Разлика между версии на „Тракийско въстание (1829)“

м
унифициране - т. н. --> т.н.; козметични промени
м (унифициране - т. н. --> т.н.; козметични промени)
[[FileФайл:Russian Memorial Plate in Sozopol.jpg|мини|250п|Паметна плоча на руските и българските освободители и защитници на Созопол в 1829 г.]]
 
'''Въстанието в Тракия 1829''' избухва в хода на поредната [[Руско-турска война (1828-1829)|Руско-турска война]] и обхваща Тракия от [[Сливенско]] през [[Сакар]] до [[Странджа]] и [[Малък Самоков]] в [[Лозенградско]]. Българите присъединават своите отряди към руските и самостоятелно срещу турската власт.
В 1829 г. по време на войната с наближаването на руските войски българите в Странджанско-Сакарския край и Сливенско въстават. Българите помагат армията да бъде преведена бързо и незабелязано през Стара планина през Айтоския и Върбишкия проход и от нея е превзет Анхиало на 11 юли (стар стил), помагат в превземането на Айтос 13 юли 1829, Карнобат 15 юли 1829, Ямбол 23 юли 1829 и след решителното сражение при Балдаморския мост на Сливен на 30 юли 1829 г. В последните два града българите използвали поражението на османските войски, за да се снабдят с голямо количество оръжие и боеприпаси. Според сведение на генерал Фьодор Василиевич Ридигер четите на Стоян войвода и Желтък войвода взели над 250 пушки от Ямболския дебой. Много повече турско оръжие взели въстаническите отряди след падането на Сливен.
 
В Созопол още през февруари е сформирана специална доброволческа команда начело със [[Стойко Маврудов]] от с. Граматиково, която се заема и със задачата да обедини въоръжените сили на българите от Причерноморието. Нейни пратеници стигнали до Малък Самоков, Лозенград, Бабаескийско, Одринско и десетки други селища. Навсякъде те били уверявани от местните старейшини, че ще пометат султанската власт, стига да им се помогне с модерно руско оръжие. Руският гарнизон установил се в Созопол дава 2000 нови пушки изпратени от [[Одеса]] на възстаналите българи да защитават освободената с въстанието от тях територия<ref name=":0"></ref>.
 
Фактически през лятото на 1829 г. турската власт била отхвърлена в много краища на Тракия от Лозенградско и Созополско до Сливенско и Тополовградско и най-вече в Странджа и Сакар. Всички християни и останалите тук-там мюсюлмански жители престанали да изпълняват задълженията си към нея, да плащат данъци, да се явяват в определени дни за ангария във владенията на местните управници и т. н. Българите организирали своя местна стража, стегнали въстаническите отряди и започнали да се подчиняват само на своите старейшини и войводи. Четите на Стоян войвода и Гълъб войвода, на Петър войвода и [[Бойчо войвода]] кръстосвали Странджа и Сакар надлъж и шир, унищожавали турски обози с храни и дрехи, нападали башибозушки шайки и снабдявали въстаниците с така нужното им оръжие. Под непрестанните удари дотогавашните османски господари от село Ичме (Стефан Караджово), Факия, Голям Боялък (Шарково), Карабунар (Грудово), Караеврен (Близнак), Гьоктепе (Звездец), Юктепе и много други села край Лозенград, Малко Търново и Ениатско стотици османски семейства избягали в Одрин, Цариград и други здраво укрепени центрове.
 
== Бойни действия ==
На 30 юли 1829 г. когато русите и съпровождащите ги българи щурмуват 20 000 османски корпус средоточен в Сливен, турците най-неочаквано са ударени съкрушително от български отряд въстаници, въоръжени с укрито оръжие и боеприпаяси от несъстоялото се „Сливенско въстание през 1821“ и тукашния комитет на освободителното “Тайно братство“ на [[Иван Селимински|д-р Иван Селимински]] през 1825 г., противника бързо е разгромен от общия напор на руси и българи.<ref>[http://naaf.from-bulgaria.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=594&Itemid=143 Димитър Стойчев, Дипломацията в международните конфликти през ХVІІІ- ХІХ в. и Освобождението на България]</ref>
 
В началото на август 1829 г. въстаниците изненадали в Малкотърновско „движеща се на югозапад турска част, водена от Халил паша, и я унищожили до крак“ в станалото тежка и кръвопролитно сражение.<ref name=":0"></ref>
 
Стоян войвода и четниците му през август 1829 при с. Пънчево (тогава Каракютук) атакуват и унищожават до крак заедно с главатаря му отряда от няколкостотин души [[башибозук]], разбити турски войници и всякакви други елементи на Тахир ага (Тахираа).които без разлика между християни и мюсюлмани, унищожавал и грабел където завърне из Тракия. Победата им е посрещната с голяма радост от населението.
[[Бойчо войвода]] от [[Трявна]] заедно с братята си организират въстанническа дружина, участвала в боевате на руската армия и в превеждането ѝ през старопланинските Айтоски и Върбишки проходи в 1829 г. При срещен бой с башибозушки [[Табур|табор]], войскова единца равна на [[батальон]], джужината с числен състав под рота, разгромява напълно противника, който дава 50 убити, а останалите се спасяват с бягство от разярените българи.<ref>[http://gutenberg-bg.com/ludogorie-wp/wp-content/uploads/2014/10/Исторически-Очерци-Борис-Илиев.pdf Борис Илиев, Исторически очерци, Бойчо войвода, С 2008, стр. 76 – 79]</ref> Дружината на Бойчо войвода предприема действия в Тракия унищожава турски обози с храни и дрехи, нападали башибозушки шайки и снабдявали въстаниците с така нужното им оръжие.<ref>[http://www.promacedonia.org/ss/ss_4.html Стефан Дойнов, Странджа-Сакар в годините на Руско-Турската война от 1828 – 1829 г., „Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар“, стр. 78, съставител на сборника Валерия Фол, София 1987]</ref>
 
Голямото сражение край Малък Самоков на 8 август 1829 г. и овладяването на известната оръжейна фабрика – арсенал, се смята за най-голям успех на въстаниците, както руските военни хроники сочат. Арсенала бил укрепен от всички страни с високи зидове с бойни кули и леки планински оръдия на тях. Хаджи Георги от Малко Търново заедно със странджанската част на Созополския отряд организирали „въстанически отряд от около 1000 души партизани“, пише в руското съобщение. След дълго планиране с хората от Малък Самоков и околните села, щабът на Хаджи Георги моли и за руска подкрепа. В района, гдето се съсредоточавали българските въстаници, пристига полк егери и един хусарски ескадрон. В нощта на 7 срещу 8 август, българските работници от фабриката нападнали охраната при южната порта и пуснали в „крепостта“ първите стотина четници. Изненадата сполучила, започнал ръкопашен бой, след 3-часово кръвопролитно сражение оръжейната фабрика в Малък Самоков била превзета. Въпреки немалкото жертви българи и руси победата била пълна. В плен били взети 40 турски войници и трима офицери. Целият комплекс от пещи, леярни, работилници, помещения за охраната и т. н. били разрушени. Била ликвидирана важна оръжейна фабрика, а и „каторгата“ в което десетилетия наред бил експлоатиран труда на тукашните българи.<ref name=":0"></ref>
 
== Одринския мир ==
Българите не вярват на обещаната амнистията по чл. 13 от мирния договор и генерала командващ „Забалканската“ Руска армия, едно за да се спаси бунтовното българско население от гнева на турците, но най-вече да бъдат заселени със подходящ народ придобитите в [[Бесарабия]] земи от които населяващите ги преди татари почти до един са избягали, той повежда с прибиращите се в Русия победоносни войски хиляди семейства българи от Тракия. Това е първата истински голяма вълна, сравнена тези при руско-турските войни в 1768 – 1774, 1787 – 1792 и дори 1806 – 1812 г., която ще бъде последвана и от последната такава при Кримската война в 1853 – 1856.Към 140 000 български преселници от Чорленско, Одринско и Лозенградско, от Малко самоковско и Елховско, от Странджа и Ямболско, от Сливенско, от Шуменско и цяла източна България волю неволю поседвали руснаците отвъд Дунав.
 
Руските окупационни власти полагат усилия да ограничат изселническата вълна, тъй като смятат присъствието на християнско население по пътя към Константинопол за стратегическо преимущество на Русия в дългосрочен план. Английският пътешественикът от това време Докмъс, който минава през сливенския край и съвсем не може да се подозира, че симпатизира на Русия, отбелязва, че българите, които тръгват след армията на Иван Дибич-Забалкански, не са тласкани от руснаците. Той смята, че чуждият деспотизъм и икономическите фактори карат хората да тръгнат след руската армия, защото българското население не се чувства сигурно при турската власт. Докмъс свидетелства: ''„Българите, като много по-верни и работливи от безчестните и развратни гръко-византийци, са силно загрижени задето не собствения им език, а развален гръцки се учи“''.<ref>[http://sl-news.sliven.net/arhiv/2002/29/obshtestvo/obshtestvo_3.htm Надежда Нешева, Дибич Забалкански и Сливен.]</ref> Явно за този англичанин К. Иречек пише в своята История на Бъгария: „''....през Котел и Сливен минал и един англичанин, който подтиквал българите към въстание, като им обещавал английска помощ; свободна България според него трябвало да се изправи като стена между Русия и Турция“.''<ref>[http://www.promacedonia.org/ki/ki_31.htm К.Иречек, История на Бъгария, стр. 564]</ref> Но всичко било приключено. Обвързани от договорните задължения и заплахите на западните сили да се намесят в полза на Турция, руските власти не били в състояние да предприемат почти никаква защита над „обезоръжените“ българи. На места саморазправата на османлиите ставала пред самите очи на изтеглящите се руски полкове. В донесение до щаба на армията дословно за турските зверства над българите само за периода от началото на август когато въстанието взима голям размах до 14.Х. 1829 г. от когато е документа е записано: „''На границата между Одрински и Старозагорски пашалък'' ''са започнали преди един месец и продължават и досега убийства и грабежи над християните. Досега са убити до 400 души, които произхождат от доскорошни богати фамилии.“''<ref name=":0"></ref>
 
== Вижте също ==
* [[България под османска власт]]
* [[България_под_османска_власт]]
* [[Руско-турска война (1828-1829)]]
* [[Знеполско въстание|Знеполско въстание 1830]] 
{{Български въстания срещу османската власт}}
{{Портал Военна история на България}}
 
[[Категория:Български въстания срещу Османската империя]]
[[Категория:Тракия]]