Обявяване на независимостта на България: Разлика между версии

'''Независимостта на България''' е провъзгласена на [[22 септември]] (5 октомври [[нов стил]]) [[1908]] година в [[Велико Търново|Търново]].<ref>[http://www.archives.government.bg/old/www.archives.government.bg/index.php@lang=bg&page=35 Манифест за провъзгласяване на независимостта на България. 22 септември 1908 г.] – на сайта на Държавна агенция „Архиви“</ref> С този акт българската държава отхвърля политическата и финансовата си зависимост от [[Османската империя]], наложена ѝ от големите европейски държави с [[Берлинския договор]] тридесет години по-рано, а [[Княз на България|българският княз]] приема титлата „[[цар]]“.

 

 

{{уикиизточник|Манифест за обявяване независимостта на България}}

[[Берлински договор|Берлинският договор]] от [[1878]] г. определя [[Княжество България]] като [[васал]]но на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава нейните възможности в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с [[режим на капитулациите|режима на капитулациите]], наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство. Затова след [[Съединението]] на [[Източна Румелия]] с [[Княжество България]] усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на [[независимост]].

 

 

=== Обявяване на независимостта ===

Български академични изследователи на историята анализират и оценяват по по своему акта от 22 септември 1908 г.

 

{{цитат|

И все пак Независимостта има реални проекции като национално и държавно постижение. България вече можеше да сключва договори направо, премахнаха се всички финансови обременения върху нея, тя вече можеше да участва във всички междудържавни конференции на равна нога, национализирани бяха източните железници. И по този начин беше окончателно свален духовният фес от лицето и главите на всички българи.

[[Файл:20140614 Sofia 102.jpg|мини|250п|Паметникът на независимостта край [[Царски дворец (София)|Царския дворец]], пл. [[Княз Александър I (площад в София)|„Княз Александър I“]], София]]

 

{{цитат|

Това е един забравен нов стар празник. На първата годишнина през 1909 г. той се чества много тържествено. В архива на цар Фердинанд, който внукът му Симеон Сакскобургготски дари преди две години на Централния държавен архив, има снимки от първата годишнина – с царя, със семейството му, с правителството. 22 септември се чества по българските легации и консулства в чужбина, издава се възпоменателен кръст, взима се решение да се състави Зелена книга на независимостта, която обаче не излиза по външнополитически съображения. След Първата световна война празникът е честван едновременно с възшествието на цар Борис III по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен като царски и е забранен. И така до 1998 г., когато става официален. Сега се пада в понеделник, преди 100 години пак е било в първия ден от седмицата. Все още обаче не може да се схване от народа ни, че това не е обикновен почивен ден. Повечето българи не могат да разберат значението му. Знае се за 3 март и за 6 септември, но не се знае, че в продължение на 30 години България е била васално княжество на Османската империя и българският княз е васал на своя сюзерен – султан Абдул Хамид II. България не е била призната за международноправен субект, не е можела да изпраща свои делегации на конференции и конгреси, нямала е право да обмитява стоките от Великите сили, българският съд не е можел да осъди поданик на Велика сила, извършил убийство на наша територия, и т.н. Освен това в Южна България е съществувала компанията „Източните железници“, която формално е била собственост на Османската империя, но де факто е германско-австрийска и е управлявана от барон Хирш. В същото време през тези години страната ни е преживяла един огромен възход – стопански, политически и културен. Тя става европейска държава като съдържание и просто се е чакал сгодният момент да бъде призната за независима. Това е т.нар. Балканска криза от 1908 – 1909 г.<ref>[http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=480&aid=11344 „Проф. Георги Марков: Трябват ни държавници, умеещи да казват „не“], интервю на Йордан Мичев, сп. „Тема“, бр. 38 (361), 22 – 28 септември 2008 г.</ref>|}}

 

{{цитат|

Обявяването на независимостта безспорно е събитие. Но още докато е ставало, е било ясно, че то е жалко събитие. Обяснението защо е така е дълго. И международното положение, и действията на Австро-Унгария, и прочее. Още тогава вътре в България има голямо противодействие срещу него. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България. Тези неща са известни на интелигентни хора, и не само на тях. Те биха затруднили разумните държавници.

Независимостта е дело на европейската дипломация, както обикновено става с България. Единственото действие в България, което е било неподкрепено от европейската дипломация и дори му е пречено, е Съединението през 1885 г.<ref>[http://www.segabg.com/article.php?sid=2008092000040001001 „Проф. Никола Георгиев: Уви, нищо не увлича хората, нищо не ги трогва“], интервю на Наделина Анева, в. „Сега“, 20 септември 2008 г.</ref>|}}

 

{{цитат|

„Независимост“ е идеална категория, противопоставена на „зависимост“ – всички реални страни се намират някъде по средата.