Николо Макиавели: Разлика между версии

'''Николо̀Нико̀ло̀ Макиавѐли''' ({{lang-it|Niccolò di Bernardo dei Machiavelli}}) е [[Италия|италиански]] [[философ]], държавник и [[историк]] от епохата на [[Ренесанс]]а. Дълги години е бил служител във Флорентинската Републикарепублика, с дипломатически и военни отговорности. Той е основател на модерната политическа наука и по-конкретно на политическата етика. Той също така е писал комедии, карнавални песни и поезия. Макиавели е бил секретар на Втората Канцеларияканцелария на Република Флоренция (1498 – 1512), когато Медичите не са били на власт. Написва своя шедьовър – „Владетелят“, след като Медичите възстановили своята власт и Николо вече нямал задължения и отговорности във Флоренция. Той е смятан за родоначалник на идеята за модерната [[държава]] и модерния владетел.

Съчиненията на Макиавели по теория на политиката са интерпретирани противоречиво в историята на политическото мислене и са използвани за противоположни политически цели. Според някои той е истински републиканец, който иска да предупреди народа за машинациите на владетелите и с това дава указания за защита на свободата. За други той е съветник на безскрупулни силови политици и един от теоретичните бащи най-напред на абсолютизма, а след това и на тиранията, който разрушава етическите обвързаности на класическата политика и поставя политиката само под максимата на непосредствения успех и дългосрочното увеличаване на властта. В Западна и Средна Европа през ранното [[Ново време]] той е бил четен като първия представител на теорията за държавния интерес, с която се изтласква класическата аристотелианска представа за политиката, а политическата теория се ориентира към разширяване и гарантиране на характерната за Новото време властова държава. Приблизително по същото време представителите на републиканизма в английската революция и по-късно отците – основатели на САЩ, го смятат за поддръжник на едно политическо партиципативно мислене, който с най-голяма яснота и изключителна острота е премислил основните принципи на една република, механизмите за нейното обновяване и предпоставките за нейното запазване. Проблемът пред всяка модерна интерпретация на Макиавели е, че една до друга съществуват две противоположни възприятия, които се позовават или на „Владетелят“, или на „Размишленията“.

Николо Макиавели е роден на [[3 май]] [[1469]] г. във [[Флоренция]], която по това време е практически независим град-държава, управляван от фамилията [[Медичи]]. Произхожда от старо, но не много богато семейство, произлизащо от някогашните маркизи на [[Тоскана]]. През годините негови членове са тринадесет [[гонфалниер на правосъдието|гонфалниери на правосъдието]], {{hrf|Benigni|1913}} членове на градското правителство. Баща му, Бернардо ди Николо Макиавели, е юрист, и умира, когато синът му е на 16 години. Майка му се казва Бартоломеа ди Стефано Нели.

Въпреки военните успехи на флорентинската милиция, през август 1512 г. родът Медичи, подпомаган от своя роднина папа [[Юлий II]] и от испански войски, възстановява властта си във Флоренция. Макиавели е освободен от постовете си, а година по-късно е обвинен в заговор срещу властта и е арестуван. Въпреки мъченията, той отказва да се признае за виновен и е освободен. След това се оттегля в своето имение в [[Сант Андреа ин Перкусина]], недалеч от Флоренция, където се отдава на литературна дейност. Освен най-известните си произведения – „[[Владетелят]]“ и „Беседи върху първата декада на Тит Ливий“, той пише още няколко книги, между които „Военното изкуство“, „История на Флоренция“ и „Мандрагора“ (пиеса, която се играе и днес).

Макиавели е женен иза имаМариета ди Луиджи Корсини, имат шест деца. УмираНиколо умира на [[21 юни]] [[1527]] г. във Флоренция. Мястото на гроба му е неизвестно, но в църквата „[[Санта Кроче (Флоренция)|Санта Кроче]]“ е поставен посветен на него [[кенотаф]] с надпис „Никоя възхвала не е достойна за това име“ (''„TANTO NOMINI NULLUM PAR ELOGIUM“'').

Макиавелизъм е, според Оксфордския речник, „използването на хитрост и двуличие в държавното управление или като цялостно поведение", произтичаща от италианскиятиталианския Ренесансовренесансов дипломат и писател Николо Макиавели. Думата има сходна употреба в съвременната психология, където тя описва една от най-тъмните триадни личности, характеризиращи се с двуличие, свързано с цинични вярвания и прагматичен морал. „Макавелиан“ като дума става много популярна в края на 16 век, въпреки че „Макиавелизъм“ се цитира за пръв път от Оксфордския речник през 1626 г.

През 16 век, веднага след публикуването на „Принцът“, „макиавелизмът“ се разглежда като епидемия, заразяваща северноевропейската политика, произхождаща от Италия, заразила първо Франция. Именно в този контекст клането през 1572 г. в Париж започва да се разглежда като продукт на макиавелизма – мнение, силно повлияно от [[Хугеноти|хугенота]] Innocent Gentillet, който публикува своя „Discours Contre Machievel“ през 1576 г., която е отпечатана в десет издания на три езика през следващите четири години. Gentillet казва, погрешно според Сидни Англо, че „книгите на Макиавели са най-ценени от нашите италиански и италианизирани придворни " във Франция (в думи на първия му превод на английски език ), и така (в перифраза на Anglo) „в основата на настоящата деградация на Франция, чиято кулминация била не само в клането през 1572, но и в радостта на извратени почитатели“. В действителност има малка следа от Макиавели във френски писания преди клането, не че политиците записват намеренията си на хартия, до книгата на Gentillet, но тази концепция е използвана при от много съвременници и играе ключова роля в създаването на дълготрайна популярна концепцията за Макавелианизма.