Боудиъм (замък): Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м ] 4-цифрени числа без интервал ; козметични промени |
м 4-цифрени числа без интервал |
||
Ред 42:
През [[1455]] г. започва [[Войната на розите]]. Сър Томас Люкнър взема страна и подкрепя династията [[Ланкастър (династия)|Ланкастър]]. През 1483 г. Ричард от династията [[Йорк (династия)|Йорк]] става крал под името Ричард III. Люкнър е обвинен в измяна и в бунтовничество. През ноември 1483 г. на чичото на Люкнър, [[Томас Хауърд]], граф на [[Съри]], е разрешено да събере хора и да обсади замъка Боудиъм. Не се знае точно кога се е състояла обсадата, но Токри смята, че Люкнър се е предал без много съпротива. Собствеността на замъка се прехвърля на Никълъс Ригби. Когато [[Хенри VII]] се добира до трона и узурпаторът е отстранен, замъкът е върнат на Люкнър. Едва през [[1542]] г. на семейството е върната цялата околна местност. Въпреки че със сигурност наследниците на Локнър са притежавали замъка през [[16 век|XVI]] и [[17 век|XVII век]], остава неизвестно как той е използван през този период и колко време прекарва родът в него.<ref>{{harvnb|Thackray|2004|pp=21 – 24.}}</ref>
След смъртта на сър Роджър Люкнър през [[1543]] г. имотите му са разпределят между наследниците. В резултат на това замъкът и имението са разделени.<ref>{{harvnb|Thackray|2004|p=22.}}</ref> Джон Ливит от [[Сейлхърст]] закупува Боудиъм през [[1588]] г.<ref>{{harvnb|Curzon|1926|pp=37 – 39.}}</ref> През [[1623]] г. по-голямата част от имотите във феода Боудиъм са купени от сър [[Никълъс Тъфтън]], по-късно граф на [[Танет]]. Слуд смъртта му му през [[1631]] г. синът, [[Джон Тъфтън]], наследява притежанията на баща си. Именно Джон обединява отново имението и замъка като купува Боудиъм през [[1639]] г. Той е поддръжник на роялистката кауза по време на [[Английска революция|Английската гражданска война]], като води атаката на [[Луис (град)|Луис]] и участва в загубената от роялистите [[битка при Хейуърдс Хийт|битка]] при днешния [[Хейуърдс Хийт]]. През [[1643]] г. и [[1644]] г. парламентът конфискува част от неговите земи като му налага дълг от
== Живописни развалини ==
Ред 50:
През [[1722]] г. замъкът е продаден на сър Томас Уебстър и за повече от век се предава в наследство на членовете на рода Уебстър. По това време Боудиъм добива популярност и се превръща в туристическа атракция заради връзката си със Средновековието. Първите рисунки на замъка са от средата на [[18 век|XVIII в.]]. На тях той е представен като обрасъл с [[бръшлян]].<ref>{{harvnb|Thackray|2004|p=25.}}</ref> Развалини и средновековни постройки като замъка Боудиъм служат за вдъхновение на [[Неоготика|неоготическата архитектура]] и за реставриране на стари сгради.<ref name="Thackray 26">{{harvnb|Thackray|2004|p=26.}}</ref>
През [[1815]] г. и през [[1829]] г. третият сър Годфри Уебстър започва да търси евентуални купувачи на Боудиъм. Той успява да продаде цялата земя от 10 хектара на Джон Фулър за
Лорд [[Джордж Кързън]] казва, че ''„такова рядко съкровище [като замъка Боудиъм] не трябва да бъде загубено от Великобритания или да бъде осквернено от незачитащи го ръце.“''<ref name="Thackray 27"/> Кързън започва се пазари с Къбит за закупуване на Боудиъм, но той не се съгласява. След смъртта му Кързън успява да се споразумее със сина му и купува замъка и местността през [[1916]] г.<ref>{{harvnb|Thackray|2004|pp=27 – 29.}}</ref> През [[1919]] г. прави щателно проучване на развалините на Боудиъм и наема архитекта [[Уилям Уиър]] да реставрира една част. Ровът, дълбок средно 1,5 m и с най-дълбока точка при югоизточния ъгъл – 2,1 m, е източен от водата и почистен – премахнати са 90 cm кал и наноси. По време на разкопките са открити основите на мостовете. Разкопки има и във вътрешността на замъка и те откриват [[кладенец]] в основата на северозападната кула. Растителността е премахната, зидарията – поправена и теренът е изравнен до началното ниво. Във вътрешността е построена къщичка, която служи за музей на археологическите открития и за дом на уредника. Замъкът Боудиъм е предаден на Националния тръст през [[1925]] г.<ref>{{harvnb|Thackray|2004|pp=29 – 30.}}</ref>
| |||