Мандаянизъм: Разлика между версии

„Харан Гаваита“ известява за бягството на голяма група „назореи“ при управлението на партийския цар Ардбан (Артаван) от [[Юдея]] до територията на „вътрешния Харан“ или „медийските хълмове“. Става въпрос за Североизточна [[Персия]] при династията на Арсадиките през I-II в. сл. Хр. Същият документ говори и за основаване на община в [[Багдад]] ([[Месопотамия]]) и назначаване на мандейски управители на тази област. Сасанидската династия прекратява разселванията на сектантите. Гоненията срещу чуждите религии в [[Персия]] при Шапур I (241 – 272 г.) засягат и мандеите. През III в. последователите на Мани и мандеите взаимно си влияят, но и водят полемика помежду си, за което се узнава от деветата книга на Лявата Гинза. В „Кефалайа“ на Мани, гл. 12, се споменава „първи живот“ и „втори живот“, което несъмнено свидетелства за запознатост с мандейското учение. След като в иракските земи се установява [[ислям]]ът (636 г.), мандейството успява да получи на теория статут на толерирана „религия на книгата“, но преследванията срещу това малцинство продължават. В колофоните (концовките) на мандейските ръкописи се отправят люти клетви срещу Христос „Ромея“ (Византиеца) и демона Бизбат (псевдоним на [[Мохамед]]). Заклеймяването на Христос се дължи на възгледа, че той е лъжемесия и че е изневерил на своя учител Йоан Кръстител.

 

 

== Литература ==