|определителният член]], несъществуващ в латинския, но присъстващ под някаква форма във всички романски езици. Това е така, защото разговорната реч, в която членът се появява, рядко се изписва. Това се променя, когато дъщерните езици вече са се раздалечили значително един от друг, но тогава вече член има — повечето текстове на ранен романски, които са стигнали до нас, представят членовете напълно развити.

 

 

Тъй като простонародният латински загубва падежната си система, ролята на падежите се поема от предлози. На разговорен латински предлогът ''ad'', следван от винителен падеж, понякога се използва като заместител на дателен.

 

 

Подобно на изчезващия дателен падеж, в разговорния латински, отпадащият родителният падеж понякога се е замества с предлога ''de'', следван от обстоятелствен падеж.

 

 

 

или

 

 

=== Наречия ===

:(„Сега тя вече не те иска; ти също, като не можеш, недей да я искаш, нито я преследвай, щом бяга, нито живей нещастен, но продължи напред упорито (с упорит ум), бъди твърд!“)

 

Фонетичните загуби, които повлияват на падежната система при имената, засягат много по-слабо глаголните форми в простонародния латински език. В действителност, един глагол в деятелен залог в [[Испански език|испански]] или друг модерен романски език все още силно прилича на латинския си предшественик. Един от факторите, които спомагат за запазване на глаголната система, е фактът, че силното [[Ударение|тонично ударение]] в простонародния латински, заменящо лекото ударение в класическия, често пада на различни срички в спрегнатите форми на глагола. По този начин, въпреки че думата продължава да се развива фонетично, разликите между спрегнатите глаголни форми (почти) не изчезват.

 

Пример за това може да бъде даден с латинския глагол ''amare'' („обичам“), който спрегнат в сегашно време, първо лице единствено и множествено число е ''āmo'' („обичам“) и ''amāmus'' („обичаме“). Тъй като удареното A е породило двугласна в старофренския, в този дъщерен език еквивалентът на първата е ''(j')'''ai'''me'', а на втората - ''(nous) '''a'''mons''.

 

 

В класическия латински съществуват специални форми за [[страдателен залог]]. За разлика от него в романските езици страдателният залог напълно изчезва, което налага замяната му с описателни форми — съставени от страдателно причастие и форма на [[спомагателен глагол|спомагателния глагол]]„съм“ - или безлични [[Възвратен глагол|възвратни]] форми.

Друга главна систематична промяна се наблюдава в [[Бъдеще време|бъдещото време]], представяно в народния латински чрез спомагателни глаголи. Предполага се, че това се дължи на фонетично сливане на интервокалните /b/ и /v/, което прави формите за бъдеще време (като ''amabit'') идентични с такива за [[перфектно време]] (като ''amavit''). Това сливане създава неприемливо двусмислие и започва да се образува нов тип бъдеще време със спомагателния глагол ''habere'' (''amare habeo'', буквално „имам да обичам“), който впоследствие се съкращава и се превръща в нова наставка. Примери за това могат да се намерят в модерните романски езици, където бъдеще време се образува от инфинитив и наставка, произхождаща от глагола „имам“.

 

 

Развитието на народния латински проличава много ясно в латинските надписи от България от периода на [[Късна античност|късната античност]]. През тази епоха едновременно с отдалечаването на говоримия език от писмената норма рязко спада и равнището на образованост и форми от разговорния език масово навлизат в текстовете. При това голяма част от тези надписи са поставени от войници или членове на техните семейства, произхождащи от различни области на Римската империя и често с матерен език, различен от латинския. Като типичен пример за тази езикова неопределеност може да бъде посочена надгробната плоча на [[ветерани|ветерана]] Флавий Викторин от [[Одесос]]

([[Варна]]), поставена през [[4 век|четвърти век]]:

 

:''D. M.''

:''Fl. Victorinus vetranus vixit annus L, mili. an. XXV in vixillatione secondo Iscutariorom et pusuvit un Rebicithrioen cuniugen sua Antiocian, gui ficit memuria, titulum in eo.''