Христология: Разлика между версии

Православната Църква изповядва, че е Една, Света, Съборна и Апостолска Църква (1 Тим. 3,15), което твърди и Католическата (= съборна) църква и след Голямата схизма (1054 г.). Централно различие и главна догматическа причина за разделението на двете най-големи църкви е христологичният спор за Филиоквето (9 в.) - вижте [[Верую (Символ на вярата)]]. Общо казано, Православната църква подчертава божествената природа на Христос повече от човеческата.▼

Понятия от древните литургически текстове и богословието като Богочовек, ипостас (χυποστασις – учението се появява в началото на 6 в., вероятно чрез [[Йоан Граматик]]), същност и единосъщност, природа (φύσις) и както и споровете за Светата Троица и природата на Иисус Христос са централни в христологическите спорове, които са най-продължителните и драматичните в историята на Църквата. През 4 в. на Първия и Втория [[вселенски събори]] се изясняват въпроси, свързани с единството на Божествената Троица. Според [[Арий]] Христос не е равен на Бог-Отец, а само нему подобен (подобосъщен / ομοιούσιος), докато александрийският епископ Александър твърди, че Христос е единосъщен (ομοοούσιος) с Отца. Първият вселенски събор утвърждава православното учение за единосъщието, формулирано в [[Верую (Символ на вярата)|Символа на вярата]]. През 5. в. се оформя христологическото учение за тайната на Боговъплъщението: начина на съединение и единството на Божествената и човешката природа в Лицето на Господа Иисуса Христа. Дева Мария е обявена от [[Вселенски събори|Ефеския вселенски събор]] [[Богородица]] и осъжда [[Теодор Мопсуетски]], който твърди, че Христос има две разделни естества. Така [[несторианство]]то, което разделя двете естества в Христа — божественото и човешкото, и ги приписва на две отделни лица, е осъдено през [[431]] г. на Третия Вселенски събор в [[Ефес]]. Крайната реакция поражда [[монофизитство]]то, което отъждествява понятията природа и ипостас, от което следва съединението на двете естества в Христа - Иисус Христос е не Богочовек, а само Бог, а човешката му природа е изчезнала, както изчезва капка в морето. През 499 г. като разсадник на несторианството е закрита Едеската школа, но тя се преселва в Персия (Низибийска школа). В същата година [[Персия|персийските]] християни се отделят от Източната църква и образуват свой патриархат. Несторианството се разпространява в Индия, Китай и Монголия. На Четвъртия вселенски Халкидонски събор (май 451 г.) монофизитите търпят поражение. Приема се най-важната догматическа формулировка на Православното вероучение: “Следвайки светите отци, всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божествена природа, а в последните дни, заради нас и заради нашето спасение, (роден) от Дева Мария Богородица по човешка природа, един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ Иисус Христос.”▼

След Четвъртия вселенски Халкидонски събор монофизитството обаче продължава да се вероизповядва в източната част на Византийската империя от [[Сирия|сирийци]], [[копти]], [[Етиопия|етиопци]] и [[Армения|арменци]]. Икуменическите диалози и спорове между православни и противохалкидонци траят до днес. В последната Съвместна декларация на “Смесената комисия за диалог между Православната Църква и ориенталските Православни църкви” (1993 г.) се казва: “Ние ясно разбрахме, че нашите две семейства винаги вярно са пазили една и съща истинска православна христологическа вяра и непрекъснато апостолско предание, макар да са ползували по различен начин христологическите термини… Двете страни са съгласни, че снемането на анатемите и запрещенията ще бъде основано на твърдението, че съборите и лицата, които по-рано са били предадени на анатема или осъдени, не са били еретически”. [http://www.religiabg.com/?p=oldnews&id=3998] Тази декларация се приема от едни, но се осъжда от други православни християни. Част от причините за това са отказът на източните църкви да признаят напълно Четвъртия вселенски Халкидонски събор. [http://www.pravoslavieto.com/history/Monophysites_ecumenism.htm]▼

Учението на монотелитите, според които Христос има една воля, но едно действие, е осъдено от Шестия вселенски събор (680-681) и след това постепенно изчезва.▼