Войнягово: Разлика между версии

[[Файл:Voynyagovo war memorial.JPG|мини|Военен паметник]]В землището на село Войнягово следи от уседнал живот и селища има още от времето на каменно-медната епоха (халколит). Такива поселения са открити в близост до бреговете на река Стряма в местностите Айлезьово и Адъта, като последното е разположено през реката точно срещу станалото прочуто със златните си изделия халколитно селище в местн. Саровка до с. Дъбене. В северните поли на Средна гора над селото в местностите Малка Сърдинка, Рошава могила и Чакърка има запазени скални светилища със соларни кръгове и изсичания в скалите, които местното население оприличава на „воденични камъни“ (соларните кръгове при Рошава могила и Малки Стеници), а други на „хлябовете“ – при Чакърка (тъй като действително приличат на огромни хлябове сложени да втасват). В околностите на селото има доста останки от тракийски поселения най-вече в полите на Средна гора, за което говорят и няколко находки от тракийски и древногръцки монети-предимно тетраоболи и тетрадрахми. През трако-римския период ( І-ІІв. сл. Хр.) в землището на селото просъществувала пътната станция „Виа Мата“ (местн. Големи Стеници) на пътя Филипопол-Субрадице (дн. с. Христо Даново) – Мелта (дн. Ловеч), а също има и няколко селища от този период, като най-голямото от тях в м. „Чегрей“ просъществувало дори до XV век. Колко рано прониква християнството в този район е видно от развалините на няколкото черковища из войняговското землище, най-ранното от които в местността „Пресвята“ е от ок. V–VI век сл. Хр. Пак от същото време е и това в местността „Чегрей“. От времето на Византия, I-во и II-ро българско царства са: Димитрова черква в едноименната местност, Атанасова черква в местността „Светата вода“, и черковището „Летни св. Никола“ в местността „Черковището“. През време на Средновековието селището многократно преминавало ту в българско, ту във византийско владение, докато в края на XII век окончателно останало в пределите на българското царство. Една легенда сочи като основател на селото болярина Войнег, който събрал пръснатите по Средна гора колиби в едно село, което приело името му, което според легендата се случило към средата на ХІІІ-то столетие. В историческите документи не се среща болярин на име Войнег. Има по-правдоподобно обяснение за произхода на името. 

 

 

От средата на XVIII в. има и църковни приписки, където се упоменава с името Войнягово. Има някои податки и загатвания, че днешното село Войнеговци (днес квартал на София) е заселено от изселници от Войнягово, някъде в средата или третата четвърт на XVI в. Тогава е обновен манастира „Св. Димитър“ (Подгумерски манастир) в близост до землището на Войнеговци като се предполага, че манастирът е основан през XIII век, а от запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597 — вероятно годината на обновяването на храма от преселниците от Войнягово, тъй като св. Димитър е светията-покровител на Войнягово и патрон на църквата му открай време(развалините на т.нар. Димитрова черква до селото най-грубо могат да се датират в ХІІ в). Във време на османското владичество Войнягово е приемало преселници от разни краища на българското землище. Помнят се преселвания и изселвания в селото през XVII и XVIII век както от околните селища- изчезналото в 1688 г. павликянско село именувано в османски източници Тарики Павликян, а също и от Дъбене, Баня, Михилци, така и от Ямболско (с. Войника), Старозагорско (с. Елхово -общ. Николаево), Чипровци, Стрелча, Троян и т. н. В XIX век започва и разселване на войняговци. Към 1829 г. част от населението на Войнягово се изселва заедно с руските войски на ген. Дибич-Забалкански при изтеглянето им в Бесарабия, в селата Камбер и Башкьой (дн. Румъния). Известният български политик от края на XIX и началото XX на век Димитър Петков-Свирчо и синовете му Петко Д. Петков и Никола Петков са потомци на изселници от Войнягово. През 1852/53 г. е построена и осветена църквата „Св. вмчк Димитрий Солунски“ — тя е умалено копие на църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в гр. Сопот и е един от най-добрите образци на брациговската строителна школа, заедно със сопотската църква. Обявена е за паметник на културата през 70-те години на XX век.