Апокриф: Разлика между версии

'''Апокриф''' ({{lang-el|на=от [[гръцки език|гръцки]] απόκρυφος:}} – "таен"„таен“, "скрит"„скрит“), означава словесно писмено произведение, което се разпространява „нелегално”„нелегално“, т. е. независимо и/или въпреки волята на контролиращата [[институция]] – [[Църква (институция)|Църква]], [[държава]], и т. н.

В по-тесен смисъл терминът се използва за книгите, които поради една или друга причина не са включени в църковния [[канон (религия)|канон]] на [[Библия|Свещеното писание]]. В този случай терминологията, възприета от [[Православие|Православната]], [[Римокатолицизъм|Католическата]] и [[Протестантство|Протестантската]] църква се различава (виж по-долу). В статията ще се използва терминът „апокриф”„апокриф“ в разбирането на Православната църква, тъй като е достатъчно тесен и определен като смисъл и е най-близък до разбирането на тази дума в българския език. Апокрифите, особено [[Нов завет|новозаветните]], не са намерили място в канона по различни причини – спорно авторство, разминаване с официалното учение на Църквата, време на написване, а някои от тях просто са били неизвестни на съставителите на новозаветния канон.

* За Православната църква тези книги са 11 и не се определят като апокрифи, а като „неканонични”„неканонични“ книги, т. е. книги които, въпреки че не фигурират в канона, по своя дух и характер са достойни да присъстват редом със санкционираните от канона книги. Такива са „Книга на премъдростта на Иисус, Син Сирахов, Първа и Втора книга на [[Ездра]], и др., както и някои части от каноничните книги. Общото за всички тези писмени източници е, че отсъстват от стария юдейски канон, но са част от първия и твърде авторитетен превод на канона на гръцки, т. нар. „[[Септуагинта]]”“. В [[Синодален превод на Библията|българския „синодален”„синодален“ превод]] те са преведени именно оттам. За Православната църква апокрифи са книгите, които не са в списъка на тези 50. Някои от апокрифите не са забранявани, а са били четени като художествена [[литература]]. <ref>[http://promacedonia.com/bg_ap/index.html Донка Петканова, "Стара„Стара българска литература. Апокрифи"Апокрифи“, Български писател, София, 1982 г.]</ref>

* Римокатолическата църква нарича същите тези книги „апокрифи”„апокрифи“ и отново ги издава, редом с каноничните произведения, с изключение на „Трета книга на Ездра”Ездра“, която липсва в католическите издания. Останалите книги, засягащи библейската история или проповед, са включени в т.нар. „[[Индекс на забранените книги]]”“, редом със значително по-късни произведения. Технически за тях също се употребява (в по-ново време) терминът апокриф.

Систематизирането на апокрифите по видове споделя терминологията, определена от систематизирането на каноничните библейски текстове. Делят се основно на старозаветни и новозаветни апокрифи (според приписваното или автентично авторство), също така на откровения ([[апокалипсиси]]), видения, слова и др., според вида на жанра и повествованието. (Всички те могат да бъдат старозаветни и новозаветни). В съчетанието между двете класификации се появяват термини като „старозаветно”„старозаветно“ или „новозаветно”„новозаветно“ откровение и т.н.

Някои от тях са твърде древни. Също така някои от тях са имали ограничено значение в древните [[поместни църкви]]. Едно от [[Евангелие|евангелията]], приписвани на св. ап. Тома (т.нар евангелие „Иисус рече”рече“, според фразата, с която започва всеки негов абзац) например се приема от някои от богословите, предимно западни, за т. нар. евангелие Q (от [[латински]] quele - – източник), послужило за основа на останалите евангелски текстове. Някои от апокрифните евангелия отразяват предание, в някои случаи твърде древно и съвпадащо с църковното („Протоевангелие на Яков”Яков“.) Тук трябва да се отбележи, че някои от книгите, които влизат в съвременния канон преди окончателното му формиране, също са били спорни - – по специално "Откровението„Откровението на св. ап. Йоан Богослов"Богослов“ и "Посланието„Посланието на св. ап. Павел до Евреите"Евреите“.