За основател на епистоларен роман на английската литература се смята [[Джеймс Хауел]] (1594-1666) с произведението си ''„[[Familiar Letters]]“'' (1645-50).
Епистоларният роман като жанр става популярен през 18. век с трудовете на автори като [[Самюел Ричардсън]], с изключително успешните си романи ''„[[Памела]]“'' (1740) и ''„[[Клариса]]“'' (1749). Във Франция [[Монтескьо]] пише ''„[[Персийски писма]]“'' (1721), последвано от ''„[[Жули или новата Елоиз]]“'' (1761) на [[Жан-Жак Русо]], и ''„[[Опасни връзки (роман)|Опасни връзки]]“'' (1782) от [[Шодерло дьо Лакло]]. В Германия Гьоте пише ''„[[Страданията на младия Вертер]]“'' (1774). Първият северноамерикански епистоларен роман е ''„[[Историята на Емили Монтегю]]“'' (1769) от Франсис Брук.
[[Файл:Goethe 1774.JPG|мини|240px|Титулната страница на първото издание ''„[[Страданията на младия Вертер]]“'' (1774)]]
В началото на 18. век епистоларната форма е била обект и на подигравки, което води до редица пародийни текстове. Един от най-забележителните примери е ''„[[Шамела]]“'' от [[Хенри Филдинг]] (1741), написана като пародия на ''„[[Памела]]“'' от Ричардсън. Постепенно в края на 18 век епистоларен роман се използва като жанр все по-рядко, но епистоларната форма все пак продължава да се употребява отчасти и в романи през 19 век Пример за такива творби
са ''„[[Франкенщайн (роман)|Франкенщайн]]“'' (1818) от [[Мери Шели]]; ''„[[Тайнствената непозната]]“'' (1848) от [[Ан Бронте]].
В края на 19. век [[Брам Стокър]] създава един от най-успешните романи в епистоларна форма – ''„[[Дракула]]“'' (1897). Романът е съставен изцяло от писма, записки в дневник, изрезки от вестници, телеграми, бележки и други подобни, чрез които авторът умело се опитва да засили достоверността на разказа.
