Византийска империя: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
м форматиране, вътр. препратки; форматиране: 3x А|АБ, интервал (ползвайки Advisor) |
||
Ред 90:
|бележки =
}}
[[Файл:Theodosianische Landmauer in Istanbul.jpg|мини|Стените на Константинопол спасяват често империята в тежки кризи – градът остава непревземаем в продължение на столетия]]▼
'''Византийска империя, Византия''' или '''Източна Римска империя''' са въведени през [[16 век|XVI]] съвременни названия, обозначаващи източната част от '''Римската империя''', просъществувала до [[1453]] г. Главен административен център и столица е [[Константинопол]], наричан също [[Цариград]], днешен [[Истанбул]]. Този бъдещ мегаполис първоначално е известен като [[Византион]], с което е и източник за тривиалното название Византия. Източната част на Римската империя е традиционно икономически и военно по-силна и оцелява след [[Велико преселение на народите|епохата на варварските нашествия]], довели до разпокъсването и изчезването на Западната Римска империя през [[5 век|V век]]. Източната Римска империя продължава да се развива, просъществувайки в продължение на още хиляда години (до средата на [[15 век|XV век]]), когато Цариград пада под властта на османските турци през [[1453]] г.▼
'''Византийска империя, Византия''' или '''Източна Римска империя''' са въведени през [[XVI век]] съвременни названия, обозначаващи източната част от [[Римската империя]], просъществувала до [[1453]] г. Главен административен център и столица е [[Константинопол]], наричан също [[Цариград]], днешен [[Истанбул]]. Този бъдещ [[мегаполис]] първоначално е известен като [[Византион]], с което е и източник за тривиалното название Византия.
Територии, които принадлежат на Византия за кратък или по-продължителен период са [[Мала Азия]], [[Балкани]]те, [[Апенинския полуостров]], [[Тунис]], [[Киренайка]], [[Либия]], [[Египет]], [[Палестина]], [[Йордания]], [[Сирия]], [[Армения]], [[Абхазия]], [[Крим]], големите средиземноморски острови [[Кипър]], [[Крит]], [[Сицилия]], [[Сардиния]], [[Корсика]], [[Балеарските острови]], както и други части от северното крайбрежие на [[Африка]] и югоизточното крайбрежие на [[Испания]]. Освен [[християнство]]то, в развитието на Византия влияние оказват и наследените от [[Античност]]та езически елинистически и римски традиции и култура. Благодарение на своето географско положение Византийската империя печели в продължение на столетия от търговията между Изтока и Запада и е водеща търговска сила в предлагането на луксозни стоки. Нейният културен, икономически и военен потенциал е фактор, възпиращ разпространението на [[ислям]]а от изток на запад. Същевременно тя е вид защитник и разпространител на християнската религия сред балканските и някои славянски народи през Средните векове, с които формира т.нар. [[Византийска общност]].▼
▲[[Файл:Theodosianische Landmauer in Istanbul.jpg|мини|ляво|Стените на Константинопол спасяват често империята в тежки кризи – градът остава непревземаем в продължение на столетия]]
▲
▲Територии, които принадлежат на Византия за кратък или по-продължителен период са [[Мала Азия]], [[Балкани]]те, [[Апенинския полуостров]], [[Тунис]], [[Киренайка]], [[Либия]], [[Египет]], [[Палестина]], [[Йордания]], [[Сирия]], [[Армения]], [[Абхазия]], [[Крим]], големите средиземноморски острови [[Кипър]], [[Крит]], [[Сицилия]], [[Сардиния]], [[Корсика]], [[Балеарските острови]], както и други части от северното крайбрежие на [[Африка]] и югоизточното крайбрежие на [[Испания]]. Освен [[християнство]]то, в развитието на Византия влияние оказват и наследените от [[Античност]]та езически елинистически и римски традиции и култура. Благодарение на своето географско положение Византийската империя печели в продължение на столетия от търговията между Изтока и Запада и е водеща търговска сила в предлагането на луксозни стоки. Нейният културен, икономически и военен потенциал е фактор, възпиращ разпространението на [[ислям]]а от изток на запад. Същевременно тя е вид защитник и разпространител на християнската религия сред балканските и някои [[славянски народи]] през [[Средните векове]], с които формира т.нар. [[Византийска общност]].
== Начало и наименование ==
[[Файл:Hagia_Sophia_Southwestern_entrance_mosaics.jpg|мини|ляво|Дева Мария с младенеца, [[Юстиниан I]] (отляво) и [[Константин I Велики|Константин I]] – мозайка от църквата [[Света София (Константинопол)|„Света София“]], 10
Наречената Византийска от историците столетия след изчезването ѝ, Империята, за разлика от други съществували през късната Античност и [[Средновековие]]то държави, няма точно определена година на създаване. Византия, както във възприятията на собствените поданици, така ''[[де факто]]'' и ''[[де юре]]'', е автентичната средновековна (официално ''латиноезична'' до [[VII век]], а след това) ''гръкоезична''
Самото наименование Византия е [[неологизъм]], произлизащ от старото име на Константинопол: Византион (Βυζάντιον). През Средновековието името Византион и негови производни почти не се използват, освен в много редки случаи, ''стилизирани'' от някой хронист в империята. Изразът „византийски“ („византийска“) в съвременния му смисъл се среща за първи път у [[Йероним Волф]] през [[1557]] г. и става традиционен за историческата литература след издаването на Парижкия историографски корпус ''Corpus Byzantinae historiae'' ([[1645]] – [[1711]] г.).<ref>Nesselrath: ''Einleitung in die griechische Philologie'', ISBN 3-519-07435-4, стр. 319</ref><ref name="bak1318" />
В традиционната историческа литература за вододел между историята на античната Римска империя и историята на нейната средновековна метаморфоза Византия, често се избира [[330]] г. (обявяването на Константинопол за новата столица на Римската империя), по-рядко [[395]] г. (разделянето на империята между синовете на [[Теодосий I|Теодосий]]), най-често [[476]] г. (свалянето на [[Ромул Августул]] от престола на Западната Римска империя), понякога [[565]] г. (края на управлението на [[Юстиниан I|Юстиниан]])
Историята на Византия условно може да се раздели на три периода: първият – наричан романоезичен, латински или ранновизантийски от ІV до VІІ в., при който официален език на държавата е латинският език, а част от императорите произхождат от романизираното балканско трако-илирийско население; вторият – класически, гръцки или средновизантийски период, който започва през VІІ век и трае до [[1204]] г.;
От [[610]] г. нататък се наблюдава издигането на
Краят на първия и началото на втория период съвпадат с нашествията на [[авари]] и [[славяни]] по [[Балканския полуостров]]. По същото време в [[Азия]] [[араби]]те започват своята постепенна [[експанзия]] за сметка на земите на Византийската империя. Това донякъде спомага за оформянето на Византийската империя като състояща се главно от гръцко или елинизирано население. След заселването на славяните из целия Балкански полуостров, етническият облик на тези земи се променя. Част от оцелялото елинизирано местно население, независимо от самосъзнанието му е асимилирано от тях, докато друга част, главно романизирано население се преселва в труднодостъпните планини на [[Беломорие]]то, [[Карпати]]те,
Латинското название Романия и името романи се използват в латинската им форма от римското и романизираното балканско население, както през Античността и Средновековието, така и в наши дни от потомците на това население, наричащо себе си романи (през средните векове с оригиналната латинска дума romani, а днес на [[румънски език]] român). В българския език са известни като [[румънци]] и власи. Гръцкото население на Империята и елинизираното такова използват гръцката дума [[ромеи]]. Постепенно с изселването, избиването и прокуждането след VII век на по-голямата част от балканското романизирано население от градовете и селата към планините на Балканския полуостров, латинското самоназвание романи почти изчезва и остава меродавно само гръцкото ромеи.
== Политическа история ==
=== Ранен период ===
[[Файл:628px-Western and Eastern Roman Empires 476AD(3).PNG|мини|300px|Западната и Източната
През
През първите си векове, Империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство сред околните [[варвари|варварски]] племена, като единственият ѝ сериозен противник е [[Персия]]. По това време (
С предаването на инсигниите на Ромул Августул на
[[Файл: Justinian_mosaik_ravenna.jpg|мини|
Постепенно [[Балканите]] са разорени от системните нашествия на [[готи]], [[хуни]] и [[авари]], след което са колонизирани от
[[Източни провинции|Източните провинции]] стават арена на религиозни вълнения, провокирани от културните различия със столицата и стремежа на императора да управлява църквата.
Периодът завършва с драматичното управление на император Ираклий ([[610]] – [[641]] г.). В началото на неговото управление Византия е притеснена от авари и славяни. На Изток активните действия на Персия водят до катастрофа за ромеите: окупирани са голяма чат от Мала Азия, Сирия, Палестина, Египет. След много осмисляне на събитията, Ираклий се решава да води отново армията. С помощта на Църквата, императорът начело на добре екипирана и обучена голяма армия отвоюва Източните провинции, превзети от великия [[шахиншах]] (цар на царете) [[Хозрой II]]. Тази последна война с [[персите]] се води по начин, който дава основание да бъде смятана за [[кръстоносен поход]] и изобщо за първата война, предшествана от идеологическа кампания сред цялото общество. Забележително в управлението на този император е промяната в
=== Среден период ===
От средата на VII век започва формирането на съвременните културни и етнически граници в западната част на [[Евразия]]. Византия стои в центъра на тази огромна област в географски, исторически и културен аспект. Тя оказва силно влияние върху двете големи култури, възникнали през
Що се отнася до териториите ѝ, през [[VII век]] – [[X век]] империята се свила до съвременните граници на [[Турция]] и [[Гърция]], но това било по-единно общество – гръцкият език станал основен, православната църква се освободила от еретичните Източни провинции, преминали към исляма, и постепенно се отдалечавала от католическия Рим. Военните и икономически промени създали силното военно съсловие на стратиотите, средна класа, позволила на императорите да водят активна политика векове наред.
През първите стотина години от периода ([[634]] – [[740]] г.) основният противник на империята били [[араби]]те. Още през [[649]] г. тези традиционно пустинни бойци построили [[флот]] и започнали да оспорват морското могъщество на ромеите. На няколко пъти те достигали и обсаждали по суша и море Константинопол, но били отблъснати. През [[672]] г. за пръв път в морска битка с арабите бил използван [[гръцки огън]] – оръжие, чиято тайна на производство била толкова старателно пазена, че изчезнала заедно с империята. В края на VII век, нова държава започнала да оспорва владичеството на империята на Балканският полуостров. Във войната през [[680]] г., с възникналата преди няколко десетилетия [[Българска държава]], империята претърпяла унизително военно поражение и през [[681]] г. подписала мирен договор. В следващите десетилетия, българи и араби периодично заплашвали военно и икономически, устоите на империята. През [[717]] г. при поредният арабски поход, столицата отново била обсадена. Гръцкият огън по море и най-вече намесата на българският владетел [[Тервел]] по суша на страната на ромеите, нанесли нечувано дотогава поражение на арабите. Това позволило на император [[Лъв III (Византийска империя)|Лъв III]] Сириец да откаже завинаги арабите от амбициите им да завладеят града.
[[Файл:(1461) Marsaba Klosteret.jpg|мини|300px|Един от духовните центрове на съпротивата срещу иконоборчеството: манастирът „Св. Сава Освещени“ край [[Йерусалим]] – подслон на [[Йоан Дамаскин]]]]
През [[730]] г. Лъв III поставил началото на нов религиозен спор, разделил Империята за над 100 години на противници и поддръжници на почитането на иконите. Историците спорят дали причина за появата на иконоборството са незаглъхналите ереси от предните векове или влиянието на исляма, забраняващ изобразяването на човешкия лик. Несъмнено религиозната концепция на [[иконоборство|иконоборците]] (през [[XV век]] подобна концепция в [[Западна Европа]] приели последователите на [[Мартин Лутер]]) била поддържана от елита – императорите от [[Сирийска династия|Сирийската династия]] и заможните класи от Мала Азия. Не бива да се пропуска военния възход на Източната империя при управлението на императорите-иконоборци, по източните граници и фронта с арабите настъпва паритет, а с петте си похода срещу [[Дунавска България]], [[Константин V]] я изправя пред унищожение. В крайна сметка победила опозицията на иконопочитателите, обединили се около
След [[843]] г. иконопочитането било окончателно възстановено и започнали най-значимите векове на Византия. Опитът на братята [[Константин-Кирил Философ|Кирил]] и [[Методий]] да направят [[Моравия]] православна страна не успял, но в следващите два века всички южни и източни славяноговорещи страни приели [[християнство]]то от Византия (някои от тях – с посредничеството на България). Още през IX – X век започнало формирането на съвременните православни народи и езиците им. Това изпреварване с няколко века на същия процес в
[[Файл:Saracen fleet against Crete.jpg|мини|300px|Арабски кораби край [[Крит]]<ref>Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на [[Йоан Скилица]]</ref>]]
Под натиска на араби и българи империята в началото на X век изпаднала в крайно затруднено положение. Многобройните набези на българският цар [[Симеон I (България)|Симеон I]] към столицата били трудно удържани от император [[Роман Лакапин]] и регентствата на император [[Константин VII]].
Културното развитие в крайна сметка било последвано от военни успехи. Войнишките императори [[Никифор II Фока]] и [[Йоан Цимисхи]] от втората половина на X век, постепенно възвърнали под властта на Източната империя (Сирия), част от [[Месопотамия]] и островите в [[Източно Средиземноморие|Източното Средиземноморие]]. Апогей на византийското могъщество е управлението на император [[Василий II (Византийска империя)|Василий II]], който след 40-годишна война с България успял да победи достойния си противник цар [[Самуил]] и да възстанови контрола на Византия над Балканският полуостров.
В началото на XI век Византия била център на средиземноморския свят. Територията и се простирала от Сирия и Армения на Изток до Далматинското крайбрежие на Балканите и долното течение на р. [[Дунав]]. Със силна икономика, развити парични отношения и търговия, разположена между нововъзникващите центрове на цивилизация, тя била пример за подражание и недостижима цел. След смъртта на Василий се проявили отново с пълна сила противоречията между столичната и провинциалната аристокрация. Честата смяна на владетелите сред многобройни преврати и интриги изправили империята пред криза, както във военно, така и в стопанско отношение. Императорите усещали наближаващата криза, но не успели да я предотвратят. Силната държава, църквата и земеделската аристокрация постепенно разорили класата от свободни селяни и стратиоти (войници).
=== Административно устройство на Византия през 5 век ===
[[Файл:Roman empire 395.jpg|мини|300px|Римската империя към 395 г.]]
Началото на Византийската империя се поставя след разделянето на единната Римска империя през [[395]] г. между синовете на [[Теодосий I]]. Трите основи, на които се крепи византийското общество са римската държавна уредба, елинската култура и християнската религия. Следата оставена от Рим във Византия постепенно се заличава, за да може на нейно място да се утвърдят древногръцката култура и [[
Византия формално смята за свои териториите, принадлежащи на Римската империя. Императорът се смята за върховен господар на християнския свят. Той е „Божи наместник“. Неговата власт е свещена. Той е не само съдия, законодател и военачалник, а и връзката между
През [[V век|V]] – [[VI век]]
Голяма и величествена империя като Византийската трябва да разполага със силен ръководен център и да се контролира от него. Този център е столицата – [[Константинопол]]. Там се намира седалището на императора. Там са и най
[[Квестор (Древен Рим)|Квесторът]], също като епарха има и съдебна власт. Той е [[юрист]] и съставител на законите, под които императорът само се подписва. Занимава се и с назначаването на държавни чиновници, у него е списъкът с имената им и с длъжността, която заемат. Магистърът на официите – ''[[magister officiorum]]'' е нещо като премиер на държавата. Той е началник на отделните ресори, грижи се за [[Външна политика|външната политика]] и е най-авторитетния човек на централното управление. Контролира всички имперски официи, т.е. цялото имперско управление. Неговата официя е съставена от ''[[agentes in rebus]]'', които са държавни разузнавачи и куриери. ''Magister officiorum'' отговаря за сигурността на императора. Ето защо под негово командване е охранителната гвардия – ''scholae palatinae''. Негово задължение е да отговаря за всякакъв вид общуване с външните сили, да приема чуждестранни пратеници. А от края на [[IV век]] се заема с пощенските връзки – ''cursus publicus'', които първоначално са задължение на преторианските префекти.
''[[Magister peditum]]'' и ''[[magister equitum]]'' са съответно главнокомандващите на [[пехота]]та и на [[Началник на конницата|конницата]]. Това разделение, което е от полза, скоро бива изоставено, тъй като в императорския двор се намират двама пълноправни пълководци, които се ползват едновременно с титлата ''magister equitum et peditum praesentalis''. Назначават се трима главнокомандващи, чиито териториален обхват е ограничен – за
Висши държавни сановници са ''comes sacrarum largitionum'' и ''comes rerum privatarum''. Единият надзирава държавното съкровище – ''aerarium sacrum'', а другият – личното състояние на императора – ''aerarium privatum'', което до този момент е управлявано от ''magister rei private''. Там постъпват приходите от държавните монополи и мита, от личните земи на владетеля, от рудниците и от ергастериите му, а също и сумите от конфискувани имоти – ''bona damnatorum'' и земи без собственик – ''bona caduca''.
Line 164 ⟶ 166:
[[Префект]]ите на претория също продължават да присъстват сред държавните сановници и да играят немаловажна роля сред тях. Функциите им основно са от граждански характер. Императорите се стремят да омаловажат функциите на префектите на претория, за да могат да създават пряко подчинени на двореца служби. А за да се спре сдобиването с голяма власт от един човек, броят на префектите на претория се увеличава. Голямата еднолична власт в ръцете на василевса става причина за зачестилото назначаване на сановници, чиито задължения са пряко свързани с двореца и със самия него. Така например от голямо значение се оказва длъжността на началника на дворцовата спалня – ''praepositus sacri cubiculi'', който най-често е [[евнух]]. На него императора има голямо доверие и понякога той участва в решаването на държавните дела. Според някои източници обаче ''praepositus sacri cubiculi'' не е началник на дворцовата спалня, а на целия дворец и не е евнух.
Поради премахването на привилегированото положение на Италия се премахва и делението на провинциите на императорски и сенаторски. Всички те вече, независимо от характера си, са подвластни на императора – самодържец. Италия също е разделена на провинции и обвързана с данъчно облагане. Техният брой непрекъснато се увеличава и ако при [[Диоклециан]] са около 100, то през
Самите префектури са четири на брой – Ориент, Илирия, Италия и [[Галия]]. Източната префектура – ''praefectura pretorio per Orientem'' се състои от следните диоцези
=== Бавен упадък ===
Смъртта на Василий II през [[1025]] г. била последвана от продължителен период на преврати и дворцови интриги. Новите силни класи – столичната дворцова [[бюрокрация]], военната провинциална [[аристокрация]], икономическите магнати постепенно променили политическата система съобразно интересите си.
Последните императори от Македонската династия (съпрузи на дъщерите на император [[Константин VIII]], брата на Василий II) изхарчили средствата от хазната за разкош и мащабни строежи на църкви и социални заведения. Отговорникът за столичните сиропиталища, евнухът [[Йоан Орфанотроф]] построил голям приют за бедни (т.нар. Птохотрофион) и специален манастир за разкаяли се проститутки.
Армията била занемарена и само авторитетът на предишните успехи спрял за известно време амбициите на войнствените съседи. През [[1071]] г. при арменския град [[Манцикерт]] Византия загубила една от най-важните битки в историята си – срещу турците [[
Макар и ожесточени противници на Византия норманите се влияели от нейната култура. [[Христос Пантократор]] в Монреалския събор на о-в Сицилия, построен при управлението на [[Вилхелм II Добрия (Сицилия)|Вилхелм II]] ([[1171]] – [[1189]] г.).
През [[1054]] г. един дребен конфликт предизвикал [[Схизма|схизмата]] (взаимно [[Отлъчване от църквата|отлъчване]] и [[анатема]] – обвинение в ерес) между църквите на Константинопол и Рим, а всички бъдещи опити за възстановяване на църковното единство на християнския свят се оказали нетрайни и безуспешни.
При императорите от династията на [[Комнини]]те ([[1081]] – [[1185]] г.) класическият бюрократичен централизъм на византийската държава постепенно отстъпил на управлението на знатни родове, опиращо се на военната сила набирана чрез системата [[прония]]. Тази структурна промяна феодализирала Византия и в крайна сметка довела до [[децентрализация]] и политическо разпокъсване на православния свят във време на възход на обществата по границите му.
[[File:Crusade of 1101 v1.svg|мини|300px|Преминаването на I Кръстоносен поход в Мала Азия 1101 г.]]
[[Алексий I Комнин]] ([[1081]] – [[1118]] г.) спасил Империята атакувана отвън от [[нормани]] и [[печенези]] на Балканския полуостров и [[селджуци]]те в Мала Азия, и отвътре от еретичните секти на [[павликяни]]те в [[Тракия]] и [[богомили]]те в България. При липсата на достатъчно собствени ресурси Алексий използвал умело [[Дипломация|дипломацията]] – основно оръжие на Византия през тази и последвалите епохи. Срещу
Започнали като авантюристични експедиции на западните поклонници и рицари за освобождаване на
▲[[Алексий I Комнин]] ([[1081]] – [[1118]] г.) спасил Империята атакувана отвън от [[нормани]] и [[печенези]] на Балканския полуостров и [[селджуци]]те в Мала Азия, и отвътре от еретичните секти на [[павликяни]]те в [[Тракия]] и [[богомили]]те в България. При липсата на достатъчно собствени ресурси Алексий използвал умело дипломацията – основно оръжие на Византия през тази и последвалите епохи. Срещу [[печенези]]те използвал [[кумани]]те, срещу [[нормани]]те – турски военни отряди и флота на [[Венеция]]. Цената на спасението била голяма – Венеция получила монополни привилегии в имперската търговия (право на безмитна търговия, което разорявало занаятчиите и търговците в империята), а сеуджукските турци създали ислямска държава в сърцето на Мала Азия със столица град [[Икония]] ([[Коня]]). Апелът за помощ на Алексий срещу турците до папа [[Урбан II]] съвпаднал с клюнийската реформа на западното духовенство и предизвикал религиозна ревност и пропагандата на идеята за [[Първия кръстоносен поход]].
▲Започнали като авантюристични експедиции на западните поклонници и рицари за освобождаване на светите земи, кръстоносните походи били нож с две остриета за Империята. С помощта на западните рицари била възстановена властта по крайбрежието на Мала Азия, но нововъзникналите латински княжества на Изток откъснали доскоро византийски територии. Постепенно от съюзници Императорът и кръстоносните водачи се превърнали във врагове, а богатствата и блясъкът на Империята я направили мечтана плячка в плановете на западните рицари.
=== Разрушаване и възстановяване ===
В края на [[XII век]] ислямският свят, предвождан от талантливия [[султан]] от кюрдски произход [[Салах ад Дин|Саладин]] успял да отвоюва светите места от кръстоносците. Армията му влязла в [[Ерусалим]] на 2 октомври [[1187]] г. Агресията на западноевропейците се пренасочила към Византия, в която продължавали процесите на [[феодализация]] и децентрализация.
[[Файл:Crusaders attack Constantinople.jpg|мини|300px|Кръстоносците нападат Константинопол, венециански ръкопис (ок. 1330 г.)]]
Различни западноевропейски интереси довели до общо действие – папа [[Инокентий III]] призовал през [[1198]] г. към нов [[кръстоносен поход]]. Бедни рицари-авантюристи откликнали веднага. [[Венеция]], бивша византийски [[васал]], която контролирала транспортните и търговски потоци в [[Средиземно море]], поела организацията и финансирането на похода. Под предлог че помагат за възстановяването на сваления император [[Исак II Ангел]] и сина му [[Алексий IV]] кръстоносците обсаждали Константинопол. Превратът в града и окончателно детрониране на Ангелите са последвани от атака и превземане на [[13 април]] [[1204]] г.
[[Файл:Eugène Ferdinand Victor Delacroix 012.jpg|мини|300px|Плячкосването на Константинопол, [[Южен Делакроа]]]]
Това е първото превземане на Константинопол след основаването му. Три дни кръстоносците плячкосват държавните и църковни съкровища, манастирите и домовете на богатите. Огромен брой безценни произведения на изкуството са унищожени, а други са отнесени на Запад, най-много във [[Венеция]]. Поругаването на православните светини е преживяно драматично от интелектуалците и народа и става причина за възникване на непримирима омраза към католическия Запад.
Върху централните територии на Византия се образува [[Латинска империя|Латинската империя]], но тя не успяла да организира византийското общество по западен образец. Съпротивата се организирала първоначално около българския цар [[Калоян (владетел)|Калоян]], който през [[1205]] г. нанася фатален удар на кръстоносците в битка при [[Одрин]]. Император [[Балдуин Фландърски]] е пленен и впоследствие екзекутиран. [[Тракия]] е очистена от западните рицари, много от тях напускат Константинопол. Смъртта на българския цар пред стените на [[Солун]] спасява Латинската империя от унищожение.
В провинциите настъпило укрепване – възникнали няколко държави, наследници на Византия – [[Трапезундска империя|Трапезунд]], [[Никейска империя|Никея]] и [[Епирско деспотство|Епирското деспотство]], които заедно с възстановеното [[Втора българска държава|Българско царство]] започнали обсада на Латинската държава с център Константинопол. Към [[1237]] г. най-силна позиции в борбата за възстановяване на Империята има [[Иван Асен II]], но след смъртта му и поради нашествията на [[татари|татарските]] орди в
Възстановената Империя е доста различна от ранна Византия, както и от великата сила по време на императорите-иконоборци или тези от [[Македонска династия|Македонската династия]]. Докато преди могъщата светска власт доминирала едно динамично, но все пак подчинено духовенство, по време на
=== Залез и наследство ===
След като Византия е възстановена, срещу нея започват да се организират коалиции, целящи да възстановят създадената през
Император [[Михаил VIII Палеолог]] умира през [[1282]] г. На престола той оставил сина си [[Андроник II Палеолог]]. Той отменил унията от [[Лион]]. Стремял се да присъедини Епир, [[Тесалия]] и [[Пелопонес|Морея]], но губи територии в [[Северна Македония]]
[[Файл:MoldovitaConstantinople.jpg|мини|300px|Обсаденият Константинопол – стенопис от манастира Молдовита в Румъния, 1537 г.]]
Турската държава междувременно укрепнала и скоро отново засилила натиска си. Това принудило [[Йоан VIII Палеолог]] да сключи [[Фераро-Флорентинската уния]]. Тя щяла да има успех само ако папата съумеел да организира кръстоносен поход срещу турците. Той успял. На призива му откликнали унгаро-полският крал [[Владислав III Ягело]] (Варненчик) и трансилванският войвода [[Янош Хуняди]], които събрали многонационална войска (поляци, чехи, унгарци, французи). През [[1443]] г. те достигнали до [[София]], но поради настъпващата зима се оттеглили. На следващата година полско-унгарската армия предприела нов поход. Този път тя тръгнала по дунавското крайбрежие, но при Варна претърпяла поражение от [[Мурад II]]. Вече нищо не можело да помогне на Византия.
През [[1451]] г. на турския престол се възкачил [[Мехмед II]]. През април [[1453]] г. артилерийски обстрел засипал Константинопол. 150 000 турска армия обсадила града. 7000-те защитници се съпротивлявали твърдо, но не могли да отблъснат многократно превъзхождащия ги противник. На 29 май в уличните боеве загива и последният император на Византия [[Константин XI Палеолог]]. Турците плячкосват града. Църквата „Света София“ била превърната в джамия, а Константинопол под името Константиние става турска столица. През [[1460]] г. било покорено и [[Пелопонеско деспотство|Пелопонеското деспотство]], а три години по-късно – и [[Трапезундска империя|Трапезундската империя]]. Така византийската държавност загива. Останала само [[Цариградска патриаршия]], която става представител на покорените християнски народи в Османската империя. Много византийци бягат в съседните страни и Италия, а престолонаследниците – в [[Русия]].
== Литература ==
|